Андре Брюйер
Последният танц (9)

IX

Страстната седмица разпръсна парижаните. Франсоа д’Ервил беше заминал веднага щом госпожа Добрей отведе Кристиан в Розери. Леля и племенница бяха много щастливи. Кристиан беше особено доволна, защото намираше частица от преданите майчини грижи, от които бе лишена завинаги.

Мадлен Добрей беше много чувствителна към дъщерните чувства на племенницата си, тя не можеше да се утеши никога от загубата на единственото си дете. Колкото и претрупан да беше светският й живот, тя чувстваше неговата празнота и се стараеше да я запълва с любовта, която изпитваше към децата на починалата си сестра.

Кристиан печелеше много от общуването си с тази умна и сърдечна жена. Близо до нея, в Розери, опиянена от пролетния въздух, който успокояваше нервите, тя успя да прогони безпокойството, което се беше породило от необичайното държане на баща й.

Досега той й бе писал само кратки картички от Париж. Заминаването му за Англия беше отложено в последния момент.

Тази сутрин, когато се прибираше от разходка в парка, Кристиан зърна прислужника, който носеше пощата, спусна се към него и запита нетърпеливо:

— Има ли нещо за мен, Луи?

Лицето й просия, когато върху подадения плик позна почерка на баща си и английската марка.

— О, най-после е заминал! Какви подробни новини ми изпраща…

Наистина пликът беше тежък. Кристиан притисна писмото като някакво съкровище и го отнесе да го чете на спокойствие под ароматния навес от люляци. С рязко движение тя измъкна листовете и започна да чете жадно:

Обично мое дете, сред тишината и спокойствието на тази чужда стая, която ме е приютила, пиша ти още тази вечер, когато пристигнах, защото най-после трябва да ти открия тайната, която сърцето ти отгатваше и която въпреки мълчанието, тежеше непоносимо върху живота ми. От няколко месеца вече се опитвам да прогоня, като мислех за брат ти и най-вече за теб, Кристиан, чувството, което ме завладяваше. Правех го, защото знаех колко болезнено щеше да засегне това твоята младост, посветена ми от теб толкова великодушно. Така ясно чувствах какво изпитание ще е това за теб, скъпо дете, че съм готов да се откажа. Но не се отнася само за мен. Трябва да мисля и за жената, на която открих мечтата да свържа живота си с нейния. Тя прие да ми даде своята чудна младост в замяна на любовта и предаността, които моята есен й предлага. Животът е бил много суров към нея, отнел й всякакво състояние, всяка закрила, изтръгнал я от отечеството, захвърлил я съвсем сама и я принудил да носи тежестите, които обременяват самотните хора. Тя е сираче, твърде красива и затова е изложена на опасности. Изведнъж почувствах, че пред моето затворено съществуване се открива бъдеще, което смятах за невъзможно. Увлечен от неудържимото желание да създам радост, аз видях възможността да получа едно такова щедро възнаграждение, че разумът ми се помрачи… Бях заслепен от неочакваната перспектива да подновя живота си. Спомняш ли си, мила, един случаен разговор, който имахме неотдавна? В момент на слабост ти открих страха си от неизбежната самота, която би била моя съдба, когато ти се омъжиш, а брат ти остане в далечните страни…

Борих се мълчаливо срещу изкушението да приема приказното слънце, озарило моята есен благодарение на жената, която съдбата изпраща, за да преобрази краткото ми бъдеше. Кристиан, моя обична дъще, това бъдеще, което си отказвам от толкова седмици, като мисля за теб, е в твоите ръце. Защото никога тя, Мерцедес, няма да ми го даде, нито ще го приеме, ако то те накара да страдаш. Брат ти, като мъж, би могъл да ме разбере по-добре… Кристиан, ти от години ми даряваш любов и утешаваш самотния ми живот. Оставям на теб да решиш… твърде си ми скъпа, за да не се подчиня на твоя избор. Ти ще ми помогнеш да разбия лудата мечта, която ме преследва, откакто зная, че е осъществима…

Трябва да си сигурна, че тази жена, на която искам да дам името си, е достойна да го носи. Както по произхода си, така и със своите качества и интелигентност тя е достойна да бъде доведена при теб.

Не говоря за красотата и за чара й, които почувствах още в първия миг, когато я видях. Аз не знаех дори за съществуването на Мерцедес дьо Кюзко, когато, благодарение на твоята настойчивост, отидох на празненството у старата ми приятелка Мюрекур. От нея научих всичко за младото момиче, което се бори така смело с трудностите на живота.

Кристиан, обръщам се тази вечер към сърцето ти и само изтъквам, като страдам заради болката, която ти причинявам, опасностите, които я заплашват. Аз ги виждам ясно. Ако ти искаш, мога да ги отстраня, като й дам името си и закрилата, от която я е лишила смъртта на нейните родители.

Тази молба, моя малка Кристиан, отправям към великодушното ти сърце. Ако пожелаеш, ще се откажа от мечтата, която ме завладя в моя залез, и ще продължа да живея далеч от всички позволени радости. Към майка ти изпитвах такова дълбоко и всеотдайно чувство, че смятах за естествено да посвещавам на спомена хубавите часове на младостта, без да ми е мъчно, че те си отиваха, за да не се върнат никога… Но ненадейно изкушението се изправи пред мен. Ти единствена, скъпо дете, ме делиш от него!

Усетих опасността и се опитах да я избегна, но обстоятелствата ме приближиха до нея. Не можех да не почувствам и доброто, което бих направил, освен осъществяването на собственото си щастие. Малко по малко започна да ми се струва невъзможно, че ти ще се изправиш безмилостно пред жената, която естествено ще се оттегли, ако го поискаш. Защото тя знае добре, че ти си тази, която трябва да съществува за мен преди всичко…

— Която трябва — изрече Кристиан задъхана. Тя бе прочела на един дъх гъсто изписаните листове и повтори със стиснати устни, наблягайки върху думата трябва.

Имаше чувството, че сънува, че това е някакъв страшен кошмар. В трескавия й мозък отекваха шумно последните думи, които бе прочела…

„Ако ти го искаш, давам ти честната си дума, че не ще чуеш никога да се говори за нея и както в миналото, ние ще живеем само един за друг…“

Болезнена въздишка се изтръгна от свитите й гърди. До ушите й достигна като думи, лишени от смисъл, въпросът на госпожа Добрей, която бе излязла на терасата:

— Писмо от баща си ли имаш, мила?

— Да — отвърна Кристиан бавно, но с такъв странен глас, че леля й се спря изненадана и изгледа безкръвното лице на младото момиче.

— Болен ли е баща ти? Какво се е случило? Какво има?

— Той се жени… — изрече Кристиан със същия странен глас, смазан от болка…

— Той се жени?… Но, мила, чуваш ли се какво говориш?…

— Да, и иска моето съгласие!… Светът се е объркал, нали?

— Жени се? Как? Така внезапно… за кого…

— За една танцьорка, по която е луд! Прекрасно, нали? Сега разбирам защо от няколко седмици изглеждаше толкова загрижен. Чувствах го, но мислех, че са грижи, вързани с работата. Не очаквах такова нещо!…

Нещастното момиче прокара ръка по челото си, сякаш се мъчеше да отхвърли мисълта, която я измъчваше.

— Казваш, че иска да се ожени за някаква танцьорка?… Обясни ми…

— Да, една испанска или кубинска танцьорка от разорено аристократично семейство. Тя е толкова красива, че е оплела разумния и предан баща, какъвто той беше за Макс и мен! Колко несигурно нещо е разумът на мъжа! Той е видял да танцува тази госпожица Дьо Кюзко… Приказвал с нея…

— Госпожица Дьо Кюзко, протежето на госпожа Мюрекур?

— Която така я покровителстваше, че сигурно е допринесла татко да се убеди, че е много лесно ние двете да живеем като сестри, нали сме на една възраст! Какво ли не ми пише? Като си помисля, че аз настоях да отиде на този испански празник… Винаги се стараех да му търся развлечения, чувствах, че страдаше от самотата си след смъртта на мама. Бях глупаво горда и вярвах, че моята любов би могла да му помогне. Лельо, разбираш ли колко мъчителна е за мен тази непредвидена новина, поразява ме като мълния! Ужасява ме мисълта, че мама ще бъде заместена от някаква ловка интригантка, която е омагьосала татко до такава степен, че го е накарала да забрави всичко.

В нейния глас тръпнеше безкрайно страдание, в широко творените й очи се виждаха сълзи. Неволно госпожа Добрей попита тихо:

— Сигурна ли си, че си разбрала добре писмото на баща си, Кристиан?

— О, то е много ясно!… Прочети го сама, лельо.

Тя подаде разпръснатите върху коленете й листове. Госпожа Добрей ги прочете със същото вълнение, което бе обзело момичето. Най-после тя прошепна едва чуто:

— Очевидно той е много увлечен. Но може би, мила, ти ще можеш да попречиш на тази лудост… за негово добро… за доброто на всички ни…

— О, не! Ти видя какво е писал… Ние си приличаме много с него. Той ще направи това, което е решил… Сега обаче имам явното и жестоко доказателство, че нашето взаимно доверие е било една илюзия. Той не ми е говорил никога за тази жена, дори за да ме помоли да я препоръчам на приятелките си, както е поискала госпожа Мюрекур. Не ми призна, че е отишъл отново да я види на благотворителната вечер във Военния клуб. Научих го случайно, навярно е уредил да се вижда с нея в дома й или другаде…

Госпожа Добрей поклати глава. Тя беше изтръпнала. Въпреки личната си скръб, защото виждаше, че сестра й е забравена, тя мислеше само за жестокото изпитание на това дете, което обичаше. Като овладя вълнението си, нежно й каза:

— Да почакаме, мила, първо да научим всичко, после да съдим. Пиши на баща си, но след като размислиш добре и след като говориш с чичо си, който ще може да те посъветва и ще отсъди като мъж.

Кристиан повдигна рамене с безкрайно отчаяние.

— Какъв смисъл да се боря? Зная предварително, че ще бъда победена. За да се приближи до нея, той не се поколеба да стъпче моята обич. Сигурно още като е заминавал, е бил решен на тази луда женитба, която толкова го привлича, че е помрачила разума му. Ще трябва да остарея, за да мисля за него, без сърцето ми да се бунтува!… Сега моят и неговият егоизъм са изправени един срещу друг. Чувствам ясно, че аз съм тази, която ще се жертва. Така желаех щастието му! Толкова по-зле за мен, ако изпитвам мъка, ако не съм способна да приема заместничката на мама и да понасям това чуждо присъствие между нас. Лельо Мадлен, нали ще бъдеш много добра към мен и ще ми дадеш гостоприемството си, докато някой мъж не дойде да ме вземе… Освен ако не замина за Мавритания при Макс, който също ще бъде жестоко засегнат от този тежък удар…?

— Остани при мен, мила, дотогава, докато желаеш. Ще се постарая с цялото си сърце да заместя майка ти!

Кристиан й благодари с една целувка. Вечерта, когато остана сама, след като говори и с чичо си, тя седна да пише на баща си:

Татко,

Прочетох писмото ти, можеш да си представиш с какво чувство!

След това размислих трезво, както ти сам си направил, когато си ми писал. През целия си живот, особено след смъртта на мама, съм искала да те видя щастлив. Нямам право при непредвидените обстоятелства, възникнали така внезапно между нас, да те разделя от щастието, което ти се струва несравнимо с никое друго. Моля те само, поне засега, да не ме запознаваш с госпожица Дьо Кюзко: няма да имам сили. Чичо и леля Мадлен ще са така добри да ми дадат гостоприемство, докато се омъжа. Нека оставим времето да измине… Сега не можем да желаем нещо по-добро. Твоята дъщеря, която ти пожелава щастие от цялото си разбито сърце.

Кристиан

Със същата поща Кристиан писа и на брат си. По-добре беше да научи веднага лошата новина, която щеше да го накара да страда, както страдаше тя…

Макс, както ти писах, от няколко седмици татко не беше същият. Днес получих писмото, което ми доказва, че предчувствията не са ме излъгали. Ти ще отсъдиш сам, изпращам ти това писмо, което трябва да запазиш.

Бях ти споменала, че се тревожа от необяснимото държане на татко, който се затваряше от ден на ден във все по-упорито мълчание, чиято причина ми убягваше… Тази сутрин получих обяснението, което ми подейства като гръм от ясно небе.

Изпращам ти го, за да знаеш и за да можеш да отсъдиш справедливо.

След като говорих с чичо и размислих, отговорих на татко в смисъла, който той желае. Не мисля, че имам правото да постъпя другояче. Не бих си позволила да отклоня татко, чийто живот е бил толкова печален, от щастието, което желае. Тъй като ти и аз, неговите деца, не му стигаме вече, изпратих съгласието, което ми искаше. Твърдо съм решила, поне засега, да се възползвам от гостоприемството, за което в отчаянието си помолих чичо и леля Мадлен.

После ще видим обстоятелствата какво ще ни принудят да решим. Сега обаче съм като болна и сърцето ми е разбито!