Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк излиза в открития космос

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-078-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1425

История

  1. — Добавяне

10. Г-н Монк е подложен на съмнения

На Монк му стигаше толкова. Той напусна сградата.

Аз се помотах наоколо още няколко минути и надникнах в някои от останалите нехудожествени книги на масата на търговеца. Бяха много, със заглавия от рода на „Официален указател с епизоди на «Отвъд Земята»«, »Подбрани факти за «Отвъд Земята»« и дори »Голямата книга с факти за «Отвъд Земята»“.

Всичките бяха написани от Амброуз.

Добрата новина беше, че това означаваше, че на Монк нямаше да му се налага да се връща на конференцията, за да научи още за шоуто. Всичко, което трябваше да направи, беше да се прибере у дома. Когато му съобщих тази новина, докато пътувахме към хотел „Белмонт“, тя изобщо не го накара да се почувства по-добре.

— Винаги съм знаел, че брат ми е душевноболен — каза Монк — но нямах представа, че е пълна откачалка.

— Той не е откачалка, господин Монк.

— Видя ли какво е написал? — възкликна Монк.

— Каква е разликата между написването на книга като „Отвъд Земята“ и на инструкция за ползване на смесител?

— Не можеш да видиш хора, които се обличат като миксери и говорят език, наречен „бълвоч“, нали? — каза Монк. — Добре че брат ми никога не излиза от къщата — иначе щяха да го затворят под ключ.

Монк погледна през рамо.

— Какво търсите? — попитах.

— Уверявам се, че не ни следят.

— За какво му е на някой да ни следи?

— Защото това са откачалки, а откачалките правят откачени неща — каза Монк. — Не искам никой от тях да разбере къде отивам.

— Някой от тях може да се появи на вратата ви и да ви предложи купичка трийсетгодишна зърнена закуска.

— Точно — каза Монк и потръпна.

През остатъка от пътуването мълча, вглъбен в себе си.

 

 

Хотел „Белмонт“ се намира в самото сърце на Юниън Скуеър и бе едно от най-старите, най-величествени и безинтересни места за отсядане в града. Петзвезден хотел, притежаващ надменността на шестзвезден. Затова вероятно не бяха особено щастливи от факта, че пред фоайето им бяха паркирани коли и камионетки от полицейското управление, от криминалния отдел и от моргата.

Очевидно още някой беше убит. Запитах се защо никой не се беше обадил на Монк.

Паркирах при останалите служебни превозни средства и влязохме вътре да намерим Стотълмайер. Не беше трудно. Просто попитахме портиера къде можем да намерим трупа.

За късмет и на двама ни с Монк, тялото беше в една стая на шестия етаж, в стая с четен номер, докъдето трябваше да се качим само по дванайсет стълбища. За Монк можеше да е и по-лошо. Мъртвото тяло можеше да е и на деветнайсетия етаж. За мен нямаше да е толкова лошо — щях да взема асансьора.

Шестият етаж беше отцепен от полицаите, но Дишър беше в коридора и разпитваше една камериерка, застанала до количката си, затова се отдръпна от нея и ни направи път да минем.

— Какво става? — попитах.

— Тъкмо започвахме да разпитваме някои от специалните гости на конференцията, отседнали тук, когато управителят на хотела се втурна към нас — каза Дишър. — Една камериерка открила някакъв човек, пребит до смърт, в една от стаите. Така че си зарязахме работата, подсигурихме местопрестъплението и започнахме разследване.

— Двама гости на „Белмонт“, убити в един ден — казах. — Това едва ли е добре за бизнеса.

— Стайп не е убит тук — каза Монк — така че, технически погледнато, смъртта му не се брои в официалната сводка.

— Има официална сводка? — попитах.

— Вече има — каза Монк. — Официалното лице съм аз и току-що включих случилото се в сводката. Защо никой не ни се е обадил?

— Предполагам, на никого не му е хрумнало, че ни трябва официална сводка — каза Дишър.

— Имах предвид, защо никой не ни се обади да помогнем в разследването?

— Защото този случай е елементарен, а вие бяхте заети по онази история със Стайп.

— Но това е убийство — каза Монк.

— И това също — рече Дишър.

— Но това е истинско убийство.

— На мен убийството на Стайп ми изглеждаше истинско — казах.

— Да виждаш тук някой със слонски хобот? — попита ме Монк, след което се обърна към Дишър: — Хайде да се разменим.

— Не — отказа Дишър.

— Бас държа, че капитанът ще се съгласи.

Монк се промъкна странично покрай Дишър и влезе с маршова стъпка в хотелската стая.

— Бас държа, че няма да се съгласи — провикна се Дишър след него.

Обърнах се към Дишър:

— Как върви случаят „Лорбър“?

— Специалният отряд за борба с оскверняването постигна известен напредък между застрелването на Стайп и това убийство.

— Знам, че не е убийство, но наистина съм любопитна защо някой ще си прави труда да застреля мъртвец. Имаш ли нещо против да ми разкажеш за това по-късно?

— Не, разбира се. — Дишър се усмихна, явно доволен, че някой проявява интерес към онова, което вършеха той и Специалният отряд за борба с оскверняването. — Ще се радвам да го направя.

— Това е среща — казах, после незабавно съжалих за избора си на думи. — Не любовна среща, а уговорка да се срещнем в някакъв бъдещ момент по изцяло неромантичен начин.

— Ясно — рече Дишър. — Знаех си.

Последвах Монк в хотелската стая, преди да съм успяла да се оплета още повече.

Стотълмайер беше в далечния край на тясната стая: стоеше до прозореца и гледаше надолу към едното от двете легла, на което лежеше много космат мъртъв мъж по бельо, омотан в окървавените чаршафи.

На масата имаше полупразна бутилка вино и две чаши. Монк разглеждаше една от чашите.

— По ръба на тази чаша има червило — каза той.

— Да, Монк, знам това — каза Стотълмайер с уморена въздишка.

— Коя е жертвата? — попита Монк.

— От рецепцията казват, че името му е Джон Бозаджиян и че се е регистрирал вчера следобед.

— С кредитна карта ли е платил?

— Да.

— Тогава къде е тя? — попита Монк.

— Бих предположил, че вероятно е в портфейла му — отвърна Стотълмайер.

— Портфейлът му липсва — каза Монк. — Нали?

— Да, липсва.

— И не носи часовник или някакви бижута — каза Монк. — Но има светли линии по китките си и около основата на безименните си пръсти, които предполагат, че е носил някакви.

— Ако щеш вярвай, но това и аз го забелязах — каза Стотълмайер. — Знаеш ли как станах началник на отдел „Убийства“? Ще ти кажа как. Като разкрих много убийства. Сам.

Монк вдигна глава и погледна жертвата. После надигна цялата горна част на тялото си и погледна отново. Не проумявах как това променя ъгъла му на виждане, но пък и аз не разбирах повечето постъпки на Монк.

— Прилича на кражба — каза Монк.

— За нещастие виждам подобни случаи непрекъснато — каза Стотълмайер. — Някой живеещ извън града тип си наема проститутка за една нощ забавления, и тя му отмъква парите и скъпоценностите. Обикновено историята приключва с това и ние така и не научаваме за нея. Повечето типове са твърде смутени, или твърде женени, за да съобщят за кражбата.

— Следователно ако проститутката е знаела, че и без друго няма голяма вероятност жертвата да съобщи за кражбата — казах, — какъв смисъл е имало да го убива?

— Проститутката вероятно е смятала само да го удари достатъчно силно, за да го зашемети за малко. Но да треснеш някого по главата е неприятна и несигурна работа. Ако го направиш твърде леко, може да ти отвърне. Направиш ли го твърде силно, можеш да го приспиш завинаги.

— Да си наемеш проститутка и да я заведеш в стаята си е такъв огромен риск за здравето и безопасността ти в толкова много отношения — казах. — Какво си мислят мъжете?

Стотълмайер ме изгледа:

— Според теб какво си мислят?

— Мъжете са идиоти — рекох.

— Мъжете са си мъже — каза Стотълмайер.

— Какво ще правите сега?

Монк се промъкна покрай Стотълмайер да разгледа дрехите на другото легло. Стотълмайер въздъхна:

— Ще разпитаме портиерите и помощник-келнерите на хотела — обикновено именно те свързват клиентите с въпросните дами в замяна на комисиона. Те ще ни кажат някакво име. Ще приберем всички проститутки в района и ще ги разпитаме. И ще говорим със съответните служби. Междувременно ще държим под око собствениците на заложни къщи и на складове за крадени вещи, които най-вероятно ще преместят откраднатите предмети.

— Май ще ви се отвори доста работа — казах.

— Така става през повечето време — каза Стотълмайер, като наблюдаваше Монк, който си извади химикалката и започна да побутва дрехите с нея и да ги разглежда. — Как мина на конференцията?

— Срещнахме се с някои интересни хора и научихме много за шоуто.

— Какво научихте за убийството на Стайп?

— За това ще трябва да питате господин Монк — казах.

Стотълмайер погледна Монк, който използваше химикалката си, за да повдигне един от ръкавите на захвърлената риза на жертвата.

— Е? — попита Стотълмайер.

— Кога камериерката е намерила тялото? — попита Монк.

— След обяда. Влязла да почисти стаята и го намерила — рече Стотълмайер. — Питах те за воденото от теб разследване на убийството на Стайп.

— Значи не е чистила стаята от вчера.

— Да, Монк, това би било логичното предположение.

— Всъщност, сър, вчера тя не е чистила стаята — каза Дишър, като влезе вътре. — Емилия, камериерката, която обикновено се занимава с този етаж, днес е съобщила, че е болна от стомашен грип. Паола — това е камериерката, която е намерила тялото — обикновено чисти на седмия етаж. Паола е поела двойна смяна, за да замести Емилия днес.

— Благодаря ти, Ранди — каза Стотълмайер, после се обърна отново към Монк. — Медицинският експерт чака да вземе тялото.

Монк кимна и застана между Стотълмайер и мен, за да разгледа дрехите в дрешника. Надникнах зад Монк, за да погледна капитана.

— Кои други свързани с „Отвъд Земята“ хора са отседнали тук, освен Стайп?

Капитанът надникна зад гърба на Монк, за да ми отговори.

— Кингстън Милс, изпълнителният продуцент на новото шоу, и Джъдсън Бек, звездата. Наистина интересното обаче е, че бившата съпруга на Стайп, Ариана, се е появила тук снощи с адвоката по развода си, Хауърд Егър.

— Защо го е направила?

— Не знам — каза Стотълмайер. — Канехме се да я питаме за това, когато изникна този случай. Всъщност, почти приключвахме с това местопрестъпление, когато пристигнахте.

Монк се извърна от дрешника.

— Жертвата притежава препарати против окисляване, бижутерска лупа, шейсет и пет цента в дребни монети и три късчета мъх в левия преден джоб на сакото.

— Очарователно — отбеляза Стотълмайер. Монк протегна ръка към мен:

— Имаш ли някакви мъхчета?

— Не знам — казах.

— Трябва ни още едно мъхче, а пък аз съм безмъхчест — каза Монк. — Винаги съм безмъхчест.

Стотълмайер погледна Монк с присвити очи:

— Искаш да сложиш още едно мъхче в джоба на сакото на Бозаджиян?

— И един цент — каза Монк.

— Това е странно дори за теб.

— Това е правилно — каза Монк.

— Монк — рече Стотълмайер, — не можеш.

— Проявявам уважение към мъртвите.

— Ти оскверняваш местопрестъплението. Не можеш да добавяш неща към личните вещи на жертвата.

— Знам това. — Монк извади от джоба си торбичка за съхранение на веществени доказателства. — Ще сложим нашето мъхче и нашия един цент тук вътре, така че ще са при останалите неща, но отделно.

— Какво значение има дали той има у себе си три мъхчета и шейсет и пет цента? Той е мъртъв.

— И следователно това означава, че вече може да не ни е грижа? Ами семейството на този човек? Какво щяха да си помислят те, ако знаеха, че сме проявили такова грубо неуважение спрямо него?

Стотълмайер си пое дълбоко дъх, изпусна го бавно, после раздразнено пъхна ръка в джоба си. Измъкна ръка, потърси из дребните монети и пусна един цент в торбичката за доказателства.

— Сега доволен ли си?

— Никакви мъхчета ли нямате?

Стотълмайер сведе поглед към разтворената си длан:

— Това не е ли мъхче?

— Това е троха — каза Монк.

Дишър затършува из джобовете си:

— Аз имам мъхчета.

Той разтвори дланта си и я показа на Монк, който извади от горното си джобче пинсети, внимателно взе мъхчето и го пусна в торбичката за доказателства.

Монк сложи торбичката в джоба на сакото на Бозаджиян, потупа я леко и ни се усмихна.

— Ето — каза. — Така е по-добре. Не го ли чувствате?

— Чувствам как в черепа ми се оформят пукнатини — каза Стотълмайер. — Приключихме ли тук?

— Не съвсем.

Монк влезе в банята и погледна в голям несесер за тоалетни принадлежности, сложен на плота близо до мивката.

Наблюдавахме как Монк извади отделна винилова кутийка от несесера за тоалетни принадлежности, разкопча ципа и се показаха няколко малки спринцовки, няколко флакончета и червена кутия, на която пишеше „държач за игли/опасни за околната среда отпадъци“ и в единия й край имаше миниатюрна дупчица.

— Бозаджиян е използвал наркотици — каза Монк.

— Това е инсулин, Монк — рече Стотълмайер. — Бил е диабетик. Проститутката вероятно му е отмъкнала гривната с предупрежденията за алергии и за лекарствата, които взема, заедно с останалите му вещи.

Монк вдигна глава към второто легло, наведе се пред един от ъглите, и измъкна одеялото.

Стотълмайер изпъшка:

— Сега пък какво правиш?

Монк посочи към горния чаршаф, който беше прегънат по ъгълчето и втъкнат под дюшека.

— Възхищавам се на начина, по който е затъкнат този чаршаф — каза Монк, като посочи към горния чаршаф, сгънат по ъгъла, образувайки непълен триъгълник. — Все едно Емилия е опаковала дюшека като за подарък. Трябва да й повишат заплатата.

— Всъщност изобщо не ме е грижа. Искам да се махам оттук, а медицинският експерт е готов да вземе тялото.

— Само още едно нещо — каза Монк и излезе от стаята. Всички го последвахме.

— Не, Монк, никакви неща повече. Време е да вървим — каза Стотълмайер.

Монк се приближи до камериерката:

— Можете ли да ми покажете последната стая, която сте чистили?

Паола погледна Дишър, който погледна Стотълмайер, а той пък погледна мен.

— Колкото по-скоро Монк даде оценка на нейното чистене, толкова по-скоро можем да се махнем оттук — казах.

Стотълмайер кимна на Паола, давайки съгласието си. Тя отключи вратата на стаята в отсрещния край на коридора и се дръпна настрани, докато Монк влезе.

Той се наведе до краката на едно от леглата и измъкна одеялото. Горният чаршаф беше подпъхнат по начин, който правеше ъглите на леглото да изглеждат квадратни, със стегнати остри гънки там, където беше сгънат.

— Отлична работа — обърна се Монк към Паола. — Да оправяш легла те е научил баща ти, който е бил в армията на Салвадор.

Тя кимна свенливо.

— Добре си усвоила урока — каза Монк. — Ако хвърлиш песо върху това легло, то ще отскочи.

— В Ел Салвадор нямаме песо — каза Паола. — Нашата парична единица се казва колон.

— Да, но един колон няма да отскочи от леглото — каза Монк. — А едно песо — да.

— Хубаво е това да се знае. — Стотълмайер се обърна към Дишър: — Кажи на д-р Хетцър, че вече може да отнесе господин Бозаджиян в моргата.

— Това не е господин Бозаджиян — каза Монк.

Стотълмайер го изгледа:

— Познаваш ли Джон Бозаджиян?

— Не — каза Монк.

— Тогава откъде знаеш, че това не е той?

— Много просто. Защото този човек не е бил отседнал в тази стая — каза Монк. — А тази стая е регистрирана на името на Джон Бозаджиян.

— Това в дрешниците и в банята не са ли негови неща? — попита Дишър.

— Да, това определено са неговите дрехи и тоалетни принадлежности.

— Тогава какво те кара да мислиш, че той не е Джон Бозаджиян и не е бил отседнал в тази стая?

— Очевидно е — каза Монк.

Стотълмайер разтри слепоочията си.

— Мразя, когато казва така.

— Защо? — попитах.

— Защото никога не е очевидно, докато не обясни за какво, по дяволите, говори, а после се чувствам като глупак, задето сам не съм го видял.

Монк се върна в стаята на жертвата.

— Този човек е убит заради скъпоценностите си.

— Точно това казах, че се е случило тук. — Стотълмайер ме погледна. — Ти ме чу, нали?

Кимнах:

— Капитанът определено каза точно това, господин Монк.

— Не говоря за часовниците и пръстените му — каза Монк. — Говоря за диамантите.

— Какви диаманти? — попита Дишър.

— Онези, които този човек е продавал и заради които е бил убит — каза Монк. — Никога не е бил с проститутка и никога не е бил в тази стая.

— Той е в тази стая сега — каза Стотълмайер. — Точно пред теб е.

— Исках да кажа, че никога не е бил в тази стая приживе — каза Монк. — И всичко, което виждаме пред нас, го доказва.

Стотълмайер, Дишър и аз оглеждахме стаята в продължение на цяла, мълчалива минута.

— Аз не го виждам — рече Дишър и ме погледна. — Ти виждаш ли го?

Поклатих глава и погледнах капитана. Той погледна Монк.

— Недей просто да стоиш там, Монк — каза Стотълмайер. — Кажи ни какво се е случило.

Той го направи.