Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

17. Г-н Монк проговаря

Капитан Стотълмайер и лейтенант Дишър започваха деня си на едно местопрестъпление в подножието на Филбърт Степс, така че именно там трябваше да отидем, за да им съобщим за новите насочващи следи, които бяхме открили.

Филбърт Стрийт свършва без изход в основата на Телеграф Хил, където едно стълбище от цимент и стомана пресича на кръст обраслата с бурени страна на брега нагоре към Монтгомъри Стрийт. Оттам по дървени стъпала се изкачвате нагоре по останалия път между вили и тучна, красива градина, в която живеят малки диви дългоопашати папагали.

Това е място, което обикновено свързвах със самота и красота. Днес обаче сляпата уличка оправдаваше името си[1] и хвърляше сянката си над всичко останало.

Срещата с труп сутринта скапва целия ми ден: за нещастие обаче това ставаше все по-типично за мен. Дори при това положение, не бях дотолкова привикнала с тази гледка, че да мога да стоя над трупа и да отпивам от сутрешното си кафе — а именно това правеха Стотълмайер и Дишър. И двамата държаха в ръце чаши от „Старбъкс“. Стотълмайер имаше малко пяна на мустаците.

Трупът беше в тесен, обрасъл с бурени участък, до стъпалата между суровата лицева страна на хълма и лишена от прозорци стена на сграда с офиси, която граничеше с нея.

На бордюра недалеч от паркинга успоредно на другите коли беше паркирано празно такси. Вратата откъм страната на шофьора беше открехната, което ме доведе до блестящото умозаключение, че жертвата е шофьорът.

Монк и аз прескочихме жълтата полицейска лента и се присъединихме към капитана и Дишър до тялото. Жертвата лежеше с лице нагоре, с неестествено свити под тялото крака. Изглеждаше ми в началото на трийсетте. Беше прострелян веднъж в главата.

— Добро утро — каза Стотълмайер.

— Трудно е да почувстваш какво му е доброто, като гледаш мъртвец — отсякох.

Стотълмайер кимна и отпи от кафето си:

— Ако позволявах всяко убийство да ме разстрои, нямаше да е останало много от мен.

— А ако не позволявате — попитах, — все още ли сте човекът, който искате да бъдете?

— Това е последният път, в който те поздравявам с „добро утро“ — рече Стотълмайер. — Какво ви води тук?

Избърсах горната си устна. Стотълмайер схвана намека и попи мустаците си със салфетка, която извади от джоба си.

— Случаят Стайп — казах.

— Коя е жертвата? — попита Монк, като обикаляше внимателно около тялото и го оглеждаше от различни ъгли.

— Казва се Фил Бисън — каза Дишър. — Таксиметров шофьор е. Някакъв турист, който слизал по Филбърт Степс, забелязал тялото преди два часа и се обадил на 911. Медицинският експерт смята, че приблизителното време на смъртта е било около един сутринта.

Монк погледна нагоре към стълбището, после отново надолу към тялото.

— Какво смятате, че се е случило? — попитах Дишър.

— Опит за кражба, последван от убийство — отговори той.

Монк накланяше глава ту на една, ту на друга страна. Обработваше информацията. Нещо в нея не му се връзваше. Той беше човек, чийто език на тялото издаваше почти всичко, което мислеше и чувстваше. Добре, че никога не играеше покер.

— Ето какво мислим, че се е случило — каза Дишър. — Таксиметровият шофьор е спрян от някакъв тип, който насочва към него пистолет и го изкарва насила от колата. Типът отвежда шофьора до паркинга зад сградата, откъдето улицата не се вижда, и го застрелва. Крадецът взема парите на таксиметровия шофьор и избягва.

Опитах се да си представя как ли трябва да е изглеждала задънената уличка в един часа сутринта, под смътния проблясък на уличната лампа, с празните сгради с офиси и пустата улица. Районът беше приятен, но пак не бих спряла колата си там при тези условия.

 

 

— Таксиметровият шофьор сигурно отчаяно е имал нужда да изкара някой долар, та е спрял тук — казах.

— Или е бил новак в професията — рече Стотълмайер. — Или фатално глупав.

Монк изопна плещи:

— Вие приемате за дадено, че таксиметровият шофьор е карал по Сансъм Стрийт, когато крадецът е привлякъл вниманието му.

— Да — каза Стотълмайер.

— Сигурни ли сте, че таксиметровият шофьор не се е отзовал на повикване? — попита Монк.

Дишър кимна:

— Проверихме при неговия диспечер. Не е имало повикване. И таксиметровият шофьор не се е обадил да съобщи, че качва клиент. Диспечерът казва, че това не е необичайно. Таксиметровият шофьор е трябвало да се обади едва след като разбере накъде ще пътува.

Монк отново прекрачи полицейската лента, отиде до тротоара и погледна надясно към Сансъм Стрийт, Леви Плаза и залива оттатък.

— Ако някой се е опитал да махне на таксито, за да спре, оттук, шофьорът е нямало да може да го види — каза Монк. — Крадецът би трябвало да е стоял на ъгъла.

— Добре — съгласи се Стотълмайер — значи е бил на ъгъла.

— Но вижте как е паркирано таксито — каза Монк. — Шофьорът е влязъл в улицата и е обърнал, така че отново да бъде с лице към улицата. За какво му е било да прави това, ако е вземал някого от ъгъла?

Тримата прекрачихме полицейската лента и отидохме при Монк на тротоара.

— Много просто. Таксиметровият шофьор е отивал в обратната посока, когато крадецът му е махнал да спре — каза Стотълмайер. — Докато таксито е правело обратен завой, за да го вземе, крадецът се е върнал тук.

— Това нямало ли е да предизвика подозрения в таксиметровия шофьор? — попита Монк.

— Би трябвало — каза Стотълмайер. — Очевидно не е и той си е платил за грешката.

Монк се намръщи. Стотълмайер се намръщи. Дишър също.

Бях почти сигурна, че всеки от тях се мръщеше по съвсем различни причини.

Монк се мръщеше, защото нещо в убийството не му изглеждаше правилно.

Стотълмайер се мръщеше, защото си мислеше, че е схванал всичко и не искаше Монк да усложнява нещата.

А Дишър се мръщеше, защото ако Монк усложнеше нещата, това щеше да означава повече работа за него и повече отсъствие от разследването на случая „Лорбър“.

Монк протегна ръка към мен:

— Херметична торбичка, моля.

Бръкнах в дамската си чанта и му дадох една. Нося в дамската си чанта много херметични торбички, за да изхвърлям използваните му кърпички и да събирам всички веществени доказателства, които той намира на местопрестъпленията.

Той се върна на паркинга и изчезна зад сградата. Обърнах се към Стотълмайер и Дишър.

— Попаднахте ли на нови насочващи следи в разследването на убийството на Стайп? — попитах.

— Не бих ги нарекъл „насочващи следи“, но имаме интересна информация. — Дишър погледна в бележника си. — Преди няколко дни сценарист на име Уилис Гладкин е завел правен иск срещу Стайп, с претенции за половината приходи от шоуто.

— На какви основания?

— Че е участвал в създаването му и че Стайп го е измамил — каза Дишър. — Сега, когато Стайп е мъртъв, Голдкин може да има по-добър шанс да спечели.

— Защо е чакал толкова време, за да заведе иск?

— Преди това е нямало да му донесе никакви пари — каза Стотълмайер. — А сега — да.

— Това не е всичко — каза Дишър. — Преди месец Стайп си е издействал ограничителна заповед срещу Ърнест Пинчук, водача на Галактическия бунт, защото онзи го дебнел и му изпращал заплашителни имейли.

— На английски ли са били или на драч?

— Какво е драч? — попита Стотълмайер.

Точно в този момент чухме силен пукот, който прозвуча като изстрел. Звукът дойде от празния паркинг. Униформените полицаи инстинктивно посегнаха към пистолетите си. Ние забързано се приближихме и намерихме Монк, застанал до тялото, да държи херметичната торбичка, която сега беше скъсана.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Стотълмайер.

— Доказвам предположение — каза Монк.

— Можеха да те застрелят — каза Стотълмайер.

— В този участък има силно ехо, създавано от сградата и страната на хълма. Ако надуването на една найлонова торбичка и спукването й са вдигнали толкова силен шум при цялото движение по Сансъм, представете си как би прозвучал един изстрел онази нощ. Но никой от обитателите там по Филбърт Стрийт не е съобщил да е чул нещо, нали?

— Не, не са — каза Стотълмайер със стон.

— Значи убиецът е използвал заглушител — рече Дишър.

Стотълмайер поклати глава. Монк се приближи до таксито. Стотълмайер въздъхна примирено.

— Трябва да погледнем истината в очите, Ранди — каза Стотълмайер. — Не е било кражба. Било е инсценирано да изглежда като такава.

— Защо казвате това? — попита Дишър.

— Защото кражби като тази се извършват от отчаяни хора, а те обикновено не разнасят заглушители — каза Стотълмайер. — Знаех си, че не биваше да пия безкофеиново кафе тази сутрин. Движа се като насън през това разследване.

Стотълмайер твърде често съдеше твърде сурово себе си, задето пропускаше нещата, които Монк виждаше. Сигурна съм, че капитанът щеше да стигне до същото заключение като Монк. Просто щеше да му отнеме повече време.

— В моето кафе имаше кофеин — каза Дишър. — Какво ми е оправданието?

— Не знам, Ранди — отговори Стотълмайер. — Може би са те разсеяли нуждите на Специалния отряд за борба с оскверняването.

— Да — каза Дишър. — Това трябва да е. Не е нужно да ви казвам колко тежък може да бъде един ръководен пост.

Стотълмайер се обърна към Монк, който обикаляше около таксито, с отвратена гримаса на лицето.

— Благодаря, Монк. Ние ще поемем нещата оттук нататък.

— Тази кола е мръсна — каза Монк. — Кога за последен път я е мил шофьорът?

— Не знам, но ти обещавам, че ще я измием, след като момчетата от лабораторията приключат.

Монк извади кърпичка и отвори с нея задната врата на колата.

— Няма нужда да правиш това, Монк. Оценявам помощта ти и това, че ни насочи по вярната следа, но ще се справим сами с това. Трябва да се съсредоточиш върху откриването на убиеца на Конрад Стайп.

Монк обаче не му обърна внимание и се наведе навътре към задната седалка на таксито.

— Затова сме тук — казах. — Имаме някои нови насочващи улики.

— Така ли? — попита Стотълмайер с обнадеждено изражение.

— Униформата, която убиецът носеше, е от първия сезон — казах. — Но ушите му са от втори сезон.

Надеждата, която бях видяла в лицето на Стотълмайер, изчезна.

— Какво насочващо има в това?

— Ще ви покажа — казах.

Заведох ги до колата си, отворих задната врата и извадих нагледните материали. Посочих към онзи с кадрите, показващи убиеца.

— Погледнете внимателно и ще видите, че това е не просто някаква си униформа от първи сезон. Тя е от пилотния епизод. Само една личност прави и продава униформи с този дизайн. Казва се Урсула Глемщат и има будка на мястото на сбирката.

Посочих снимките, които Амброуз беше подредил, за да илюстрира характерното избеляване на една униформа от времето и многократното пране. Докато правех това, забелязах малка препратка, насочваща към книгата на Амброуз „Енциклопедия на униформите на Конфедерацията и други свързани с «Отвъд Земята» облекла“.

— Като се има предвид цветът на униформата на убиеца и липсата на разнищване — казах — има голяма вероятност да я носи за пръв път.

— Което означава, че може да я е купил един-два дни преди убийството — каза Стотълмайер, като се хвана за думите ми. Обнадежденото изражение отново се изписа на лицето му. — Ранди, свържи се с тази Урсула и разбери дали може да ни каже нещо за последните си клиенти. Вземи със себе си и полицейски художник.

— Вече действам по въпроса — каза Дишър.

Стотълмайер ме погледна:

— Напълно в стила на Монк е да изнамери улика, основаваща се на това кога някой за последен път си е прал дрехите, но никога преди не съм го виждал да прави презентация.

— Не е той — казах. — Брат му беше.

— Амброуз? — рече Стотълмайер. — Че откога пък той помага на Монк в разследванията?

— Амброуз е експерт по „Отвъд Земята“.

— Той е земянин? — попита Дишър.

— Землянин — поправих го.

Стотълмайер изпъшка:

— Монк сигурно е очарован.

Монк се показа от задната седалка на таксито:

— Знам кой е убил таксиметровия шофьор.

Всички се обърнахме, шокирани. Не за пръв път Монк разкриваше някой случай още на самото местопрестъпление — бяхме видели как го направи вчера в „Белмонт“ — но въпреки всичко този факт никога не преставаше да бъде удивителен.

— Така ли? — каза Стотълмайер.

— Същият човек, който е застрелят Брандън Лорбър — каза Монк.

— Разкрил си и моя случай с оскверняването? — възкликна Дишър с нотка на разочарование в гласа. — Свързани са, така ли?

— Без съмнение — каза Монк.

— Чакай малко — каза Стотълмайер. — Искаш да кажеш, че същият човек — който и да е той — който е убил таксиметровия шофьор и е инсценирал кражба, също така се е промъкнал в седалището на „Бъргървил“ преди две вечери и е изстрелял три куршума в тялото на мъртвец?

— Точно това искам да кажа.

— Това е доста сериозно — каза Стотълмайер.

— Има още — каза Монк.

— Не ми казвай — рече Стотълмайер. — Знаеш кой го е направил.

Монк не каза нищо. Само ни гледаше.

— Е? — настоя Стотълмайер.

— Току-що казахте да не ви казвам — рече Монк.

— Това е просто израз, Монк. Означава „Кажи ми“.

— Как може „не ми казвай“ да означава „кажи ми“? Няма ли да е по-логично да кажете „кажи ми“?

— Кажи ми! — каза Стотълмайер. Монк не каза нищо.

— Чакам, Монк — каза Стотълмайер. — Изплюй камъчето вече.

— Казахте да не ви казвам — възрази Монк.

— Току-що казах „кажи ми“ — каза Стотълмайер.

— Ако „не ми казвай“ означава „кажи ми“, тогава не следва ли, че „кажи ми“ означава „не ми казвай“?

Стотълмайер разтърка слепоочията си:

— Ако не разкриеш името на убиеца още в този миг, ще си вържа едната обувка на двоен възел и ще оставя другата, завързана на единичен възел до края на деня.

Монк ахна.

— Добре, добре, няма нужда да предприемате нищо драстично. Ако такива са последствията, когато се отказвате от кофеина, не го правете отново. Това ви прави нервен и неразумен.

— Кой е убил таксиметровия шофьор и е прострелял трупа на Брандън Лорбър? — настоя Стотълмайер.

Монк направи пауза за постигане на драматичен ефект. Мисля, че се наслаждава на тези моменти и иска те да продължат възможно най-дълго.

— Господин Хоботко — каза той.

Бележки

[1] На английски „dead end“ — буквално „мъртъв край“ — Б.пр.