Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (17)

VI

Беше около осем и шест-седем минути, когато в гъсталака се втурна запъхтян от бясното тичане заек. Това беше същият заек, когото бяха оставили под кулата.

— Вече е осем часът! — викаше той, като с мъка си поемаше дъх. — Вече е осем часът.

— Сигурен ли си? — сериозно попита Фердинанд.

— О, естествено, аз разбирам от часовници! — гордо отвърна заекът.

— Видя ли стрелките?

— Видях и стрелките и преброих, когато удари осем часът — каза заекът все още задъхано.

— Това е добре — каза Фердинанд и потупа заека. — Ти се представи отлично, миличък. А сега полегни за малко да си отдъхнеш.

Заекът легна върху мъха, доволен от похвалата и от изпълнената задача.

— Слушай, Кичо — обърна се Фердинанд към най-важния заек, който продължаваше да се оглежда в рога. — Имам още една молба към теб…

— Казвай… — рече Кичо, без да прекъсва заниманието си.

— Трябват ми трийсет и три заека… — рече Фердинанд.

— Ама че странна цифра! — извика Кичо. — Защо пък точно трийсет и три?

— Много е дълго да ти го обяснявам — каза Фердинанд. — Трябват ми трийсет и три заека и толкоз. Но това трябва да бъдат зайци и половина, ясно ли ти е?

— Ясно ми е. Ей сега ще повикам всички зайци и ще можеш да си избереш.

Той отново свирна по своя начин и след малко наоколо вече гъмжеше от зайци. Фердинанд и Кичо ги разглеждаха много внимателно, накрая избраха от най-едрите трийсет и два заека.

— Но нали ти искаше трийсет и три — рече Кичо, когато Фердинанд му заяви, че вече са достатъчно, — а сме избрали само трийсет и два.

— Избрали сме трийсет и три — решително отвърна Фердинанд.

— Айде де — усъмни се Кичо. — Само трийсет и два са, нали сам ги броих.

— А аз ти казвам, че са трийсет и три!

— А къде е трийсет и третият? — попита Кичо.

— Ето го! — рече Фердинанд и посочи към Кичо.

— И мен ли ме избра? — зарадва се Кичо.

— А ти как мислиш? Ами че ти си най-прекрасният от всички зайци!

— И какво ще правим сега? — попита Кичо, защото му ставаше все по-интересно.

— Ще идем да посетим моите приятели — отговори Фердинанд.

— Какви са тези приятели? — полюбопитства Кичо.

— Моите приятели ловците, с които дойдох днес на лов — обясни му Фердинанд.

— И ние трябва да идем при тях? — уплашено попита Кичо.

— Защо не? — каза Фердинанд.

— Но те могат да стрелят по нас.

— Давам ти дума, че няма да стрелят — тържествено произнесе Фердинанд.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

— А какво ще правим ние там?

— Ще си седим край огъня, ще си приказваме за туй-онуй и ще ядем бигос.

— Бигос ли?

— Да, бигос.

— А какво е това бигос? — попита Кичо, който за първи път чуваше за подобно нещо.

— Това е едно ядене — рече Фердинанд.

— Вкусно ли е?

— Фантастично.

— Не зная дали на нас тоя бигос ще ни е вкусен — усъмни се Кичо.

— Сигурно ще ви е вкусен — заяви Фердинанд.

— Ти откъде знаеш?

— Знам, защото в бигоса има нещо, което вие много обичате. За което си умирате. За което сте луди…

— Интересно какво може да е това? — замисли се Кичо.

— Не се мъчи да отгатваш. Ще ти кажа веднага — рече Фердинанд. — В бигоса има едни зелени листа, които растат под формата на твърди глави…

— Зеле!!! — изкрещя Кичо, така че гората отекна.

— Да, зеле, зеле — потвърди Фердинанд, превивайки се от смях.