Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

23. Г-н Монк и буквата Х

Докато подминавахме двамата мъже на път към колата ми, той хвърли поглед към картините, по които  работеха. Художникът, който рисуваше залива, създаваше една от онези първобитни творби, които можете да видите по пътуващите изложби, появяващи се неочаквано през уикендите на паркингите на търговските центрове.

Другият художник обаче, онзи, който рисуваше колегата си, притежаваше истинско умение и чувство за хумор. Дори беше успял да улови любителския характер на картината, по която работеше неговият модел.

Монк също изглеждаше много заинтригуван от тази картина. Но преди да се разсее твърде много, имах да му задам още няколко въпроса.

— Ако Вероника Лорбър и Андрю Кахил спят заедно, тогава защо той стовари вината за убийството на Брандън Лорбър върху нея, а тя я приписа на него? — попитах. — Толкова ли са студени и егоцентрични, та са готови веднага да се предадат взаимно?

— Направили са го, за да анулират взаимно вината си.

— Да анулират взаимно вината си ли? Какво означава това?

— Сметнали са, че ако всеки от тях обвини другия в убийство, ние никога няма да заподозрем, че двамата имат връзка и заговорничат заедно — каза Монк. — Но планът им рикошира. Виждаме ги като пресметливите и алчни хора, каквито са в действителност.

— Значи, предвид това, че Брандън Лорбър е мъртъв, а Кахил има имунитет срещу съдебно преследване, и двамата могат да излязат от финансовия скандал с до голяма степен непокътнати авоари — казах. — Това е доста добър мотив за убийство.

— Парите и сексът обикновено са — каза Монк.

Това определено бяха мотивите, които тласкаха Ариана Стайп и Вероника Лорбър. И двете бяха себични, алчни хищници, отправили се на лов за мъже.

Освен това Ариана току-що беше преминала през тежък развод, така че всъщност не можех да я обвинявам, че спи с адвоката си и се стреми да получи своя дял от парите на Конрад Стайп. Но пак не я харесвах.

Вероника Лорбър поне си даваше вид на опечалена, но това беше всичко. Беше предала съпруга си приживе и може би дори беше платила за убийството му, за да може да получи парите му.

Двете жени имаха много общо.

Бях сигурна, че ако ги запознаех, щяха да станат добри приятелки — поне докато неизбежно не си забиеха взаимно нож в гърба заради пари или мъже.

Докато размишлявах за това, Монк се прокашля, за да привлече вниманието на художника.

Художникът беше много слаб мъж, който вероятно караше петдесетте, с обрулено от природните стихии лице, свидетелстващо за всичкото време, което беше прекарал навън. Беше облечен с изпоцапана с боя тениска. В косъмчетата на загорелите му ръце се бяха заплели парченца боя.

— Извинете — каза Монк, — но направихте грешка.

Художникът се обърна:

— В изкуството няма правилни и погрешни неща, сър.

— Това също е грешка — каза Монк. — Винаги има правилно и погрешно. Художникът, когото рисувате, определено носи карирана риза с двайсет и четири карета на гърба. На вашата рисунка обаче има само четиринайсет карета. Той не носи нищо на главата си, но вие сте го нарисували с моряшка шапка. Неточно е.

— Това не е снимка — каза художникът. — Това е художествена интерпретация. Рисувам го така, както го виждам.

— Тогава имате нужда от очила — каза Монк. — И освен това имате халюцинации.

Художникът взе четката си и, без каквото и да било предупреждение, нарисува синьо Х през устата на Монк.

Монк залитна назад, като плюеше и скимтеше и размахваше ръце, сякаш беше нападнат от рояк пчели. Размахваше ръце пред лицето си, защото рефлективно и отчаяно искаше да изтрие боята, но не смееше да го направи от страх, че тя ще попадне по лицето или дрехите му. Беше в истинска агония.

Двамата художници и няколко минувачи се втренчиха в него.

— Отпуснете се, господин Монк — казах, като бръкнах в чантата си за мокра кърпичка. — Идвам.

Той подскачаше на място, докато се опитвах да отстраня боята с помощта на кърпичката.

— Стойте мирно, господин Монк, че ще ви изпоцапам целия с боя.

Той моментално замръзна. Не говореше и не помръдваше дори едно мускулче, докато работех, ужасен, че може да му влезе боя в устата. Тишината беше приятна. Умело го разположих така, че да мога в същото време да се възхищавам на изгледа.

Трябваха ми цял пакет мокри кърпички и двайсетина минути, но накрая успях да махна цялата боя от лицето му. За щастие нищо от нея не беше попаднало по дрехите му.

Когато свърших, художникът, изрисувал Х-то върху Монк, вече си беше събрал нещата и си беше тръгнал. Сигурна съм, че да наблюдава как престъпникът се измъква, без той да може да се впусне да го преследва, беше вбесяващо за Монк.

Успях да разубедя Монк от идеята да повика линейка и да отиде до спешното отделение. Напомних му, че опасностите, на които се излагаше в болницата, бяха далеч по-лоши от онези, представлявани от боята, попаднала върху кожата му.

Вместо това се отправихме обратно към полицейското управление, за да може Монк да впрегне в действие пълните ресурси на прилагането на закона, с цел — и това е цитат — „да преследва онзи психопат като бясно куче“.

Щом пристигнахме в полицейското управление, от изражението на лицето на Стотълмайер за мен стана очевидно, че вече е в лошо настроение — а Монк дори още не си беше отворил устата.

— Трябва да предприемем лов на хора — заяви Монк, като влезе с маршова стъпка в кабинета на Стотълмайер.

Капитанът въздъхна уморено:

— Кого ще ловим?

— Точещ лиги, оплескан с боя психопат — каза Монк. — Трябва да опънем непроницаема мрежа около целия град, докато го арестуваме.

Не помнех художникът да е точил лиги, но не казах нищо.

— По какво обвинение? — попита Стотълмайер. — Или лигавенето е това, което те тормози?

— Той ме нападна със смъртоносна четка за рисуване — каза Монк.

— На мен ми изглеждаш добре.

— Само защото Натали беше там и приложи незабавни животоспасяващи мерки — каза Монк, а после с почти насълзени очи, ме погледна. — Ще ти бъда вечно благодарен.

Благодарих на Монк, а после накратко обясних на Стотълмайер какво се беше случило, по начин, за който ми се искаше да мисля, че е обективен и въздържащ се от преценка. Изглежда, разказът значително разведри настроението на капитана. Виждах го как се мъчи да сдържи усмивката си.

— Може да е бил Зодиакалният убиец[1] — предположи Монк, след като свърших.

— Човекът би трябвало да е поне към седемдесетте, за да е Зодиакалният убиец — каза капитанът.

— Ако не е Зодиакалният убиец, тогава е някой друг убиец — каза Монк. — Той е убиецът с четката за рисуване.

— Кого е убил?

— Не знам — каза Монк. — Но ако още не е убил някого, ще го направи. Целият е в боя.

— Той е художник — рече Стотълмайер. — Това си върви с работата.

— По дяволите, така е — каза Монк. Започваше доста да се изнервя. — Той е психопат и това го доказва. Това е отражение на разстроения му ум. Можете да питате професионалистите в Куонтико.

— Искаш да въвлека ФБР в тази история?

— Става въпрос за националната сигурност — каза Монк.

— Няма да се обадя нито на ФБР, нито на Националната гвардия или на ЦРУ, но ще се погрижа да предупредя всичките си патрулни отряди да следят за него, става ли? — каза Стотълмайер. — Междувременно защо не ми разкажеш как мина с Андрю Кахил и Вероника Лорбър?

— Както обикновено — каза Монк.

— Поне дотолкова съм осведомен — каза Стотълмайер. — Вече ми се обадиха адвокатите им, шефът и един помощник на кмета. Наистина ли си я попитал дали е сложила главата на съпруга си на стената?

— Тя е ненормална — каза Монк.

Погледнах го:

— Наистина ли току-що казахте „ненормална“?

— Видя ли стаята, в която седеше? — попита Монк.

— Никога преди не съм ви чувала да използвате тази дума — казах.

— Никога преди не съм бил в стая като онази.

— Технически погледнато, още не сте били — възразих. — Вие стояхте отвън в коридора.

— Кажи ми, че някой от тях е наел убиеца на Брандън Лорбър — каза Стотълмайер.

— Не мога — каза Монк. — Поне още не.

— Жалко — каза Стотълмайер. — Щеше да ми е много по-лесно да се справя с натиска, който ми оказват моите началници, ако можех да кажа, че един от хората, оплакали се от теб, е виновен за убийство.

— Едната от тях е ненормална прелюбодейка, а другият е лъжец и извършител на финансова злоупотреба — каза Монк. — На кого му пука за техните оплаквания?

Стотълмайер кимна.

— Тук си прав, Монк.

Дишър се втурна вътре, понесъл куп листове.

— Нося направените от художника портрети на хората, купили си униформи от „Отвъд Земята“ по време на конференцията.

Той разстла няколко от рисунките върху бюрото на Стотълмайер. Наведохме се да ги погледнем. Никое от лицата не ми изглеждаше познато.

Дишър погледна Монк.

— Наистина ли си казал на скърбящата вдовица на Лорбър, че седи върху мъртва плът, която би трябвало да се изнесе и зарови?

— Да — каза Монк.

— Ще ми се да можех да съм бил там, за да видя как е реагирала на това — рече Дишър.

— Не — казах. — Не искаш.

Дишър разстла на бюрото останалите листове, които държеше.

— Това са описания на клиенти, купили уши на господин Хоботко от втори сезон, от търговците, за които ни каза Амброуз.

Монк почука с пръст по една от рисунките, изобразяваща един от купувачите на гумените уши — човек, който имаше смътна прилика с восъчна фигура на Джъд Лоу, и откри почти същата рисунка сред онези, на които бяха хората, закупили костюми. Сложи ги една до друга.

— Това е един и същи човек — каза той.

— Аз също го забелязах — каза Дишър. — Потърсих лицата от скиците в различните бази данни за престъпници, които имаме, и не открих нищо.

Монк вдигна рисунките пред мен:

— Погледни ги хубаво.

— Гледам ги — казах.

— Сега си го представи покрит с боя и размахващ съдбовна четка — каза Монк. — Мислиш ли, че може да е същият човек?

— Не — казах, — не мисля.

— Сигурна ли си? — попита Монк.

— Абсолютно — казах. — Художникът изглеждаше напълно различно.

— Какъв художник? — попита Дишър.

Стотълмайер пренебрегна въпроса на Дишър с махване на ръка.

— Може би е било някаква хитра маскировка — каза Монк. — Знаем, че убиецът обича маскировките.

— Защо наемникът, прострелял мъртвото тяло на Брандън Лорбър, убил Конрад Стайп и застрелял шофьора на таксито, ще си стои днес пред къщата на госпожа Лорбър, маскиран като художник? — попитах.

— Не знам — каза Монк. — Но и цялата боя на света не може да скрие черната душа на този човек.

— Какво общо има с това Джеймс Браун[2]? — попита Дишър.

— Говорим за художник — казах, — не за Кръстника на соула.

— Не е задължително — каза Монк. — Това може да е част от организирана престъпна мрежа.

— Денят беше дълъг, Монк — каза Стотълмайер. — Предлагам да си починеш малко и да се заемеш отново с това утре.

Монк продължи още известно време да присвива очи към двете рисунки.

— Може би сте прав. Но утре може да поискам да говоря с Кръстника на соула и да разбера какво знае.

— Ще го имам предвид — каза Стотълмайер.

Бележки

[1] Масов убиец, който в края на 60-те години убива поне 10 човека в Калифорния и подписва смахнатите си писма със „Зодиак“, без да бъде заловен от полицията. — Б.пр.

[2] Прочут американски певец — Б.пр.