Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (20)

II

— До кого трябва да адресирам молбата? — попита Фердинанд, след като намери хартия, писалка и мастило.

— До някого, който отпуска заеми — рече Бимбом.

— А кой отпуска заеми?

— Банката.

Фердинанд натопи писалката в мастилницата, намести се по-удобно на стола и започна да пише, като произнасяше на глас всяка написана сричка.

„У-ва-жа-е-ма гос-по-жо Бан-ко…“

— Банката не е никаква госпожа — прекъсна го Бимбом.

— А какво е? — попита Фердинанд.

— Банката е една сграда, в която стоят парите…

— А, добре — каза Фердинанд. — Ей сега ще го поправя.

Фердинанд задраска това, което бе написал, и започна отначало: „У-ва-жа-е-ма гос-по-жо сгра-до, в ко-я-то стоят па-ри-те…“.

— Какво пишеш там! — извика часовникът. — Това е пълна глупост!

— Ама нали все някак трябва да я адресирам тази молба — рече Фердинанд.

— Но не по тоя начин.

— Ами как?

— Пиши: До Заемодателната банка…

— Защо заемодателна? — попита Фердинанд.

— Щом дава заеми, значи е заемодателна, разбираш ли? Та, пиши: До Заемодателната Банка…

„До за-й-мо-да-тел-на-та бан-ка…“ — написа Фердинанд.

Бимбом надникна през рамото му и едва не му призля.

— Как си го написал? — извика той. — Първо на първо трябва да се напише с главни букви, а освен това се пише Заемодателна, а не займодателна. Веднага го поправи!

Фердинанд поправи грешките и Бимбом продължи да му диктува:

— Моля да ми бъде отпуснат заем за закупуване на чадър, който ми е крайно необходим…

— Мо-ла да ми бъ-де от-пус-нат За-ем за за-ку-п-ва-не на ча-дър кой-то ми е край-но не-оп-хо-дим… — сричаше Фердинанд, докато изписваше буквите. — Така добре ли е?

— Не особено — рече Бимбом. — „Моля“ се пише с „я“, пише се „закупуване“, не „закупване“, а „необходим“ се пише с „б“, а не с „п“. Освен това пред „който“ се пише запетайка, а думата „заем“ се пише с малка буква.

— Но това е много важен заем и по този начин исках да го уважа — рече Фердинанд и се наведе да поправя грешките.

— Поправи ли ги вече? — попита часовникът.

— Поправих ги — отвърна Фердинанд.

— Е, и какво сега?

— Сега ще препиша молбата на чисто и ще я сложа в плик — каза Фердинанд.

— А кой моли да му се отпусне заем? — попита Бимбом.

— Как така кой? Аз! — извика Фердинанд.

— А в заемодателната банка откъде ще разберат това?

— Ами ще допиша още, че заемът го искам аз — каза Фердинанд и написа под молбата с големи букви „АЗ“.

— На молбите не се пише аз, а име и презиме — каза часовникът. — Задраскай, ако обичаш, това глупаво аз и се подпиши с пълното си име и презиме…

Фердинанд задраска АЗ и написа с малко разкривени букви, но затова пък много четливо: „Фер-ди-нанд Ве-ли-ко-леп-ни“.

— Добре поне че като пишеш собственото си име не правиш грешки — каза Бимбом. — А сега препиши всичко на чисто.

Фердинанд се зае да преписва.

Първия път започна много високо на листа, поради което като написа молбата отдолу му остана доста празно място, а това никак не стоеше хубаво.

Втория път пък започна ниско и когато свърши му остана много място отгоре. А това изглеждаше още по-грозно.

Третия път започна точно по средата, но буквите излязоха толкова криви, че и самият той се ужаси.

На четвъртия път всичко беше както трябва, но в последния момент, тъкмо Фердинанд направи красива завъртулка на собствения си подпис и от писалката му капна голяма капка мастило, която в същия миг се превърна в ужасно петно.

Едва на петия път успя да препише молбата без грешки и без мастилени петна.

— С тази молба вече можеш да отидеш в Заемодателната банка — каза му Бимбом.

— А къде се намира тя? — попита Фердинанд.

— Това вече не зная — отвърна часовникът и започна да се съсредоточава, за да събере сили да удари единайсет пъти, защото тъкмо наближаваше единайсет часът. Той бимбомна единайсет пъти, а когато свърши, каза, като едва си поемаше дъх от умора: — Офф, най-много обичам да бия един часа…

— Е, аз тичам в града — каза Фердинанд, след като пъхна молбата в един плик.