Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

20. Г-н Монк и смъртоносният триъгълник

Именно това беше онази част, която харесвах най-много: когато всичко, свързано със случая, изглеждаше толкова ясно и се чувствах глупава, задето не съм видяла как всичко си пасва. Но Монк се наслаждаваше и нарочно протакаше момента, преди да стигне до тази част.

— Дължа ви извинение, лейтенант — каза Монк.

— За какво? — попита го Дишър.

— Бяхте далеч пред мен в разкриването на този случай — каза Монк.

— Така ли? — попита Дишър.

— Все още бях толкова емоционално затормозен от изцапания си килим, та не мислех достатъчно ясно, за да си дам сметка, че сте видели разковничето към целия случай.

— Напълно разбираемо е, Монк — каза Стотълмайер. — Та кой сред нас нямаше да е напълно съкрушен от едно петно от кафе върху килима?

— Благодаря, капитане — каза Монк, без изобщо да се усеща, че го вземат на подбив.

— Е, какво съм видял? — попита Дишър.

— Смъртоносният триъгълник — двата изстрела в гърдите и единият в главата — каза Монк. — Веднага забелязахте, че Лорбър е застрелян от хладнокръвен и опитен професионален убиец.

— Значи бях прав — каза Дишър.

— Да, бяхте — каза Монк.

— Всъщност разкрих един случай преди теб — заяви гордо Дишър, после погледна Стотълмайер. — Вие някога правили ли сте го?

— Безсмислено е — каза Стотълмайер.

— Не обичам да се перча с детективските си умения. Така хората ще ме подценяват и няма да са толкова бдителни — каза Дишър. — Но под повърхността процъфтява буден интелект. Аз съм Коломбо, само че без шлифера, пурата и стъкленото око.

Стотълмайер изгледа гневно Дишър:

— Онова, което исках да кажа, беше, че един професионален убиец щеше да знае, че Лорбър вече е мъртъв.

— Затова го е прострелял — каза Монк.

— Не следвам мисълта ти — каза Стотълмайер.

— Взехте ли си дозата кофеин? — попита Монк.

— Няма да помогне — рече Стотълмайер.

— Ето какво се е случило — каза Монк. — Платеният убиец е бил нает да убие Лорбър. Щял е да получи половината сума предварително, а другата половина — след като работата бъде свършена. Но когато е стигнал там, Лорбър вече е бил мъртъв, лишавайки убиеца от заплащането му.

— Затова е направил да изглежда така, сякаш човек, починал от естествена смърт, е бил убит — казах.

— Точно — каза Монк.

— Обикновено не е ли обратното? — попитах.

— Именно затова никой не би се усъмнил дали наистина е убийство — каза Монк.

— Вие се усъмнихте — казах.

— Но никой друг не би се усъмнил, включително аз и нашият Коломбо — каза Стотълмайер, хвърляйки поглед към Дишър. — Когато намерим трупа на човек, прострелян два пъти в гърдите и веднъж в главата, обикновено е логично да приемем, че това е убийство.

— Вече не — тъжно каза Дишър. — Сега дори лесните неща няма да са лесни.

— Просто ще трябва да разчитаме на будния ти интелект да ни измъкнеш от положението — каза Стотълмайер. — Знае ли някой друг, освен нас и медицинският експерт, че Лорбър е починал от естествена смърт?

— Не — каза Дишър.

— Да оставим нещата така — каза Стотълмайер.

— Объркана съм, а съм поела много кофеин — казах. — Какво общо имат с това Стайп и таксиметровият шофьор?

— Били са на погрешното място в погрешното време — обясни Монк. — След като е застрелял Лорбър, наемникът се е отдалечил на няколко пресечки и е махнал на едно такси да го закара до летището. После същото такси е взело Стайп и го е откарало до хотела му.

— Всичко това го знаем — каза Стотълмайер. — Това, което не знаем, е защо наемният убиец се е върнал оттам, където е ходил, и е убил таксиметровия шофьор и Стайп.

— Шофьорът на таксито е можел да го разпознае — каза Дишър.

— Стайп обаче не би могъл — рекох.

— Мисля, че наемният убиец е оставил в таксито нещо уличаващо — каза Монк. — Нещо, което и шофьорът, и Стайп са видели, и което е можело да свърже наемния убиец с убийството на Лорбър.

— Но Лорбър не е убит — възразих. — Наемникът е убил шофьора на таксито и Стайп, само за да не могат да го свържат с убийство, което никога не е било извършвано.

— Да — каза Монк.

— Но той е знаел, че Специалният отряд за борба с оскверняването ще го преследва безмилостно — каза Дишър, — и че заловим ли го веднъж, лошо му се пише. Това е било твърде ужасяващо за него, за да си го помисли.

— Какво е било уличаващото нещо, забравено от платения убиец? — попита Стотълмайер.

— Не знам — каза Монк. — Но той по някакъв начин е открил, че следващият пътник в таксито е бил Конрад Стайп и че е в града за конференция във връзка с „Отвъд Земята“ Затова се е маскирал като господин Хоботко и се е погрижил да го видят как застрелва Стайп пред камери и свидетели. Искал е да е сигурен, че ще тръгнем да търсим убиеца в погрешната посока.

— Нека да изясня това — каза Стотълмайер. — Искаш да кажеш, че цялата история с „Отвъд Земята“ не е била нищо друго, освен трик за отвличане на вниманието, и че Стайп е убит просто защото е направил лош избор на такси, което да го закара до хотела.

— Всичко се върти около Брандън Лорбър — каза Монк. — Трябва да открием кой е искал смъртта му и е наел платен убиец, за да свърши работата.

— Но толкова много хора имат причина да искат смъртта на Стайп — каза Дишър.

— Наемникът е извадил късмет — каза Монк.

— Ако наемникът не е убил Стайп и таксиметровия шофьор, най-тежкото обвинение, което може да му бъде отправено, ще бъде за оскверняване на труп — каза Стотълмайер.

— Това е голямо престъпление — каза Дишър.

— Не толкова голямо като убийството — каза Стотълмайер. — Тук правим много дръзки догадки, основаващи се само на дъвка и обвивки от бонбони, особено без уличаващия предмет, за който предполагаш, че е в центъра на всичко това. Сигурен ли си, че си прав?

— Винаги — каза Монк.

Ако стрелецът беше професионален убиец, това със сигурност обясняваше защо господин Хоботко изглеждаше толкова спокоен, когато застреля Стайп, и защо се беше прицелил толкова добре. Но освен това доказваше нещо, което доближаваше Монк още повече до разкритието.

— Невинаги, господин Монк — възразих. — Лейтенант Дишър не е единственият, на когото дължите извинение. Дължите едно и на Амброуз.

— Не разбирам защо — каза Монк.

— Амброуз ви даде важна насока, а вие я пренебрегнахте.

— Каква насока? — попита Дишър.

Погледнах сурово Монк. Ако той не им кажеше, аз щях да го направя, и той го знаеше.

— Наемният убиец е носел униформа от първия сезон на „Отвъд Земята“ с уши от втория сезон — каза Монк. — Причината, поради която не са си пасвали, е била, че убиецът не е бил запознат с много от незначителните подробности за шоуто.

— Вие обикновено не разкривате ли случаите си именно така — като забелязвате привидно незначителните подробности, убягнали на убиеца? — попитах аз.

— Това е различно — каза Монк.

— Не, не е. Това несъответствие в униформата показва, че убиецът не е бил истински почитател на „Отвъд Земята“. Освен това Амброуз забеляза, че униформата е нова, което помага да докажем, че убиецът я е купил в деня на убийството. Монк ме изгледа гневно.

— Благодаря ти, че посипа допълнителен антисептик в раната ми.

— Правилният израз е: „посипвам сол в раната“ — каза Дишър.

— Никой не би посипал сол в рана — каза Монк. — Тя няма нито почистващо, нито дезинфекциращо действие.

— Но би било изключително болезнено — каза Дишър.

— Същото ще бъде и ако си отсечеш ръката с брадва — каза Монк. — Не виждам обаче какво общо има това с опита на Натали да ме изложи пред работодателя ми.

— Не правя това — възразих. — Застъпвах се за брат ви.

— Той тук ли е? — попита ме остро Монк.

— Разбира се, че не — казах. — Той никога не излиза от къщи. Затова трябваше да говоря от негово име.

— Разбирам — каза Монк. — В такъв случай, за него ли работиш сега, или за мен?

Никога преди не бях виждала в очите на Монк това изражение, поне не и насочено към мен. Беше неподправен гняв. Осъзнах, че бях преминала границата в отношенията си с него.

— За вас — казах. — Надявам се.

Пулсът ми се ускори. Може би с напереното си и надменно остроумничене току-що си бях заслужила да ме изритат от най-добрата работа, която някога бях имала.

Монк обаче не каза нищо, с което да успокои нервността ми. Просто се обърна и излезе от кабинета на капитана.

— Какво направих току-що? — обърнах се към Стотълмайер и Дишър.

— Отпусни се — каза Стотълмайер. — Не си по-сурова с него, отколкото беше Шарона.

— Тя беше наистина тежък случай — рече Дишър. — За нищо не цепеше басма на Монк.

— А сега вече я няма — казах.

— Монк не я е уволнил — каза Стотълмайер. — Тя избяга.

— Това не значи, че няма да уволни мен.

— Монк си има своите колебания — има ги с хиляди, всъщност, — но освен това има огромно его — продължи Стотълмайер. — За него е полезно да му се напомня, че не може да пренебрегва чувствата на другите хора и че не е център на света за всички.

— Сигурна съм, че има много шефове, които трябва да чуят това. — Обърнах се към Дишър. — Кога за последен път сте казвали на капитана, че е безчувствен и че не признава достатъчно заслугите на останалите?

Дишър неловко пристъпи от крак на крак.

— Не ми се налага, защото той никога не е правил така.

— Подлизурко — казах.

— Монк се нуждае от теб, Натали, и то не само за да го караш насам-натам и да му подаваш дезинфекционни кърпички — каза Стотълмайер. — Той го знае.

— Надявам се, че сте прав — рекох и излязох да потърся шефа си.

 

 

Настигнах Монк навън, където той вървеше надолу по улицата, почуквайки по всеки паркингов брояч, покрай който минаваше.

— Къде отивате, господин Монк?

— Шляя се безцелно в посока на седалището на „Бъргървил“.

Не си направих труда да изтъкна, че ако знаеше точно къде отива, значи нито се шляеше, нито вървеше безцелно. Преди половин час щях да го направя.

— Какво има там?

— Андрю Кахил, временно изпълняващ длъжността президент на компанията — каза Монк. — Искам да говоря с него.

— Мога да ви закарам — казах. — Ще стигнем там много по-бързо.

— За да можеш да ме изложиш пред един от възможните заподозрени в заговора за убийство ли? — попита Монк. — Не мисля.

— Не съм искала да ви излагам, господин Монк — рекох. — И ако съм го направила, съжалявам.

— Предполага се, че трябва да ми пазиш гърба — каза Монк. — А не да ме нападаш в гръб. Знаеш колко уязвим съм сега, когато бях изтръгнат из корен от дома си и запратен в неизвестността.

— Отседнали сте при брат си — казах. — Що за неизвестност е това?

Бях проговорила, без да помисля и веднага съжалих за заядливия си тон.

Монк спря:

— Ето пак: поставяш под въпрос всичко, което правя, противоречиш на всяка моя дума.

— Не го правя — казах.

Той ме изгледа и отново тръгна. Настигнах го.

— Хубаво, добре тогава, да, възразих ви, но не го правя непрекъснато. Онова, което казах в кабинета на капитана, го казах само за да ви помогна.

— Как може да ми помогне изтъкването на провалите ми пред хората, които ми плащат, за да бъда непогрешим?

— Първо, те не очакват от вас да сте непогрешим. Вие сам се нагърбвате изцяло с това напрежение — казах. — Опитвах се да ви сближа с брат ви.

— Не съм те наел за това — каза той.

— Наехте ме да бъда ваша асистентка и да правя живота ви възможно най-лесен. Поне това мисля, че се очаква от мен, макар че никога не сте го казвали направо. Това до голяма степен остави на мен отговорността да определям как най-добре да правя това за вас.

— Дал съм ти списъци — рече той.

— На вашите фобии — поясних. — Знанието, че се страхувате от възглавнички за мятане, трамплини за скачане във вода и кълба прах не ми предоставя кой знае каква възможност да продължа. Смятам, че един от начините да направя живота ви по-лесен, е да подобря отношенията с брат ви.

— Ние се разбираме страхотно — каза той.

— Вие никога не се виждате.

— Точно затова — каза той.

— Той се нуждае от вас, господин Монк, и мисля, че и вие се нуждаете от него.

— Значи, сега си и семеен терапевт — заяви той.

— Знам, че и двамата сте самотни, и че не трябва да бъдете — казах. — Боли ме да виждам това.

Той отново спря:

— Наистина ли?

— Разбира се, че да, господин Монк.

— Защо?

— Защото не обичам да виждам хората, на които държа, нещастни — казах.

— Държиш на мен?

— За мен вие сте много повече от шеф — признах. — Ако приемем, че още работя за вас, де.

— Разбира се, че работиш — каза Монк.

Въздъхнах от облекчение:

— Благодаря, господин Монк.

— Но съм щастлив да знам, че за теб съм нещо повече от шеф — каза той.

— Защото за вас съм нещо повече от служителка?

— Защото това не е просто работа — рече Монк. — Това е отдаване до живот.