Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

11. Г-н Монк оправя света

Монк прекарваше голяма част от живота си в състояние на отчаяние. Това отчаяние изглеждаше причинено от много неща: смятам обаче, че по същество всичко се свеждаше до едно нещо.

Безредието.

То беше навсякъде около него и сякаш нищо, което той вършеше, не го променяше.

Освен когато ставаше дума за убийство.

Единственият миг, когато Монк овладяваше това отчаяние и му се струваше, че всичко в неговия свят е наред, беше мигът, в който разкриваше някое убийство и ни казваше как е успял.

Именно докато правеше своето обобщение на фактите и даваше своето обяснение как е било извършено убийството и кой го е направил, той възстановяваше реда, поправяше онова, което беше в безпорядък.

В този миг Монк беше различен човек.

Беше силен, уверен и сигурен.

Защото беше прав. А следователно за един мъчително кратък миг, беше подреден и светът.

Чувствах се добре, като го виждах спокоен и въпреки всичко това същевременно ме натъжаваше, защото знаех колко кратко ще продължи.

Този кратък миг беше сега.

— Джон Бозаджиян е фалшиво име, което убиецът е използвал, за да наеме тази стая, вероятно защото това е било името върху откраднатите кредитни карти, с които е платил за нея — каза Монк. — Жертвата е била отседнала на седмия етаж, в стаята, където е била убита. Сега стаята на жертвата се обитава от убиеца, който, ако вече не е освободил стаята, вероятно носи на лявата си китка гривната на жертвата с информация за алергиите и лекарствата, които жертвата взема.

— Седмият етаж ли? — попита Стотълмайер. — Онази камериерка не работи ли обикновено именно там?

— Точно тя е свалила тялото тук в количката си с чаршафи след убийството и е помогнала да се нагласи сцената — каза Монк.

Паола ахна леко и отстъпи на няколко крачки назад в коридора, като се оглеждаше, сякаш се канеше да побегне. Но тъй като и в двата края на коридора имаше полицаи, тя всъщност нямаше къде да отиде.

— Е, дори преди да не съм знаел, че си прав, сега го разбирам само от израза на лицето й — каза Стотълмайер, обръщайки се към Паола. — Искате ли да ни кажете какво се е случило, или ще накарате него да го направи?

Паола задъвка долната си устна, но не каза нищо. Знаех, че Монк е изпитал облекчение, по всички причини, които току-що споделих с вас.

Той не искаше да му отнемат този момент. Мисля, че Стотълмайер също го знаеше, и сам се забавляваше.

— Съжалявам, Монк. Боя се, че цялата тежест се пада на теб.

— Жертвата е била търговец на диаманти — каза Монк.

— Това го разбра от лупата в джоба му — каза Дишър.

Монк поклати глава:

— Тя просто потвърди онова, което вече знаех, след като погледнах десните ръкави на ризите и саката му.

Той извади химикалката си, отиде до второто легло и вдигна десния ръкав на ризата на жертвата.

— Ако се вгледате внимателно, можете да видите протривания и драскотини по маншетите. Това е защото винаги е носел куфарчето със стоката си закачено на дясната китка.

Сега, когато го спомена, забелязах следите. Нямаше да ги видя обаче, ако той не ми ги беше посочил. Сега обаче те бяха крещящо очевидни. Започвах да разбирам как се чувстваше Стотълмайер.

— Убиецът е убил търговеца на диаманти и е приел неговата самоличност.

— За какво му е било да си прави труда? — попитах. — Защо просто не е избягал с диамантите и не е приключил с тази история?

— Защото е нямало да приключи — каза Стотълмайер. — Тепърва е щяло да му се наложи да занесе откраднатата стока в някоя заложна къща или склад за крадени вещи, което означава да поеме голям риск и да подбие печалбата на някой друг.

— Планът на убиеца е бил блестящо прост — каза Монк. — Смятал е да продаде диамантите на законните купувачи и да вземе парите, които са щели да отидат при търговеца.

— Ами ако купувачите вече са се срещали с Бозаджиян лице в лице? — попита Дишър.

— Не са и убиецът го е знаел, иначе никога е нямало да направи това — каза Монк с нотка на нетърпение в гласа.

Дишър се хвана за думите му и изглеждаше засегнат:

— Добре, да кажем, че си прав. Къде е доказателството?

— Има толкова много доказателства, от които може да се избира.

— Например?

— Например онези чаши за вино — каза Монк. — Убитият е бил диабетик. Той не би трябвало да пие алкохол.

— Аз познавам диабетици, които пият — каза Стотълмайер.

— Познавате ли диабетици, които могат да живеят без инсулин?

— Той има инсулин — каза Стотълмайер.

— Но едва ли го е взел — каза Монк, като ни заведе в банята и ни показа несесера на жертвата. — Това са спринцовките, иглите, флакончетата с инсулин и щипката за сваляне на иглите. Обикновено той се инжектира, маха иглата с щипката и я пуска в този контейнер за опасни отпадъци, после изхвърля спринцовката. Тук е от вчера, стаята не е почиствана, откакто се е регистрирал, и въпреки това в боклука няма спринцовки. Ако си беше сложил инсулин, щеше да има.

— Може да си е направил инжекцията някъде на друго място — каза Дишър.

— Съмнително е — каза Монк. — Но дори и да го е направил, тя не би му помогнала с нищо. Инсулинът би трябвало да се съхранява в хладилник или върху лед. Тези флакончета не са съхранени така. Защо не са в минибара? И къде е торбичката с лед, която трябва да е в несесера му? Ще ви кажа.

— Разбира се, че ще ни кажеш — рече Стотълмайер.

— Още е в минибара горе. Убиецът е извадил флакончето от минибара, когато е преместил нещата на жертвата, но не му е дошло на ум да потърси във фризера и торбичката с лед. Това е била основната му грешка.

— Това с инсулина предполага, че е бил преместен — каза Стотълмайер — но не го доказва.

— Прав сте — каза Монк. — Не го доказва. Леглото го доказва.

— Леглото е от горния етаж? — попита Дишър.

— Разбира се, че не. Това би било нелепо — каза Стотълмайер, но се поколеба, след това се обърна към Монк: — Нали?

— Леглото не е местено — каза Монк.

Стотълмайер изглеждаше облекчен. Мисля, че за миг се беше изплашил, че Монк ще му възрази и ще покаже, че леглото, всъщност, е било преместено по някакъв коварно хитър начин.

— Паола каза, че влязла да почисти тази стая и намерила тялото — каза Монк. — Така че как е възможно да е оправила леглото на жертвата?

Монк дръпна одеялото, за да видим как горният чаршаф е подпъхнат под дюшека на леглото, върху което беше тялото.

— Горният чаршаф в ъгъла на това легло е подпъхнат както го правят в Салвадор — продължи той. — Горният чаршаф на другото легло е подгънат по краищата на дюшека, като е използван класическият метод като за опаковане на подарък. Това доказва, че леглото е било оправено, след като Емилия, обичайно работещата тук камериерка, е оправила леглото вчера. Паола е свалила тялото от горния етаж в количката си с чаршафи. Оправила е отново леглото, преди да сложи тялото в него, за да отстрани всички доказателства, които биха могли да се използват после в съда, които убиецът можело да е оставил, когато самият той е спал в леглото снощи.

Всички погледнахме Паола, която продължи да дъвче устната си още известно време. Нещата не вървяха на добре за нея и тя го знаеше. Ние също.

— Убеди ме, но няма да сме в състояние да повдигнем обвинение срещу нея въз основа на начина, по който сгъва чаршафи — каза Стотълмайер. — Областният прокурор ще ми се изсмее и ще ме изхвърли от кабинета си.

— Използвайте чашите за вино — каза Монк. — Червилото по ръба е нейно. Върши същата работа като пръстов отпечатък. Като оставим настрана следите от ДНК, горната й устна е порязана, затова тя я дъвче. Отпечатъкът от червило съвпада точно.

Стотълмайер кимна:

— Лейтенант, прочетете на тази жена правата й и я арестувайте.

Докато Дишър правеше това, зададох на Монк единствения въпрос, който все още имах:

— Откъде е знаела Паола, че Емилия ще е болна днес?

— Отровила я е, разбира се — каза Монк.

— Казах на Роджър, че никога няма да се получи — рече Паола, като клатеше глава. — Той обаче каза, че работата е съвсем сигурна и нищо не може да се обърка, че отдавна ще сме заминали, преди някой да разбере какво се е случило.

— Вероятно наистина щяхте да успеете, ако не беше Монк — каза Стотълмайер.

Трябваше да призная, че капитанът никога не се опитваше да омаловажи прозорливостта на Монк в своя полза. Винаги се грижеше Монк да знае, че работата му се оценява и че получава пълно признание за нея, дори това да беше за сметка на самия Стотълмайер или Полицейското управление на Сан Франциско.

Стотълмайер си имаше недостатъци, но непризнаването на постиженията на останалите, с цел да облекчи собственото си чувство за несигурност не беше сред тях.

— Е, Паола, ще ни кажеш ли къде да намерим Роджър? — попита Стотълмайер. — Или ще приемеш присъдата за убийство вместо него, докато той си попийва пиня колада с новата си приятелка на някой плаж?

— Той е в стая 717 — каза тя, без да се поколебае дори за миг.

Стотълмайер погледна Монк:

— Искаш ли да ни придружиш, за да го арестуваме? Монк поклати глава:

— Седемстотин и седемнайсет е твърде нечетно число, а това не е добре.

Стотълмайер погледна трупа:

— За него определено не е било.