Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (13)

12. Г-н Монк сортира ядките

Това, че бе разкрил едно убийство, постави Монк в много по-добро състояние на духа. Беше коригирал света и, правейки това, сякаш беше постигнал хармония и със себе си.

Той изгаряше от нетърпение да говори с някой, който е бил свързан по някакъв начин с Конрад Стайп — стига този някой да беше в „Белмонт“, а не на конференцията.

Затова се отправихме надолу към бара, където Стотълмайер бе оставил Кингстън Милс, новия изпълнителен продуцент, и Джъдсън Бек, актьора, който играеше капитан Страйкър.

Мисля, че причината, поради която Монк беше толкова мотивиран да остане наблизо и да работи по случая, бе за да не му се налага да се прибира у дома и да се справя с факта, че Амброуз може би е земянин. Или землянин. Или както там се наричаха почитателите на „Отвъд Земята“ напоследък (пропуснах дискусията по тази тема на конференцията, затова не знаех кой термин е политически коректен сред почитателите на „Отвъд Земята“).

Аз също нямах търпение да стигна до бара, но по съвсем различна причина. Умирах от глад.

Намирахме се в подножието на стълбището, на два реда стъпала от фоайето, когато Монк спря на стълбищната площадка — беше се сетил за нещо.

— Забравих да си разменя случаите с капитана — каза Монк.

— Да, забравихте.

— Трябваше да сключа сделката с него, преди да разреша случая с Бозаджиян. Ако го бях направил досега вече щяхме да сме на път към къщи и разрешаването на случая „Стайп“ вече нямаше да е моя работа.

— Увлякохте се от инерцията на момента — казах. — Вървеше ви.

— Иска ми се целият ми живот да вървеше така.

— Не искаме ли всички същото — рекох и минах покрай него, продължавайки надолу по стълбите. Бях прекалено гладна, за да се мотая на някакво стълбище. — Освен това, дори ако се бяхте разменили, нямаше да можете да се оттеглите от разследването на случая „Стайп“.

— Напротив, щях.

— Не и докато случаят остава неразрешен. Нямаше да може да спрете да мислите за него.

— С радост бих понесъл това умствено терзание — каза Монк. — Щеше да е по-лесно, отколкото да ми се налага да бъда около тези луди хора.

— Хора като Амброуз ли? — попитах, като отворих вратата към фоайето и, казано метафорично, към нещо много повече.

Монк пренебрегна въпроса, както и знаех, че ще направи, подмина ме и отиде до бара, който се намираше в единия край на фоайето.

Мястото имаше много мъжествено излъчване: цялото в тъмно дърво, кожа и шкафове за книги, пълни с класически литературни произведения в кожени подвързии, които бяха залепени, за да не би, не дай Боже, някой да бъде завладян от безумното желание наистина да прочете някое от тях.

Нямах представа как изглеждат Кингстън Милс или Джъдсън Бек. Знаех обаче, че Бек е актьор и вероятно в известен смисъл знаменитост, затова се оглеждах за двама мъже, които седяха сами, а останалите хора крадешком им хвърляха плахи погледи.

Използвайки тази стратегия, забелязах мъжете след десетина секунди. Седяха на маса в дъното, където можеха да бъдат виждани от всички в помещението и в същото време можеха да виждат всеки, който влезе. На масата имаше няколко празни чаши и две купички със смесени ядки.

Милс носеше неприбрана в панталоните хавайска риза в безплоден опит да скрие голямото си шкембе, което преливаше над памучните му панталони в цвят каки. Ризата му бе толкова пъстра, че в мътната светлина на бара изглеждаше осветена.

Бек беше облечен в плътно прилепващи към тялото дрехи с марката на „Абъркромби & Фич“, които бяха стилно избелени, предварително скъсани и предварително лекьосани и излагаха на показ всичките му мускули. Изглежда, съвсем ясно забелязваше всички, които го гледаха, включително самия себе си, тъй като непрекъснато се възхищаваше на отражението си в огледалото зад бара.

Приближих се с отсечена крачка към двамата мъже с цялата важност, която успях да си придам: Монк се влачеше след мен.

— Господин Милс, господин Бек, аз съм Натали Тийгър, а това е Ейдриън Монк, специален консултант на полицията. Капитан Стотълмайер ни изпрати да говорим с вас.

— Вие сте прочутият Ейдриън Монк? — Кингстън Милс се изправи и подаде ръка на Монк, който я разтърси. — Някой ми предложи една поредица за вас.

— Поредица ли? — Монк ми направи знак да му дам кърпичка. Дадох му една.

— Седмично детективско телевизионно шоу. — Милс се ухили и посочи към Монк, който си чистеше ръцете. — Наистина ли го правите?

— Кое? — Монк ми подаде използваната кърпичка, която сложих в херметична найлонова торбичка и натъпках в дамската си чанта.

— Чистите се с дезинфекционна кърпичка всеки път, когато се ръкувате с някого.

— Не го ли правят всички?

Милс се подсмихна и погледна към Джъдсън Бек:

— Мислех си, че е просто трик, който авторът е измислил за историята. Сценаристът дори пререди книжата по бюрото ми и подреди списанията на масичката ми за кафе в хронологичен ред.

— Надявам се, че сте му благодарили — рече Монк.

— Беше хубава история — каза Милс — но аз казах, че поредицата никога няма да се получи.

— Защо не? — попитах, докато сядахме при тях на масата.

— Кой иска да гледа някакъв маниак на тема чистота всяка седмица? Би било твърде дразнещо, по дяволите. Затова след обяда поработихме по въпроса и измислихме нещо много по-добро — пристрастен към секса детектив. Представяте ли си?

Очите на Монк се разшириха от ужас:

— О, Боже мой, мога, да.

— А асистентката му е стриптийзьорка. Другата седмица ще го представим в „Шоутайм“ — каза Милс.

— Напълно си пасва с тяхното шоу за майката, пласираща наркотици, лесбийките от Ванкувър, двуженеца и ченгето сериен убиец.

— Как ще го наречеш? — попита Бек.

— „Убийствен оргазъм“.

— Супер — каза Бек. — Ако „Отвъд Земята“ се провали, имай ме предвид за тази роля.

— Имам те предвид за всяка роля, Джъд. Толкова си многостранен и уникален.

Монк ме погледна с измъчено изражение:

— Още го виждам.

— Мислете за нещо друго — казах, после се обърнах към Милс: — Повече се интересуваме от „Отвъд Земята“ и кой може да е имал мотив да убие Конрад Стайп.

— Кого? — попита Бек.

— Създателят на шоуто, чиято звезда сте — заявих.

— О, имате предвид онзи старец — каза Бек.

— Джъд не е общувал много с него — обясни ми Милс. — Всъщност Стайп беше в творческата периферия на шоуто.

— Но той го е създал — казах.

— Да, но аз създадох новия му образ — рече Милс.

Монк ме сграбчи за ръката:

— Помогни ми. Този образ не се маха.

— Вижте. — Посочих към двете купички на масата. — Смесени ядки. И претцели.

Подейства. Монк моментално забрави за пристрастения към секса детектив и вместо това съсредоточи вниманието си върху кризата, заплашваща общественото здраве, която трябваше незабавно да се разреши.

— Какво са си мислели? — Монк извади от сакото си гумени ръкавици и се приготви да се справи с проблема. — Може би е добре да отдръпнете столовете си от масата. Ситуацията може да загрубее.

Обърнах се към Милс:

— Е, каква беше ролята на Стайп в работата по шоуто?

— По договор бяхме длъжни да дадем на Стайп правомощия на продуцент консултант, но беше безсмислено. Всъщност той не участваше във всекидневното продуциране — каза Милс. — Държахме го наблизо само с рекламна цел и за да привличаме вече зарибените зрители.

— Зарибените зрители? — попитах.

Монк разстла няколко салфетки на масата, изсипа съдържанието на купичките върху тях и започна да отделя ядките и претцелите.

— Почитателите на оригиналното шоу — поясни Милс, като наблюдаваше Монк. — Използваме ги само като стръв за печелене на популярност. Това ни печели влияние. Но това е само трамплин за по-мащабна рекламна офанзива. Целта ни е да направим така, че начинанието да стигне до много по-широка, по-голяма публика от интелигентни, образовани, харчещи свободно парите си консуматори, които са чували за оригиналното шоу, но вероятно никога не са го гледали.

— Не мислите ли, че почитателите знаят какво правите и им е много неприятно да бъдат използвани?

— Те са тъпанари, които се обличат в костюми като за Хелоуин и говорят измислен език от някакво лайняно телевизионно шоу — каза Милс. — На кого му пука какво мислят?

Махнах на сервитьорката да се приближи. Поръчах хамбургер и пържени картофки за себе си и шест празни купички за Монк, в които да сортира ядките, и я отпратих, преди той да успее да й изнесе лекция върху опасностите от смесването на ядки и хлебни изделия.

— Щом изпитвате такова презрение към Стайп, почитателите и оригиналната поредица, защо изобщо се занимавате с „Отвъд Земята“?

— Защото е начинание с предварително продадени права — каза той. — Търговска марка.

— Но то се провали — поясних.

— Това няма значение — каза Милс. — То е съществувало преди и хората знаят това.

— Защо просто не измислите нещо ново?

— Измислянето на нови неща е присъщо за старата школа. Твърде рисковано е за телевизионните мрежи и за зрителите. Хората се чувстват много по-удобно с познатото — каза Милс. — Повторното измисляне е новото Ново.

— По-автентично е — каза Бек.

Погледнах Монк, който внимателно подреждаше бадемите, фъстъците, кашуто и претцелите на отделни купчинки.

Бях се научила, че от мълчанието му и задълбочеността, с която се занимаваше със задачата си, не бива да приемам, че не попива всяка дума. Но все пак това ме дразнеше, защото се налагаше само аз да говоря, а нямах представа какъв свързан с темата въпрос да задам, освен: „Вие ли го убихте?“

Затова просто питах каквото ме интересуваше, с надеждата, че ще кажат нещо, което ще помогне на Монк по-късно.

— Как би могло да е по-автентично? — попитах. — Това е римейк.

— Повторно измисляне — поправи ме Милс.

— Каква е разликата?

— Ние не правим римейк на онова, което е било. Ние се връщаме назад и превръщаме „Отвъд Земята“ в шоуто, което трябваше да бъде — каза Милс. — Това е ново начало. Свежа представа за концепция, която някой си е представял преди. Ние го правим истинско.

— Това е шоу с извънземни, чиито вътрешности са обърнати навън — казах. — Това не е истинско.

— Ние му придаваме вътрешна, непоколебима реалност, съвместима с реалността, която изживяваме всеки ден — рече Милс.

— Автентичност — каза Бек, като кимаше мъдро.

— Внушението на шоуто е, че човечеството е унищожено и сега единствените, останали от човешкия вид, са тези хора, хванати като в капан в един космически кораб — поясни Милс. — Би трябвало да са нещастно потиснати, мръсни и едва да свързват двата края. Но когато гледате оригиналното шоу, всичко е ярко и пъстро и всички са безгрижни. Това не е вярност към вътрешната реалност на измислената вселена.

— Неавтентично е — каза Бек.

— Нашето шоу е по-първично — каза Милс. — Можете да усетите мириса на потта.

Монк отвратено вдигна поглед:

— За какво ви е да миришете потта?

— Това е мирисът на автентичността — каза Бек.

— И този мирис също не бих искал да го усетя — каза Монк и започна леко да прехвърля купчинките с ядки в отделните купички. Казах ви, че слушаше.

— Сега образите са по-сложни от физическа гледна точка — каза Бек. — Вземете например моя герой, капитан Страйкър. Единственият начин, по който може да се справи с вътрешния си душевен смут, с конфликта между отчаянието си и нуждата си да бъде силен водач за човечеството, е да се съешава с всяка женска извънземна, с която успее, независимо как изглежда. Просто трябва да е женска от съответния вид.

— Значи най-общо казано, той е перверзник — отбелязах.

— Но това не е проблем — каза Милс. — Той е благороден перверзник, с когото публиката може да се почувства свързана.

— Защото е автентичен — каза Бек.

— Не са много актьорите, които имат куража да разнищят образа на такъв заядлив и опак герой и да го направят симпатичен и героичен — отбеляза Милс, като обгърна с ръка раменете на Бек. — Но Джъд има кураж в излишък.

— Как се почувства Стайп от това, че неговата поредица се пренаписва от екип от благородни перверзници?

— Единственото, което го интересуваше, беше да получи чек — отвърна Милс. — Не е имал кариера, откакто „Отвъд Земята“ е било свалено от ефир. Видя това като възможност да спечели малко пари и може би да се върне в играта. Ако „Отвъд Земята“ е хит, всички печелят.

— С изключение на първоначалните почитатели — рекох.

— Те са само малка частица от публиката, към която се насочваме — каза Милс.

— Но за тях това е повече от шоу — казах. — Вие се бъркате в живота им. Не се ли безпокояхте, че може наистина да се разгневят?

— Всъщност не — каза Милс.

— Стайп получавал ли е заплахи?

— Доколкото знам, не.

— А вие получавате ли? — попитах.

— Само някои заядливи писма и петиции от Галактическия бунт — каза Милс. — Но не го приемам сериозно.

— Дори след случилото се днес?

— Стайп предаде почитателите, не аз — рече Милс. — Те наказаха онзи, на когото бяха разгневени. Аз съм просто наемник, който си върши работата, а тя е да правя телевизионно шоу, което ще спечели най-широката възможна публика.

— Те може и да не виждат разликата — казах.

— Виждат я. Аз съм външен човек. Не знам нищо за културата на „Отвъд Земята“ и не ме интересува. Те го знаят. Аз съм точно този, за когото ме мислят. Не са вложили нищо в мен — каза Милс. — Но те се прекланят пред Стайп. Слушат историите му отново, и отново, и отново и го подкрепят от десетилетия с парите, които дават за неговите комикси. Мислеха си, че е един от тях, че живее в същия този техен малък свят и е толкова запален по него, колкото и те. Е, някой най-сетне е забелязал, че не е, че всичко е преструвка и че за него „Отвъд Земята“ е само средство да си изкара чека със заплатата. За мен със сигурност шоуто също означава само това.

— Като говорим за пари — казах — ако „Отвъд Земята“ има успех, няма да ви се налага да делите с него заслугата или парите, след като вече е мъртъв.

— Така или иначе нямаше да деля заслугата — каза Милс. — Стайп беше и щеше да си остане, минало величие. Той беше сключил сделка, според която щеше да си получава парите за шоуто, независимо дали участва в него като продуцент или не, докато то се излъчва, така че чековете за заплатата пристигат независимо дали е жив или мъртъв, а крайната формула също не се променя. Сега парите просто ще влязат в наследството му.

— А кой се разпорежда с наследството му? — попитах.

Милс сви рамене:

— Не знам. Не говорехме за личния му живот. Всъщност не говорехме изобщо. Казах на секретарката си да игнорира обажданията му.

Монк се изправи и отнесе купичките със сортираните ядки и претцели.

— Хей — каза Милс — къде отивате с тях?

— Ще ги сложа в отделни херметични найлонови торбички, ще ги запечатам и ще ги изхвърля, разбира се.

— Защо? — попита Бек.

— Защото ядките са заразени — каза Монк.

— Не, не са — възрази Бек. — Бяха тук в купата.

— Смесени — мрачно каза Монк.

— За да го кажа с езика на „Отвъд Земята“ — поясних — това е като смесването на материя и антиматерия.

— И не стига това, ами и безброй непознати са докосваш тези ядки с голи ръце — каза Монк. — Кой знае къде са се пъхали тези ръце и какво са правили.

Монк потръпна при тази мисъл. Аз също. Когато представяше нещата по този начин, мисълта за яденето на тези ядки наистина звучеше доста противно.

— Но аз съм гладен — каза Бек. — Не съм свършил да ям от тях.

— Ще е по-здравословно да изядете една купа миши изпражнения — каза Монк, докато се отдалечаваше с купичките. — По-късно ще ми благодарите.

Бек се втренчи след него:

— Какъв му е проблемът?

— Просто се държи автентично — казах. — Автентично монковски.