Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (14)

13. Г-н Монк и окото

Кингстън Милс и Джъдсън Бек си тръгнаха и докато аз обядвах, Монк обикаляше от маса на маса, като събираше купичките със смесени ядки, сортираше ги в херметични найлонови торбички и изхвърляше всичките.

Това не се прие добре от постоянните посетители, нито пък от сервитьорките или бармана. Някой се обади на охраната: предполагам обаче, че охранителите бяха известени, че Монк е заедно с полицията, затова казаха на бармана да не обръща внимание на станалото.

Монк обаче смяташе за свой дълг да инструктира персонала в бара и хората от охраната каква е правилната процедура по сервирането на ядки на обядващите там. Тя беше, както следва:

Всеки вид ядки или кракери трябва да бъде в отделна купичка. Купите могат да се ползват от няколко човека, стига клиентите на масата да носят гумени ръкавици.

— Ваш дълг е строго да прилагате закона — обърна се Монк към хората от охраната. — За доброто на човечеството.

Охранителите не ми изглеждаха готови да поемат на плещите си бремето по закрилата на човечеството. А вместо да следва наложените от Монк сурови правила, барманът предпочете изобщо да не предлага ядки и претцели, поне не и докато Монк беше в сградата.

Това беше мъдро решение.

Не се намесих в спора, защото бях уморена, гладна и исках да изям късния си обяд на спокойствие.

Но не можех да наблюдавам онова, което ставаше толкова безпристрастно, колкото ми се искаше и макар да не бях пряко въвлечена в спора, все пак почувствах как мускулите на врата и раменете ми се стягат от напрежение.

Стотълмайер и Дишър слязоха и дойдоха при мен. Това накара Монк да се върне на масата ми и позволи на работещите в бара да си отдъхнат.

— Арестувахме Роджър — рече Дишър. — Беше в стая 717 и тъкмо беше преполовил сделката по продаването на диамантите на няколко местни бижутери, когато му провалихме развлечението. Беше зашеметен да ни види.

— Роджър беше сигурен, че е извършил перфектното убийство — каза Стотълмайер.

— Но допусна важната грешка да подцени легендарната проницателност на Полицейското управление на Сан Франциско — гордо заяви Дишър.

— Бих казал, че оценката на Роджър относно нашата легендарна проницателност е била съвсем точна. Просто не е включвал в сметките Монк. — Стотълмайер погледна Монк. — Е, разкри ли някое друго убийство, докато ни нямаше?

— И друго ли е имало? — попита Монк. — Между мъртвите тела и смесените ядки е истинско чудо, че този хотел още работи.

— Говорех за Стайп. — Стотълмайер посегна към едно от картофчетата, които ми бяха останали, но преди пръстите му да стигнат до чинията ми, Монк избута картофчето извън обсега му.

— Би трябвало да носите ръкавици — каза Монк.

— Пържените картофи не са веществено доказателство — възрази Стотълмайер.

— Мили ли сте си скоро ръцете?

— Щях да докосна само пържения картоф, който възнамерявах да изям.

— Значи щяхте да тровите само себе си, вместо себе си и други хора — каза Монк. — Вие човек ли сте, или маймуна?

— Няма значение — каза Стотълмайер. — И без друго не бива да ям пържени картофи.

Дишър бръкна в джоба на сакото си и ми подаде едно дивиди.

— Накарах да направят това за Монк. Това е копие от направения с охранителната камера видеозапис на убийството на Стайп.

— Благодаря — каза Монк.

— Не изпускай дивидито от поглед — каза Дишър. — На пресата страшно ще й хареса да се докопа до него.

— Ще го пазим с цената на живота си — отсякох.

— Не си правете труда — каза Стотълмайер. — Сигурен съм, че довечера този видеозапис ще бъде във всички новини. Служителят в хотела вероятно е направил копие, преди да стигнем там, и докато ние тук си говорим, го продава на търг на този, който предложи най-висока цена.

— Ужасно циничен сте — заявих.

— „Циничен“ е просто друга дума за „реалист“ — каза Стотълмайер. — Научихте ли от Кингстън Милс и Джъдсън Бек нещо, което да ни насочи нанякъде?

— Всъщност не — казах.

— Напротив — каза Монк. — Открихме още един мотив за убийството на Стайп.

— Така ли? — попитах.

— Заплатата на Конрад Стайп като продуцент консултант и облагите му от шоуто — каза Монк. — Ако проследим парите, те биха могли да ни отведат до убиеца.

Предполагам, че в крайна сметка не съм се справила толкова зле, като ги разпитах.

— Смяташ, че нещата са нагласени да изглежда, че някой почитател е убил Стайп, за да отвлекат вниманието ни от истинския мотив? — попита Стотълмайер. — Това определено би обяснило защо Стайп е застрелян посред бял ден пред свидетели и така, че всичко да бъде заснето от охранителните камери.

— Или убиецът е някоя надрусана откачалка — рече Монк.

— Струва ми се, че ще трябва да си поговорим с Ариана Стайп — каза Стотълмайер. — И с адвоката й по развода, Хауърд Егър.

— Имате ли нужда от мен за това? — попита Дишър.

Стотълмайер го изгледа:

— Неотложен ангажимент някъде другаде ли имаш?

— Има някои насочващи улики във връзка с оскверняването на трупа на Лорбър, които бих искал да проследя, преди следата да изстине — каза Дишър. — Моят опит показва, че в подобни случаи първите два дни са изключително важни.

— Никога не си имал такъв случай — рече Стотълмайер.

— Говоря за опита, който трупам сега — каза Дишър. — Чувствам мразовития полъх.

— Чувстваш студения ми, каменен поглед — каза Стотълмайер. — Какво научи дотук?

Дишър нетърпеливо измъкна бележника си от джоба и прелисти няколко страници, за да освежи паметта си.

— Електронната карта, използвана от стрелеца, за да влезе и да излезе от седалището на „Бъргървил“, е регистрирана на името на Брандън Лорбър, който е използвал само две карти — една за себе си и една за съпругата си, Вероника — каза Дишър. — Тя казва, че нейната все още е у нея и че съпругът й е съобщил за изчезването на картата си преди две седмици. Човекът от охраната, Арчи Апълбаум, веднага му е издал нова.

— Намерихте ли новата електронна карта на Лорбър? — попита Монк.

— Беше на бюрото му, до финансовите документи, които е четял, когато е починал. Нашият съдебен счетоводител преглежда тези документи в момента.

— Защо? — попита Стотълмайер.

— Може би в числата има някаква насочваща улика, която би могла да ни отведе до някакъв мотив и до човека, застрелял Лорбър — каза Дишър. — Трябва да го открием, преди да нанесе нов удар.

— Преди да застреля някой, който вече е мъртъв — каза Стотълмайер.

— Само така изглежда — рече Дишър.

— Лорбър определено е бил мъртъв, преди да го застрелят — каза Стотълмайер. — Медицинският експерт го потвърди.

— Може би стрелецът е мислел, че Лорбър спи и не е искал да го буди, преди да го убие — каза Дишър.

— Това ли е теорията ти? — попита капитанът.

— Това е една от няколкото, по които работим.

— Ние ли? — каза Стотълмайер.

— Миналия месец едно сдружение на потребителите обяви, че веригата ресторанти „Бъргървил“ тайно използвали екстракт от телешко, за да овкусят пържените картофи — рече Дишър. — Разкритията разгневиха хилядите вегетарианци, които ненаситно поглъщат техните пържени картофи от години.

— Смяташ, че е застрелян от склонен към убийства вегетарианец? — попита Стотълмайер.

— Те наистина стават доста раздразнителни, когато ядат месо — каза Дишър.

— Но ако е бил вече мъртъв — каза Монк — защо изобщо да си прави труда да го застрелва? И то със студената прецизност на професионален наемен убиец?

— За да покаже, че не можеш да избягаш от гнева им — каза Дишър. — Дори и да си мъртъв.

— Това ли са ти единствените заподозрени? — попита Стотълмайер.

— Миналата година някакъв тип си купил кафе на гишето за обслужване на автомобилисти в един ресторант на „Бъргървил“ в Плезънтън и го разлял върху чатала си — каза Дишър. — Подал иск срещу компанията, като заявил, че горещата течност го е направила стерилен. Загубил и се зарекъл да си разчисти сметките с тях.

— Ъ-хъ — рече Стотълмайер. — Значи търсиш или умопобъркан вегетарианец, или отмъстителен евнух.

— Имаме и други теории — продължи Дишър. — Но мисля, че е твърде рано да ги разглеждаме, докато не успея да проследя още няколко насочващи улики.

— Чудесно, захващай се с това — каза Стотълмайер. — Ние просто ще се лутаме объркано тук без теб.

— Благодаря, сър. Ако изпаднете в затруднение, или просто искате да ви свърша някаква работа, можете да ме намерите в командния център на Специалния отряд за борба с оскверняването.

— Искаш да кажеш, на бюрото ти — каза Стотълмайер.

— Това беше преди — рече Дишър. — Сега е команден център.

Дишър забързано се отдалечи. Стотълмайер въздъхна и махна на една сервитьорка да се приближи.

— Какво трябва да направи човек, за да получи малко ядки в този бар? — попита той.

 

 

Монк и аз се качихме по стълбите до хотелския апартамент на Ариана Стайп на четвъртия етаж. Стотълмайер взе асансьора и отиде там преди нас, за да ни представи.

Когато влязохме, Хауърд Егър, адвокатът на бившата госпожа Стайп, стоеше с гръб към нас и приготвяше питиета на мокрия бар.

Ариана стоеше в средата на стаята с ръце на хълбоците и гледаше в лицето капитана, облечена в тениската си марка „Джуси“, суичър с качулка „Фрий Сити“ и джинси „Тру Релиджън“. Небрежното й облекло беше по-скъпо от повечето булчински рокли. Освен това дрехите бяха предназначени за носене от жени, поне с трийсет години по-млади и петнайсетина килограма по-слаби от нея.

— Не знам какво мога да направя, за да ви помогна — рече тя, като фъфлеше леко. — По времето, когато Конрад беше убит, летях от Ел Ей за Сан Франциско.

Разбирах защо фъфли. За нея сигурно беше истинско мъчение да говори. Устните й изглеждаха, сякаш са били свалени от най-голямата сьомга на света, и имплантирани върху лицето й, което изглеждаше като изстъргано с промишлен лазер, стегнато изпънато върху черепа й и парализирано така, че да стане твърдо като мрамор с помощта на количество ботулинов токсин, достатъчно да заличи от лицето на Земята цял град.

Веждите й бяха изскубани и заменени с дъгообразно извити татуировки, които й придаваха трайно изражението на човек, седнал върху нещо изключително студено. Изправените й зъби бяха облечени в неестествен, блестящо бял цвят, който сякаш улавяше и отразяваше цялата светлина в стаята. Гърдите й бяха големи, кръгли, и изглеждаха твърди като професионалните топки на Националната баскетболна асоциация. Може и да бяха.

Предположих, че е към шейсетгодишна, макар че беше трудно да се каже. Обърнатите наопаки извънземни от „Отвъд Земята“ имаха по-човешки вид от нея.

Усилено се опитвах да не запищя.

— Повечето хора обикновено не започват разговора си с мен, като ми съобщават алибито си — рече Стотълмайер. — Гузна съвест?

— Обичам да минавам направо на въпроса — каза тя.

— Аз също. — Хауърд се обърна, като носеше питиета за себе си и за Ариана. — Смятате ли клиентката ми за заподозряна?

Беше по-млад от клиентката си с цяло десетилетие, спретнат и издокаран. Носеше идеално изгладен двуреден костюм на ситно райе и превръзка на лявото око. Изглеждаше като излязъл от реклама на „Джак Даниълс“ в някое лъскаво списание.

Монк се сниши зад Стотълмайер като изплашено дете.

— Вашата клиентка не изглежда твърде съкрушена от убийството на съпруга си — каза Стотълмайер и погледна през рамо към Монк.

— Бивш съпруг — поправи го Ариана и превзето отпи от питието си.

— Те са официално разведени — допълни Хауърд.

— Но сте били женени известно време — каза Стотълмайер и се дръпна настрани от Монк, който го последва.

— Бях предана и любяща съпруга в продължение на трийсет години, в добри и лоши времена, през неговите прелюбодеяния, пиянство, хронична безработица и безброй други проблеми и предателства. Последните няколко години бяха особено трудни, при положение, че преживявахме единствено с печалбите от появяванията му в „Отвъд Земята“. Накрая ми писна. Имах си свои нужди.

Тя престана да отпива така превзето и глътна наведнъж половината от съдържанието на чашата си.

— Тогава защо дойдохте тук? — попитах.

— Да го убия — каза тя.

— Има предвид в преносен смисъл, разбира се — каза Хауърд.

Стотълмайер отново направи крачка встрани, но Монк отново го засенчи. Подразнен, капитанът се обърна да погледне Монк, който заслони очи с ръка.

— Тук има цяла хотелска стая, Монк. Наистина ли се налага да стоиш точно зад гърба ми?

— Да — рече Монк.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?

Монк посочи към адвоката:

— Той носи превръзка на едното око.

— Изгубих окото си при автомобилна катастрофа — каза Хауърд.

— Би трябвало да отидете и да го потърсите — заяви Монк. — Веднага. Не се връщайте без него.

— Боя се, че вече отдавна го няма, господин Монк — каза адвокатът. — Катастрофата стана преди двайсет години.

Стотълмайер застана срещу Ариана, а Монк отново се сниши зад него.

— Защо искахте да убиете бившия си съпруг? — попита Стотълмайер. — Казано в преносен смисъл, разбира се.

— Две седмици след като процедурата по развода ни приключи, отворих „Холивуд Рипортър“ и там имаше голяма статия, оповестяваща, че телевизионната мрежа Ю Би Ес е подписала сделка за много милиони долари за връщането на „Отвъд Земята“ на екран като нова телевизионна поредица — каза тя. — Докато деляхме имуществото си и обсъждахме споразумението по развода, Конрад никога не е споменавал, че някой се интересува от съживяването на шоуто. Изчакал е с приключването на сделката, докато разводът ни бъде финализиран, за да може с измама да ми отмъкне справедливо полагащия ми се дял от наследството.

— Извършил е измама — каза Хауърд. — Дойдохме тук да го уведомим за този факт и да се опитаме да постигнем приятелско финансово споразумение.

— И не успяхте? — попита Стотълмайер.

— Щяхме да го осъдим и да пратим кльощавия му задник в забвение. През последните двайсет години кариерата му беше в задънена улица. Никой в бизнеса не отговаряше на обажданията му. Той имаше единствено „Отвъд Земята“ и онези почитатели, които го смятаха за някакъв бог — каза Ариана. — Знаех, че спи със „земяни“ на тези конференции. Примирявах се с това, защото беше единственото нещо, което го поддържаше, единственият начин, по който можеше да поддържа себеуважението си. Но аз също имам самоуважение и то стигна до точката, в която трябваше да се махна от този брак, за да го запазя.

Моментът вероятно бе дошъл, когато беше осъзнала, че никакъв брой пластични операции няма да я направят толкова привлекателна за съпруга й, колкото някоя изпълнена с възхищение „земянка“. И, разбира се, колкото по-често тя лягаше под ножа, толкова повече конференции трябваше да посещава той, за да плати за всичко това, и с толкова повече „земянки“ беше спал.

Това беше тъжна история, изписана по цялото й тяло.

— Ще ви кажа следното — рече тя. — Не съм се примирявала с Конрад през всичките тези години, за да остана прецакана, когато влакът на това доходно и лесно галактическо начинание най-после спря на нашата гара.

Ариана допи питието си и подаде празната си чаша на Хауърд да я напълни наново. Той послушно взе чашата от нея и отиде до мокрия бар.

Монк надникна иззад Стотълмайер, след като Хауърд вече беше с гръб към нас.

— Обмисляли ли сте да носите превръзка на другото си око? — обърна се Монк към адвоката.

— Не — каза Хауърд, докато наливаше на Ариана ново питие.

— Би трябвало да го направите — рече Монк.

— Но няма да мога да виждам нищо — каза Хауърд.

— Може би можете да си вземете някоя от онези прозрачни превръзки.

— Няма такива.

— Тогава предполагам, че нямате късмет — каза Монк.

— Не аз съм този, който има проблем — каза Хауърд, като се върна с питието на Ариана, — а вие.

— На мен и двете ми очи са си на мястото — каза Монк и отново се сниши зад Стотълмайер. — Вашето не е, а на нас, останалите, ни се налага да виждаме това. Опитайте се да проявите малко чувствителност спрямо останалите.

— Аз ли? — възкликна Хауърд.

— Не му обръщайте внимание, господин Егър — каза Стотълмайер и погледна през рамо към Монк. — Искам поне веднъж да проведа разпит, без постоянно да бъда прекъсван, защото ти си се разсеял от някаква маловажна подробност като кутийка от „Севън-ъп“ или превръзка за око. Това ме изважда от равновесие.

— Те точно това искат — каза Монк.

— Смяташ, че си е изтръгнал окото само за да може ти да си отклониш вниманието, а аз да се вбеся?

— Той е адвокат — каза Монк. — Те са хитри. И кой знае докъде е готов да стигне, за да предпази любовницата си от възможно обвинение в убийство?

— Не съм убила никого и не сме любовници — каза Ариана.

— Тогава защо балсамът ви за устни и кремът ви за ръце са на едното нощно шкафче? — попита Монк. — А вакуумираната чашка и водородният пероксид, с които той сваля и чисти изкуственото си око, което точно сега е решил да не носи, са от другата страна на леглото?

Всички се обърнахме да погледнем към леглото. Не знам как Монк беше забелязал всичко това иззад гърба на Стотълмайер.

— Тя е законно разведена — възмутено заяви Хауърд. — Въпросът с кого спи няма връзка с вашето разследване.

— Но фактът, че е лъжкиня, има връзка с него, а също и фактът, че сте решили да носите тази превръзка вместо изкуственото си око, само за да ме подразните — каза Монк. — Какво криете?

— По време на убийството бяхме в самолет — каза Ариана. — Това е факт.

— Все това ни повтаряте — рече Стотълмайер. — Могла сте да наемете някой от Хоботковците да убие бившия ви съпруг вместо вас.

— Това е абсурдно и възмутително обвинение — каза Хауърд. — Тя не би спечелила нищо от смъртта на Конрад Стайп.

— Аз също съм разведен отскоро — заяви Стотълмайер. — Току-що ми хрумна, че все още има едно нещо, за което не съм успял да се погрижа.

— И какво е то? — попитах, просто за да помогна.

— Да си променя завещанието — каза ми Стотълмайер. После погледна Ариана: — Ако ме застрелят по време на работа, жена ми все още е единствената облагодетелствана от завещанието. Нямам нищо против това, тъй като имаме деца и тя ще трябва да ги отгледа. Вие нямате деца, но се обзалагам, че бившият ви съпруг също още не е променил завещанието си. Вероятно не го е сметнал за необходимо, тъй като е бил в добро здраве и е планирал да бъде на този свят още доста дълго. Хей, чудя се кой ли ще получи всичките пари сега, когато е мъртъв?

— Нямам представа — каза Ариана.

— Потъркаляйте се довечера в леглото и питайте адвоката си — каза Стотълмайер. — Сигурен съм, че той би могъл да ви каже.

— Не казвай нищо повече, Ариана — каза Хауърд. — Този любезен разговор приключи.

— Точно когато започваше да става интересно — каза Стотълмайер. — Колко жалко.

Тримата излязохме и Хауърд затръшна вратата зад нас. Капитанът застана срещу Монк в коридора.

— Щеше ли едно изкуствено око да те разстрои по-малко, отколкото една превръзка за око? — попита го Стотълмайер.

— Всъщност не — каза Монк.

— И аз така си мислех — рече капитанът.