Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (17)

16. Г-н Монк и сеансът

Капитан Стотълмайер се оказа прав. Когато включих телевизора по време на закуска, първото, което видях, беше как господин Хоботко насочва пистолета си към Конрад Стайп. От телевизионния канал поне бяха проявили достатъчно здрав разум да не покажат самото убийство, но дори и без него видеозаписът пак си беше разстройващ.

Съдържанието не се беше променило, но контекстът беше, правейки записа разстройващ по напълно различен начин. Сега го виждах като информационен бюлетин, силно редактиран и натъпкан с драматични графики. Телевизионният канал показваше убийството многократно, в безочлив, добре пресметнат опит да възбуди зрителите. Най-лошото беше, че вероятно успяваше.

Не можех да преглътна бийгъла си. Бях загубила апетит.

Записът беше последван от репортаж на живо, заснет пред окръжната морга, където стотици предани почитатели бяха устроили бдение със свещи. Един от тях, петдесетинагодишен мъж с наднормено тегло, в твърде прилепнал костюм и хобот като на господин Хоботко, който се полюшваше тъжно от лицето му с подпухнали бузи, обясни на репортерката, кипящата от енергия Минди Дрейк, какво правят.

— Чакаме го да се въздигне отново — каза почитателят.

Минди беше втрещена. Но пък я бях виждала втрещена и когато метеорологът предскажеше дъжд.

— Имате предвид като Иисус? — попита Минди.

— Не, разбира се, че не — каза почитателят. — Като Старела, когато се роди отново на Триптония.

— Но ние не сме на Триптония — възрази тя. — Ние сме на Земята.

— Триптония е Земята върху паралелна плоскост на съществуване — каза почитателят.

— О — сериозно рече Минди — не това.

Тя не знаеше също и че Сакраменто е столицата на Калифорния. Откри го, когато по време на Фестивала на бегонията в Капитола съобщи, че предава репортаж от столицата на щата^[1].

— Конрад Стайп предпочете да ни разкаже за това в измислен контекст, защото обществото не беше готово да приеме истината — обясни почитателят. — Това е, защото е водил духовен и творчески живот и на паралелната Земя, и на нашата. Затова сега неговото присъствие там ще прекоси паралелната Земя и ще съживи телесното му присъствие тук, за да може той да продължи важната си работа, точно както това се случи за Старела в онзи основополагащ епизод.

— Откъде знаете, че точно това ще се случи?

— Най-доброто доказателство ще се появи, когато Конрад Стайп излезе през онази врата.

Репортерката се обърна към камерата:

— И ние ще бъдем тук, когато това се случи.

Каза го без следа от сарказъм. Този репортаж на живо бе последван от записано на касета интервю с продуцента Кингстън Милс, който седеше пред плакат за новото шоу „Отвъд Земята“.

Той каза, че „индустрията изгубила един гигант и истински пионер“, но че той бил изгубил „колега, скъп приятел и вдъхновяващ наставник“.

Милс избърса една сълза, а после напомни на зрителите да не пропускат представеното в нов образ шоу „Отвъд Земята“, защото това щял да бъде „най-добрият начин да почетем паметта на Конрад и изпълнения му с творчески постижения живот“.

Изкушавах се да запратя телевизора си през прозореца, но после си спомних колко струват телевизорите и предприех по-евтиния подход просто да го изключа.

Докато карах към къщата на Амброуз, започнах да се питам дали не е възможно Милс да е убил Стайп, за да може да си присвои всички заслуги за шоуто и да се сдобие безплатно с огромна популярност точно преди премиерата. Колкото повече си мислех за това, толкова по-нечестно и възможно ми звучеше.

Може би през последните няколко години прекарвах твърде много време в близост до убийци.

Втурнах се към предната врата на къщата на Амброуз, нетърпелива да изложа теорията си пред Монк. Почуках на вратата. Амброуз я отвори, промърмори ми бързо някакъв поздрав, после забърза обратно към трапезарията. Изглеждаше уморен и разсеян.

Последвах го и бях изненадана от онова, което видях. Беше взел видеозаписа от охранителната камера, беше го преобразувал в дигитален формат, беше увеличил няколко кадъра, показващи стрелеца и ги беше разпечатал. Беше поставил снимките върху табла заедно с няколко снимки и рисунки, на които се виждаха униформи и отличителни знаци на Конфедерацията и уши като на господин Хоботко. После ги беше свързал всичките със стрелки и всякакви изписани на ръка знаци.

Сигурно цяла нощ беше стоял буден, за да работи по тази презентация.

— Какво е всичко това? — попитах.

— Неопровержимо доказателство, че убиецът е носел риза от първи сезон и уши от втори.

— Не мисля, че някой се е съмнявал в думите ти — казах.

— Ейдриън се усъмни — каза Амброуз.

— Не съм се усъмнил в теб — възрази Монк, като се появи зад гърба ми. — Казах, че няма значение.

— О, но разбира се, че има — каза Амброуз.

Той извади показалка и започна обяснението си:

— Въпросната униформа от първи сезон, с която е облечен убиецът, е моделирана според характерния дизайн на облеклото от пилотния епизод, който се отличава от униформата, използвана в последвалите епизоди, защото първоначалният дизайнер на продукцията не е бил на разположение за поредицата. Можете да го видите най-ясно тук в начина, по който са обточени яката и маншетите.

Монк поклати глава:

— Никой не се интересува от това.

— Урсула Глемщат се интересува — каза Амброуз.

— Коя е Урсула Глемщат? — попита Монк.

— Тя изработва и продава униформи на Конфедерацията за общността на почитателите — каза Амброуз. — И е единствената, която настоява да използва оригиналните дизайни от пилотния епизод, чак до точните бодове на шевовете.

— Мислиш, че тя е продала униформата на убиеца — казах.

— Знам, че е така — рече Амброуз. — И има будка в сградата на организацията на почитателите.

— Това е истинска следа, господин Монк — казах. Монк въздъхна и погледна брат си:

— Колко от тези униформи според теб е изработила и продала през годините лично и чрез поръчки по пощата?

— Стотици — отвърна Амброуз.

— Убиецът може да е всеки един от онези клиенти — каза Монк. — В действителност това не ни помага.

— Но ако погледнеш протриването и разнищването на ръкавите, или липсата му, и наситеността на цвета, бих казал, че тази униформа е чисто нова и никога не е прана. Може да я е купил през последните няколко дни на мястото, където се провежда сбирката.

— Или да я е купил преди години или месеци и да я носи за първи път.

— Струва си да проверим — казах.

— Всъщност не — рече Монк.

— Освен това разгледах внимателно ушите — каза Амброуз. — Мисля, че ги стесних до три възможни калъпа и занаятчиите, които са ги изработили.

Монк завъртя очи:

— Голяма помощ. Да вървим, Натали, или ще закъснеем за редовния ми час при д-р Крогър.

Амброуз започна да си събира таблата.

— Чакай. Няма ли да вземеш тези?

— За какво? — попита Монк.

— Да ги покажеш на колегите си в полицейското управление.

— Няма да се заинтересуват.

Монк излезе, но аз изостанах.

— Разбира се, че ще ги вземем, Амброуз. Знам, че капитан Стотълмайер много ще оцени работата ти.

Той се усмихна признателно и ми даде нагледните материали и един пощенски плик от кафява хартия.

— Приложил съм сведения как да се свържете с Урсула и тримата души, които изработват ушите, заедно с писмо от мен до тях, в което ви представям. Това би трябвало да улесни работата на детективите.

— Благодаря ти, Амброуз — казах. — Ще се погрижа капитанът да получи всичко.

Монк ме чакаше в колата, със скръстени ръце. Наблюдаваше ме как качвам нагледните материали в колата.

— Не бива да го насърчаваш — каза Монк.

— Защо не? — възразих. — Той просто се опитва да помогне.

— Само засилваш нелепата му обсебеност от незначителните подробности — каза Монк. — Как изобщо ще се научи да се справя в живота, ако продължава да се съсредоточава върху незначителни дреболии? Има нужда да се отпусне, наистина.

Спрях и се втренчих в Монк: човек, който отказва да седне на маса, до която има само три стола, и брои паркинговите броячи всеки път, когато върви по някоя улица.

— Да сте чували израза „Присмял се хърбел на щърбел“?

— Това е безсмислица. Такова нещо като „хърбел“ реално не съществува, а и да съществуваше, защо му е да се присмива на нещо, което е по-грозно от него?

Просто поклатих глава и влязох в колата. Докато карах Монк към кабинета на психиатъра му, изложих теорията си за Кингстън Милс и възможния му мотив за убийството на Стайп.

— Може да си попаднала на нещо — каза Монк. Бях поласкана:

— Наистина ли мислите така?

— Не — каза Монк.

— Тогава защо го казахте?

— Какво съм казал?

— Че може да съм попаднала на нещо — рекох.

— Възможно е — каза Монк. — Разбира се, с това искам да кажа, че няма начин.

— Защо тогава просто не го казахте?

— Не исках да бъда груб — уточни Монк.

— Но без проблем можете да кажете на едноок човек да намери окото си или да наречете собствения си брат откачен наркоман.

— Какво му е грубото на това?

Изгледах го, за да разбера дали се шегува, но после си спомних, че Монк няма чувство за хумор. Той беше сериозен. През цялото време.

Пристигнахме в кабинета на д-р Крогър точно четири минути по-рано. Причината е, че винаги стигаме там осем или десет минути по-рано, изчакваме отвън на тротоара, докато останат четири минути до уговорения час, и тогава влизаме.

Д-р Крогър беше спретнат и стегнат мъж на петдесет и няколко години, до голяма степен както покойния Брандън Лорбър, и имаше тен, с какъвто се сдобиват играчите на голф. Не знам дали наистина играеше голф, но имаше вид на човек, който играе.

Имаше изключително успокояващо присъствие, което, предполагам, е необходимо качество за човек с неговата професия, но ако вече си спокоен, какъвто е случаят с мен през повечето време, поемаш риска да изпаднеш в кома, докато говориш с него.

Когато пристигнахме, в чакалнята нямаше никой, и щом д-р Крогър отвори вратата на вътрешния си кабинет, Монк измарширува вътре, поздравявайки го бегло.

Кабинетът беше чист и модерно обзаведен и от него се разкриваше изглед към вътрешен двор с фонтан, чиито струи се стичаха по една от бетонните стени и се вливаха в корито от влажни, лъскави камъни.

Ако някога ми се наложи да посетя психиатър, бих искала кабинетът му да е топъл, уютен и гостоприемен, като семейна стая. Кабинетът на д-р Крогър беше стерилен и почти достатъчно студен, за да служи като фризер. Нищо чудно, че Монк се чувстваше удобно там.

— Имаме да се справим със спешен психиатричен проблем — каза Монк, като седна на обичайното си място.

Д-р Крогър повдигна едната си вежда. Това беше най-голямата степен на учудване, която изобщо показваше.

— Така ли?

— Проблемът не е в мен, разбира се — каза Монк.

Д-р Крогър кимна мъдро. Мисля, че дори носа си чоплеше с мъдро изражение. Такъв човек беше.

— Проблемът е във всички останали.

Тъкмо излизах, когато Монк ме повика:

— Виждаш ли, Натали? — рече Монк. — Той разбира.

Не можех да подмина тази реплика без обяснение.

— Господин Монк говори за случая, по който работи в момента — казах. — Той разследва убийството на Конрад Стайп, създателя на телевизионно шоу, наречено „Отвъд Земята“, което има култ от последователи.

— Те са дълбоко увредени индивиди — каза Монк. — Разхождат се с висящи навън вътрешни телесни органи.

— Така ли? — попита д-р Крогър, сякаш това беше нещо, което виждаше всеки ден. Седна в стола си до Монк и ми направи знак да остана. Застанах до вратата, чувствайки се неловко.

— Вчера посетихме сбирка, посветена на „Отвъд Земята“, където почитателите се маскират като герои от шоуто — казах и седнах на дивана, с лице към д-р Крогър и Монк. — Един от героите е извънземно същество с обърнати навън вътрешности.

— Разбирам. — Д-р Крогър погледна Монк. — И ти намираш това поведение за неестествено и разстройващо.

— Те трябва да бъдат затворени в психиатрия — каза Монк. — Можете да ги задържите, нали?

— Не, освен ако не са мои пациенти и смятам, че представляват непосредствена опасност за себе си и за други хора.

— Ами ако говорим за член на семейството ми? — попита Монк.

— Такъв ли е случаят?

— Брат ми, Амброуз, е един от тях — каза Монк. — Той е член на култа.

— Не е култ, господин Монк — поясних.

— Ти самата каза, че шоуто има култ от последователи — каза Монк.

— Нямах предвид такъв вид култ — казах. — Говорех за добрия вид.

— Няма такова нещо като добър култ — каза Монк. — Преди да се усетиш, принасяш в жертва кози, танцуваш гол в гората и продаваш курабийки от врата на врата.

— Смятате, че движението на момичетата скаути е култ?

— Не си ли виждала празния поглед в очите им?

— В крайна сметка всеки започва да гледа така, когато е близо до вас, господин Монк.

— Мислех, че Амброуз никога не излиза от къщи — каза д-р Крогър.

— Не излиза — рече Монк. — Лудее си вкъщи.

— Според мен е страхотно, че Амброуз е член на този фенклуб. Би трябвало да насърчаваш участието му — каза д-р Крогър. — Това е много положителна стъпка за него.

— Те говорят измислен език! — възкликна Монк.

— Това е безобиден обвързващ ритуал и в случая на Амброуз, доста здравословен и може би дори съществено важен за умственото и емоционалното му благосъстояние.

— Безобиден ли? — възкликна Монк. — Те пазят зърнени закуски от трийсет години. Някои от тях дори са си направили пластични операции, за да се сдобият със заострени уши.

— Вземайки предвид тези факти, това може би отива твърде далече, но не е непременно признак на душевно заболяване — поясни д-р Крогър. — Човешките същества изпитват инстинктивна нужда да принадлежат към някаква социална група заради емоционалното и физическото си благосъстояние и оцеляване. Готови са да стигнат до изключителни крайности, за да го постигнат. Дори ти, Ейдриън.

— Не мисля така — възрази Монк.

— Мечтата ти е отново да се върнеш на работа в полицейското управление — каза д-р Крогър. — Това е отражение на нуждата ти да принадлежиш към нещо.

— Това е работа — каза Монк. — А не телевизионно шоу.

— Това е социална група със своя собствена култура, правила на поведение, система от вярвания, споделени ценности и общи цели. Всеки е облечен в униформа или носи значка, за да могат да бъдат разпознавани като принадлежащи към групата от самите й членове и от „външните хора“. Това е като костюмите, които феновете на научната фантастика носят. И подобно на фенклуба, те също предоставят съществена система за подкрепа на членовете си.

— Полицейското управление прилага закона и поддържа реда — каза Монк. — Ето какво подкрепят.

— Освен това се подкрепят помежду си — каза д-р Крогър. — Само виж как те подкрепяха капитан Стотълмайер и лейтенант Дишър през годините. Това е защото си един от техните хора. Кой подкрепя Амброуз?

— Аз — каза Монк.

— Както направихте тази сутрин ли? — попитах. — Вие напълно пренебрегнахте усилията му да помогне.

— Защото бяха безполезни усилия без никаква помощ.

— Всеки има нужда да принадлежи към нещо — каза д-р Крогър. — Аз имам семейството си, имам приятели, и имам също и професията си. Именно това ме определя, дава ми самоличност и чувство за принадлежност. Амброуз никога не излиза от къщата, затова желанието му да бъде част от нещо сигурно е още по-силно и още по-трудно изпълнимо. Радвам се, че очевидно е намерил нещо.

— Защо според вас Амброуз е толкова привлечен от „Отвъд Земята“ и движението на почитателите на шоуто? — попитах.

— Научната фантастика е силно наситен с въображение жанр, който не е ограничен от реалността или което и да е от правилата на съвременния живот. Харесва се от мнозина, но е особено привлекателен за хора, които, поради някаква причина, са били маргинализирани или отхвърлени от обществото като цяло заради това, което обществото е възприело като техни физически, умствени или социални несъвършенства. За тях е много по-лесно да се вместят в богат фантазен свят, където всичко е възможно, отколкото в един истински, който ги изключва. Изобщо не съм изненадан, че Амброуз е привлечен към това. Това не е просто система за подкрепа, а също и начин за бягство.

Разказах на д-р Крогър за преосмислянето на шоуто и за ожесточената съпротива, оказвана му от Галактическия бунт.

— Смятате ли, че един почитател би убил Стайп заради промените в „Отвъд Земята“?

— Смятам, че хората са готови да убият за почти всичко — каза д-р Крогър. — Но особено заради нещо или някой, който заплашва напълно да унищожи онова, в което вярват.

— Това е телевизионно шоу — рече Монк.

— За мен и теб е такова, Ейдриън. За тях, това е начинът им на живот.

— Как да спасим Амброуз от хищните им нокти? — попита Монк.

— Просто е, Ейдриън. Вземай повече участие в живота му. Колкото повече общува с теб и други хора, толкова по-малко ще се нуждае от онова, което му дава фенклубът. — Д-р Крогър си погледна часовника. — Боя се, че времето ни за днес изтече.

— Ние дори не сме започнали — възрази Монк.

— Не само започнахме — каза д-р Крогър, като се изправи — ами даже свършихме.

— Но Натали беше тук — каза Монк. — Не се брои.

— Приеми го като групов сеанс и то много ползотворен. Благодаря ти за участието, Натали.

— Удоволствието беше мое — рекох.

— Но ние изобщо не говорихме за мен — каза Монк.

— Всичко беше свързано с теб, Ейдриън.

— Не разбирам как — заяви Монк.

— Помисли си за това — каза д-р Крогър, като ни заведе до вратата и я отвори. — Това ще ни даде тема за обсъждане на следващия ни сеанс.

— Няма да ми таксувате този — отсече Монк.

— Разбира се, че ще ти го таксувам — каза д-р Крогър.

— Имате късмет, че не съм полицай — каза Монк.

— Защо? — попита го д-р Крогър.

— Защото щях да ви арестувам за кражба — рече Монк и излезе намусено навън.