Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

19. Г-н Монк и хилядата заподозрени

Отделът по съдебно счетоводство на Полицейското управление на Сан Франциско беше на приземния етаж, но това, което му липсваше по отношение на прозорци и гледки, многократно се компенсираше с високотехнологични „играчки“. Тъмните канцеларии се къпеха в син отблясък от дузината ултратънки плоски монитори, които сякаш покриваха всяка повърхност, с изключение на тавана и пода.

Двама мъже и една жена седяха на бюрата си и работеха на клавиатурите си. Тихото, пружиниращо потракване на клавишите звучеше като хор от електронни цикади. По бюрата не се виждаше какъвто и да е безпорядък — никакви чаши с кафе, никакви преспапиета, никакви „хвърчащи листове“ и никакви семейни снимки или лични вещи.

Температурата тук долу, в емоционален и физически смисъл, беше изключително мразовита, но виждах, че на Монк му харесва. В цялото полицейско управление нямаше по-чисто място.

И тримата счетоводители бяха млади, привлекателни и облечени в стилни черни дрехи със съвършена кройка, които ги правеха почти напълно да изчезват в заобикалящите ги сенки. Приличаха на нинджи, но с лични стилисти и членски карти за фитнес клубове.

Жената се надигна иззад двата плоски монитора и плавно се приближи към нас. Вероятно беше някъде на моята възраст и имаше къса руса коса и много бяла кожа. Предполагам, че не виждаше много слънце. Онова, което ме впечатли най-много в нея обаче, беше големият пистолет в кобура на колана й.

Беше успокояващо да се знае, че е въоръжена в случай, че някоя таблица със счетоводни сметки окажеше съпротива при арест. Вероятно носеше в някоя торбичка онези остри като бръснач сребърни звезди на нинджите в случай, че положението наистина загрубееше.

Представи ни се като лейтенант Силвия Чейс, ръководител на отдела по съдебно счетоводство. Предполагам, вече познаваше Монк по репутацията му в управлението, защото не си направи труда да му подаде ръка. Или може би беше също толкова студена като стаята.

— Добре дошли в предния пост на институцията за прилагане на закона — каза тя и кимна.

— Нямах представа, че изобщо съществува такъв отдел — каза Монк, като се оглеждаше преценяващо из помещението.

— Ние разкриваме финансови престъпления по същия начин, по който се извършват — каза тя. — Тихо и в сенките.

Мисля, че приличащата на нинджа счетоводителка приемаше тази последна част твърде буквално. Ако кожата й не беше толкова бледа, изобщо нямаше да мога да я виждам.

— Харесва ми кабинетът ви — каза Монк. — Много е чист и приветлив.

— Благодаря ви — каза тя. — Вярвам в подредената обстановка.

— Аз също — каза Монк. — Мога ли да работя тук?

— Запозната съм с уменията ви като разследващ убийства детектив — каза тя — но притежавате ли някакъв сериозен счетоводен опит?

— Не — каза Монк. — Но харесвам четните числа и съм много чист.

— Боя се, че това не е достатъчна препоръка — каза тя.

Не виждах лицето на Монк много ясно, но бях почти сигурна, че изглеждаше готов да заплаче.

— Какво превръща този отдел в „преден пост“? — попитах.

— Убийството е прастаро престъпление, госпожице Тийгър. То всъщност не се е променило през вековете — каза Чейс. — Но финансите са бъдещето на престъпността. Можете да откраднете милиони долари и да разрушите живота на десетки хиляди хора само с натискането на няколко клавиша на компютърната клавиатура в усамотението на собствения си дом. Можете да сринете някоя корпорация, може би дори цяло правителство, с джобния си компютър.

— Мога ли просто да се помотая тук? — попита Монк. — Тъкмо сменят килима в моя апартамент.

— Имаше петно от кафе — казах.

Монк ме сръчка силно. Очевидно бях разкрила твърде много.

— Не се тревожете, лейтенант Чейс. Не бих внесъл кафе тук — каза Монк. — Никога вече няма да пия кафе. Никога вече няма дори да мисля за кафе. Кафето е изключено от съществуванието ми.

— Оценявам това — каза тя. — Страхувам се обаче, че това е зона с ограничен достъп. Вероятно дори не би трябвало да сте тук сега.

— Ръчният ми часовник има повече оперативна памет от компютрите, които детективите използват горе — казах. — Как така вие тук долу имате всички тези страхотни неща?

— За борбата с финансовите престъпления са нужни различна порода ченгета, изцяло нови методи на разследване и най-новата технология — каза тя. — Ресурсите, които получаваме, са правопропорционални на количеството приходи, които сме донесли.

— Мислех, че от вас се очаква да прилагате закона — рекох. — Не бях наясно, че се очаква да носите и печалба.

— Миналата година възстановихме близо двайсет и два милиона долара в брой, акции, и други авоари, спечелени чрез различни престъпни начинания — каза Чейс. — След като по разследваните от нас случаи бъде издадено съдебно решение и жертвите бъдат компенсирани за понесените загуби, значителен процент от онова, което остава от тези нечестно спечелени приходи, се отпуска на полицейското управление, за да финансира трайните ни усилия по прилагането на закона.

— Защо не могат част от тези пари да стигнат горе до отдел „Убийства“? — попита Монк. — Най-вече за бюджета по поддръжката.

— Сигурна съм, че някои от тях наистина стигат — каза тя. — Но ние се нуждаем от тези инструменти, за да си вършим работата успешно и да сме в крак с технологичните стъпки, предприемани от престъпниците, които преследваме — каза тя. — Това струва много пари.

— Нужни са пари за печеленето на пари — казах.

— Или за проследяването на пари — допълни Чейс.

— Не ми се струва честно — каза Монк. — Всички в сградата би трябвало да могат да се наслаждават на тази благословена обстановка. Особено аз.

— Предполагам, че вие двамата не сте слезли тук да обсъждаме как полицейското управление разпределя средствата си — каза Чейс.

— Бихме искали да знаем какво сте научили от документа, намерен на бюрото на Брандън Лорбър — каза Монк. — За нас това са просто числа.

Чейс се усмихна на Монк:

— Става дума за нещо много повече от просто някакви числа върху лист хартия. Числата много приличат на хората. Всяко си има история. Те се свързват едно с друго. Забавляват. Информират. Мамят. Могат да породят щастие или да причинят огромна болка. Трябва да знаете как да ги накарате да проговорят.

Можех да надам ликуващ възглас. Тя ми помагаше да подкрепя довода, който се опитвах да изтъкна пред Монк в къщата на Амброуз и в стаята за разпити. Може би ако го чуеше от нея, от някого, на когото очевидно се възхищаваше, това щеше да му въздейства. Но исках да се уверя, че не му убягва същественото.

— С други думи, господин Монк — казах — тя иска да каже, че онова, което е незначително или безсмислено за вас, може да е изключително важно за някой друг. Числата са нейните „уши от втория сезон“.

И двамата — Чейс и Монк — ме погледнаха въпросително. Или ми отправиха унищожителни погледи.

Не съм сигурна. На тази светлина беше трудно да се каже, но дори в полутъмното помещение за мен беше очевидно, че никой от двамата не виждаше тезата ми със същата яснота, с която я виждах аз.

— Няма значение — казах. — Лейтенант Чейс, какво имаха да ви кажат тези числа, след като ги вкарахте в стаята за разпити и ги наложихте с телефонния указател?

Чейс поклати глава и се обърна към Монк:

— Уши и телефонни указатели? — рече тя. — Какво общо имат те с каквото и да било?

Монк сви рамене:

— Цял ден бръщолеви подобни глупости. Моля, продължавайте, лейтенант Чейс.

— Просто казано, този документ е таен вътрешен финансов доклад, който разкрива, че „Бъргървил“ накрая ще бъде сполетян от резултатите на продължили с години финансови неточности, неправилно управление и непочтеност. Компанията е на ръба на пълен срив.

— Но това е една от най-големите вериги за бързо хранене в страната — казах. — Имат ресторанти навсякъде.

— Това агресивно разширяване е струвало много пари при спада на популярността на техния продукт. Компанията разгласява широко успеха си, истината обаче е, че средноаритметичният ръст на продажбите бележи рязък спад от години насам. Само през последното фискално тримесечие са паднали с двайсет и един процента. Компанията осъществява незначителни печалби и ще претърпи нетна загуба от повече от сто милиона долара тази година.

— Скрили са всичко това от обществото? — попита Монк.

— А също и от своите инвеститори и от правителството — каза Чейс. — Истинското престъпление обаче е онова, което ще стане с пенсионния план, който е бил спонсориран от „Бъргървил“ и е съставлявал почти изцяло акциите на компанията.

— Когато се разчуе за финансовите им проблеми, цената на акциите ще се срине — казах. — Животът на хиляди хора ще бъде съсипан.

— Отново се повтаря историята с „Енрон“, само че в по-малък мащаб — каза Чейс.

— На хората, изгубили спестяваните си цял живот пари, няма да им се стори толкова малък — рекох. — Катастрофално е. Как е могло това да се случи, без никой да забележи?

— Това, което става, не е тайна за Министерството на правосъдието. От месеци тихомълком подготвят обвинение срещу „Бъргървил“ — каза Чейс. — Но е било тайна за служителите.

— Може би не за всички — предположи Монк. — Имало е поне един човек, който е знаел.

— Човек с пистолет и с послание за Лорбър — казах.

Монк кимна:

— Само че е стигнал там малко късно, за да го предаде.

 

 

По-нататък лейтенант Чейс ни разказа още за финансовите прегрешения на Лорбър. Той убедил компанията да закупи седемте ресторанта на местен притежател на правата на „Бъргървил“ на цена, далеч по-голяма от пазарната. Оказало се, че собственикът е негов зет.

Освен това тя ни каза, че от „Бъргървил“ продавали запаси на съсобствениците с надценка и злоупотребявали с парите, които ресторантите допринасяли за фонда за маркетинг и реклама.

Списъкът на финансовите нередности, изглежда, продължаваше до безкрайност, а пуснатият в машината за рязане на хартия документ от бюрото на Лорбър беше Розетският камък към разкриването на цялата история.

Сега, когато Лорбър беше мъртъв, вниманието щеше да се съсредоточи върху Андрю Кахил, отдавнашния главен финансов отговорник на компанията, който беше временно назначен за изпълнителен директор след смъртта на Лорбър.

Беше ясно, че Брандън Лорбър е бил на ръба да бъде изхвърлен като алчен, непочтен мръсник, който безразсъдно беше опропастил бъдещето на служителите си за своя лична облага. Бил е заплашен от публично унижение, съдебно преследване и яростта на хиляди свои служители.

В такъв случай не беше чудно, че беше получил инфаркт или че някой е искал да го убие.

Оскверняването на трупа му също ми се струваше логично. Разбирах защо някой, който е изгубил всичко, би изстрелял няколко куршума в тялото на виновника за това. Беше го направил от ярост и от безсилен гняв пред жестокостта и несправедливостта на това, че е бил измамен отново — този път чрез отнемането на възможността да получи справедливост или да си отмъсти.

Не разбирах как финансовите проблеми на „Бъргървил“ и смъртта на Лорбър — и последвалото оскверняване — се връзват с Конрад Стайп и таксиметровия шофьор, но сега имахме хиляди заподозрени за убийствата.

Просто не бях сигурна дали това правеше случая по-лесен за разрешаване или безкрайно по-труден.

Върнахме се горе да споделим наученото със Стотълмайер и Дишър.

Контрастът между отдел „Убийства“ и отдела по съдебно счетоводство беше зашеметяващ. Дежурната стая беше окъпана в матовобялата светлина на флуоресцентните електрически крушки и разпръснатата светлина, струяща през мръсните прозорци и изкривените щори.

Светлината правеше белите стени да изглеждат жълти и някак караше сивите метални бюра да изглеждат още по-очукани, изподраскани и стари, отколкото бяха в действителност. Големите, тромави монитори по всички отрупани с хартия бюра изглеждаха издути, очукани и поне петдесетгодишни.

Да, знам, че компютрите с плоски монитори не съществуват от чак толкова отдавна, но някак си, когато електронното оборудване поостарее, то изглежда далеч по-старо, отколкото е в действителност. Разбира се, по-голямата част от електронното оборудване остарява два месеца след излизането си на пазара, но схващате какво имам предвид.

Дори хората в отдел „Убийства“ изглеждаха по-стари, по-дебели, по-уморени и по-неорганизирани, отколкото облечените в черно приличащи на нинджи счетоводители в приземието.

Монк изглеждаше потиснат.

— Това е истинска помийна яма.

— Никога преди не сте имали нещо против това място — казах.

— Това беше преди да зърна рая — каза той. — Сега няма връщане назад.

Сигурна съм, че повечето полицаи в отдел „Убийства“ щяха да се почувстват по същия начин. Може би истинската причина счетоводителите да носят оръжия беше, за да се защитят от гнева на завистливите си колеги.

Дишър седеше на бюрото си. Беше заменил табелката с името си с друга, на която пишеше: „специален отряд за борба с оскверняването“.

— Къде бяхте? — попита той.

— Да говорим с лейтенант Чейс — казах. — Били ли сте някога долу в кабинета й?

Дишър сниши глас:

— Те не са истински ченгета, ако се сещаш накъде бия. Натикани са в някаква дупка без прозорци на приземния етаж. Поканих я да се качи тук и да посети големите момчета, за да осъзнае точно колко важна е тази задача.

— Сигурна съм, че е било много вълнуващо за нея — рекох.

— Схвана посланието — каза Дишър. — Това е важното.

— Откога си играете на служебна политика?

Дишър почука по новата табелка с името си:

— То си върви с работата, бейби.

Не виждах смисъл да му напомням, че неговият отряд бе прекратил ефективното си съществуване в момента, когато Монк откри, че оскверняването е част от случай на убийство. Дишър заслужаваше да се порадва на новата си длъжност, докато тя съществуваше. Дори го оставих да му се размине за това, че ме беше нарекъл „бейби“ — ето каква чувствителност проявявах.

— Добре, че сте тук — каза Дишър и се надигна от стола си. — Двамата с капитана имаме много новини за вас.

— Ние също имаме новини за вас — заявих аз и го последвахме в кабинета на Стотълмайер.

— Ти беше прав, Монк — каза капитанът иззад бюрото си. — Стайп е бил в онова такси.

— Вече сте получили резултатите от ДНК тестовете на дъвката? — попита Монк.

— Използвахме не толкова високотехнологичен подход — каза Стотълмайер. — Прегледахме отново личните вещи на Стайп.

— Намерихме в портфейла му касова бележка от пътуване с такси от летището до хотел „Белмонт“ — рече Дишър. — Беше издадена от Фил Бисън, таксиметровият шофьор, който беше застрелян.

— Беше прав и за обвивката от бонбон — каза Стотълмайер. — Убиецът на Лорбър също е пътувал в онова такси.

— Потвърдили сте партидния номер и извиването на опаковката?

— Свързах се с диспечера и научих за всичките пътувания на Бисън през последната седмица — каза Дишър. — Таксиметровият шофьор е качил някого на две пресечки от седалището на „Бъргървил“ във вечерта на убийството и го е закарал до летището. Оттам същият таксиметров шофьор е качил Стайп и го е закарал в „Белмонт“.

— И наистина беше попаднал на следа с онези униформи от „Отвъд Земята“ — каза Стотълмайер.

— Така ли? — попита Монк.

— Това беше заслуга на Амброуз — допълних.

— Шивачката си спомня как по време на конференцията продала униформи на Морис Хиблър, организатора на конференцията, и на Ърнест Пинчук, водач на Галактическия бунт — каза Дишър. — Продала една дузина на хора, които не познавала, затова я накарахме да разгледа някои снимки на посетители на конференцията и ще поискаме от нея да седне заедно с полицейски художник, за да му даде описания.

Монк изопна врата и плещите си и се усмихна. Познавах тази усмивка. Всички я познавахме. Тя накара и нас да се усмихнем.

— Разгадал си всичко — рече Стотълмайер. — Нали?

— Да — каза Монк, — да.