Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (7)

I

— Господин генерал — каза адютантът, като застана мирно пред Фердинанд, — току-що получихме известие, че следващата неделя на увеселителния площад ще се състои голям парад. Вие сте поканен да присъствате и да заемете място на трибуната.

Фердинанд крадешком хвърли поглед към огледалото, което висеше на стената, и се смая — облечен бе с великолепна генералска униформа, цялата в лампази и кантове, с блестящи копчета, ордени и акселбанти.

„Смешна работа — помисли си той. — Никога в живота си не съм носил такива изумителни дрехи. Трябва да призная, че ми стоят добре.“

— Съгласен ли сте да приемате неделния парад, господин генерал? — попита адютантът, който през цялото време стоеше изпънат.

— Ама че глупав въпрос! — каза Фердинанд. — Разбира се, че съм съгласен. Да се приема парад е много приятно нещо. А вие собствено кой сте?

— Аз съм вашият адютант — отвърна офицерът, изпънат като струна.

— Не зная какво е това адютант, но все едно — промърмори си Фердинанд. — Адютант… думата даже е приятна. Кой знае, може би и аз ще стана адютант — мечтателно произнесе Фердинанд.

— Вие не можете да станете адютант — каза адютантът, като наведе глава.

— От къде на къде, уважаеми, да не мога да стана адютант? — настръхна Фердинанд. — Щом вие можете да бъдете адютант, какво остава за мен?

— Но вие сте вече генерал — каза адютантът, — а генералите не стават адютанти.

— Ако искам, ще стана и точка!

— Адютантите, господин генерал, трябва да прислужват…

— А ти какво си мислиш — вресна Фердинанд, като изведнъж забрави всякаква вежливост, — че аз не мога да служа? Ако не беше тая униформа, която ми е възтесничка, щях да ти покажа как се служи! Приклякаш на задните лапи, предните издаваш напред, ето нещо такова, виждаш ли?

— Виждам, господин генерал — каза адютантът и не можа да се сдържи — избухна в смях.

— Защо се смееш? — възмути се Фердинанд.

— Това беше чудесна шега. Вие наистина можете да прислужвате идеално.

— А ти можеш ли? — попита Фердинанд.

— Разбира се, че мога — отвърна адютантът. — Ето, вижте!

Като каза това, адютантът сви краката си в коленете, приклекна леко и смешно размаха ръце във въздуха.

— Браво! — извика Фердинанд. — Виждам, че много си допадаме.

— Радвам се, че е така. — Адютантът отново се изпъна мирно. — Тогава да съобщя, че сте съгласен да приемате парада…

— Разбира се, че съм съгласен. В колко ще започне?

— В десет сутринта.

— Ау-у, много рано! — изпъшка Фердинанд. — Неделя сутрин обичам да си поспивам повечко.

— В такъв случай да насрочим парада за по-късен час? — предложи адютантът. — Например за следобед.

— В неделя следобед може да вали — каза Фердинанд.

— Така е — съгласи се адютантът. — В неделя следобед много често вали.

— Въпреки че се случва да вали и в неделя сутрин — забеляза Фердинанд.

— А, да, случва се, случва се — потвърди адютантът.

— А понякога вали и сутринта, и след обяд…

— Тогава да насрочим парада за друг ден от седмицата — предложи адютантът.

— Това не е лоша идея! — зарадва се Фердинанд. — Но за кой?

— Хм! Седмицата има толкова много дни, че наистина е трудно да се избере нещо подходящо — въздъхна адютантът.

— Може би в понеделник… — промърмори Фердинанд.

— Понеделник не е много подходящ за паради.

— Че защо? — полюбопитства Фердинанд.

— В понеделник всички са махмурлии след неделята.

— В такъв случай да направим парада във вторник…

— Във вторник не може, защото в казармата има седмична уборка.

— Тогава в сряда…

— Изключено! — каза адютантът. — В сряда са ученията „Залегни — стани!“.

— А какво ще кажете, ако го направим в четвъртък?

— Четвъртък… четвъртък… Какво всъщност имахме в четвъртък? — замисли се адютантът. — А, в четвъртък също не може, защото всеки четвъртък генералът идва при нас на инспекция.

— Какъв генерал? — любопитно попита Фердинанд.

— Ами вие.

— Аз ли?

— Да, вие. И то лично.

— В такъв случай наистина парадът не може да се състои в четвъртък. Ще го направим в петък!

— О-о-о! — изохка адютантът. — Струва ми се, че в петък не бива в никакъв случай да се правят паради.

— Защо? — учуди се Фердинанд.

— Досега нито един петъчен парад не е бил сполучлив. И най-старите военни не си спомнят петъчен парад, който да е минал както трябва. Все нещо ще се обърка. Или войниците ще сбъркат стъпката пред самата трибуна, или някой кон ще вземе да хвърля къчове, или пък някое оръдие ни в клин, ни в ръкав ще гръмне само. Не, не, в никакъв случай не ви съветвам да насрочваме парада за петък.

— Може и да сте прав — каза Фердинанд. — Защо да рискуваме? В такъв случай да го отложим за събота. Какво мислите за събота, драги?

— Събота наистина е идеален ден за паради — каза адютантът. — Има само едно неудобство…

— Какво е то? — заинтересува се Фердинанд.

— Че съботата се пада точно преди неделята. А знаете, че тогава всички се гласят за неделята. Отиват на фризьор или бръснар, къпят се, гладят в къщи разни работи и така нататък, и така нататък… Кой ще иска да гледа паради? А без зрители един парад няма никакъв смисъл, мисля, че сам ще признаете това?

— Забележката ви е правилна — съгласи се Фердинанд. — Без зрители един парад няма никакъв смисъл. Това изречение трябва да се запише, защото в него се съдържа голяма истина. Без зрители един парад няма никакъв смисъл… Без зрители един парад няма никакъв смисъл…

Фердинанд си повтори още няколко пъти изречението, като всеки път се любуваше на хубавото му звучене и на правдивостта му. Накрая попита:

— А кой ден от седмицата, според вас, може да се разчита на най-голям брой зрители?

Адютантът помисли малко и отговори:

— Струва ми се, че на най-много зрители може да се разчита в неделя.

— Смятате, че неделята е подходяща за устройване на парад, така ли? — попита Фердинанд като изпитателно се вглеждаше в адютанта.

— Убеден съм в това — отвърна с решителен тон адютантът.

— В такъв случай какво се чудим — каза Фердинанд. — Устройваме парада в неделя и край.

— Тъй вярно! В неделя в десет часа сутринта, нали?

— Не може ли малко по-късно? — изохка Фердинанд. — Толкова обичам в неделя да си поспя повечко.

— По-късно, около обяд, обикновено става много топло. А когато е топло, войниците не изглеждат толкова свежо както сутрин. Затова ви съветвам все пак да насрочим парада за десет часа.

— Добре — въздъхна Фердинанд. — Да бъде в десет.

— И още нещо… — започна адютантът.

— Слушам ви.

— Днес трябва да отидем при шивача, нали си спомняте?

— Нищо не си спомням — отвърна Фердинанд.

— Очевидно вие сте били така любезен да забравите за това.

— Възможно е — съгласи се Фердинанд. — А защо ще ходим при шивача, ще ми издадете ли тайната?

— На проба за новия ви мундир — каза адютантът и се изопна като струна.

— Този, дето е на мене, си е много хубав — рече Фердинанд и доволно се погледна в огледалото. — Ще признаете сам, че на този мундир нищо не му липсва.

— Признавам, разбира се — отвърна адютантът. — Този мундир наистина е хубав, но другият ще е още по-хубав. В края на краищата не може да приемате парада със стария си мундир.

— Какъв? Стар ли? — изкрещя Фердинанд.

— Ох, извинете ме, господин генерал — изплашено рече адютантът. — Не исках да ви обидя…

— Аз съвсем не се обидих — весело каза Фердинанд. Но след миг добави с необикновено страшен глас: — Но моят мундир се обиди. Веднага да му се извиниш.

Адютантът пребледня и не можеше да каже нито дума.

— Защо не се извиняваш? — извика Фердинанд.

— Защото не зная от къ-къ-къ-де да започна — заекна адютантът.

— Никога ли не си се извинявал на мундир? — попита Фердинанд.

— Никога.

— Тогава повтаряй след мене: Извини ме…

— Извини ме… — повтори адютантът.

— … най-прекрасни мундире…

— … най-прекрасни мундире…

— … за това че…

— … за това че…

— … се осмелих…

— … се осмелих…

— … да те нарека стар…

— … да те нарека стар… — повтаряше като ехо адютантът.

— Занапред никога вече няма да…

— Занапред никога вече няма да…

— … говоря за тебе по такъв начин…

— … говоря за тебе по такъв начин…

— … и те моля…

— … и те моля…

— … да ми простиш…

— … да ми простиш…

— … глупавите думи…

— … глупавите думи.

— Прощавам ти! — с басов глас се обади мундирът на Фердинанд.

— Виждаш ли колко е великодушен? — каза Фердинанд.

— Невероятно! Просто невероятно! — промърмори адютантът. — Не допусках, че мундирите могат да говорят.

— Не всички, миличък, не всички… — добави Фердинанд гордо и се изпъчи.

Откровено казано, и той самият беше изненадан от факта, че мундирът му неочаквано проговори, но беше дотолкова съобразителен, че успя да прикрие изненадата си.

„Щом останем насаме с тоя мундир, ще си поприказваме с него — помисли си той. — Сигурно ще ми каже сума ти интересни работи. Не ми е ясно откъде се е взел върху мен, но виждам, че не е случаен. По всичко личи, че е много умен.“

— Сега разбирате ли защо не искам за нищо на света да се разделям с този мундир? — обърна се той към адютанта.

— Тъй вярно. Разбирам отлично.

— Няма да ходим при никакъв шивач, а парада ще приемам с мундира, с който съм сега.

— Тъй вярно. Съвсем не се учудвам.

— В неделя, в десет сутринта, ще се явим на трибуната двамата: аз и моят мундир! — каза Фердинанд.

— Тъй вярно!

— Свободен сте!

Адютантът удари токове и излезе от стаята на Фердинанд, а когато се озова в коридора и затвори вратата след себе си, той учудено взе да върти глава.