Андре Брюйер
Последният танц (15)

V

В малкия салон, изпълнен с всичките й спомени от Куба, Мерцедес си почиваше, изтегната на ниския диван.

Тя се радваше на изключителната си самота, защото съпругът й беше заминал за Англия.

Младата жена го очакваше да се върне вечерта, но към три часа получи телеграма, с която й съобщаваше, че му се налага да остане още един ден. Вечерта щеше да й принадлежи напълно. Кристиан щеше да остане у леля си, а Макс — у приятеля си отец Льо Телие. И двамата бяха решили да дадат възможност на баща си да се порадва на завръщането си след няколкодневното отсъствие. Жадна за свобода, която винаги беше обичала, Мерцедес не пожела да промени техните решения. Макс и Кристиан бяха излезли. Сега тя ги чакаше и си мислеше, че най-после щеше да съобщи на съпруга си със сигурност новината, която я изпълваше с неизказана радост.

Щастието да бъде майка, на което не смееше да се надява, бе на път да се осъществи; животът й нямаше да бъде окован от женитбата, наистина блестящо избрана, но която от време на време дълбоко в сърцето си чувстваше като позлатен затвор. Това й се случваше особено често, откакто присъствието на младия Макс й даде възможност да разбере от какво се беше отказала, като бе наложила твърде голяма жертва на младостта си.

От какво можеше да се оплаче всъщност? Както бе пожелала, тя беше жена на един прекрасен мъж, страшно влюбен, който отгатваше й най-малките й желания, мъж, чиято хубава есен много жени биха й завидели, че споделя. Тя бе успяла да завладее Кристиан и благодарение на чудната си дарба да кара хората да я обичат, сега притежаваше искрените чувства на девойката.

Също така бе успяла да сломи упорството на Макс, дошъл зле настроен към нея, а сега станал добър. Както бе пожелала, те изглеждаха сега истински приятели, пламенни и млади хора, които животът сближава ежедневно. Бяха завладени от едно и също желание да направят това приятелство приятно и лесно заради щастието на всички.

Много бързо изтънчената прозорливост на Мерцедес беше усетила опасността, която тази постоянна близост би могла да породи по време на краткия престой на Макс в Париж. Тя веднага реши да я отстрани, тъй като не искаше никаква сянка да помрачи победата, която бе спечелила благодарение на ловкостта си. Налагаше й се да бъде внимателна, защото знаеше силата на опасния си чар. От думите и разказите на Кристиан беше опознала прямотата на Макс, която го правеше неспособен на низка постъпка за какъвто и да е компромис. Още преди да го бе срещнала, на нея й бе харесало, че той е така строг в своята морална чистота. Тя прощаваше предишната му неприязън към нея, твърдо решена да спечели симпатията му, която той й отказваше. Победата й се струваше напълно достойна за нейните умения.

Сега, когато бяха приятели, тя харесваше непоколебимата му честност и будния му ум, който търсеше непрекъснато нова храна. Близо до него изпитваше странно чувство на сигурност и спокойствие.

Тази вечер, убедена в приятния разговор, който биха имали за някои книги, посочени от него, тя искаше Макс да се прибере преди Кристиан.

Младата жена се ослуша внимателно, когато се позвъни на входната врата. Скоро се разнесоха енергични мъжки стъпки и някой почука на вратата на стаята й. Високата фигура на Макс се изправи на прага.

— Вие сте били сама? Току-що научих, че татко няма да се върне и че Кристиан не е могла да вечеря тук! Трябваше да ни предупредите, за да не ви изоставяме така…

— Но аз зная какво удоволствие е за леля ви посещението на Кристиан, за да си позволя да я задържа.

Мерцедес беше твърде деликатна, за да прибави, че отгатваше интереса на Кристиан към вечерите във вторник, където доктор Добрей събираше своите близки, между които беше винаги и Клод Ведран. Откакто го беше отстранила заради Франсоа д’Ервил, красивата жена не бе срещала младия учен. Тя забелязваше, че от него се интересуваше нейната заварена дъщеря, която не можеше да знае, нито да подозира миналото.

Като седна на стола, който Мерцедес му посочи, Макс поясни с весела откровеност:

— И на двамата не ни остава друго, освен да ви се извиним. Смятахме, че постъпваме добре, като излязохме, за да дадем възможност на татко и на вас да се порадвате на срещата след няколкодневното му отсъствие. Понякога и най-хубавите намерения не довеждат до желаните резултати.

— Но за щастие, струва ми се, между нас е сключен мир и имам право да се надявам, че сте ми простили. Баща ви явно е доволен, като ни вижда да живеем всички в пълно разбирателство.

— За още доста кратко време!

— Не аз съм виновна за това.

— Вие забравяте, Мерцедес, кариерата и края на отпуска ми. Сега, когато съм здрав благодарение на Бога, трябва да се върна в Африка — колкото и добре да се чувствам във Франция. Със себе си ще отнеса спомени, за които не смеех да се надявам.

В гласа на младия мъж имаше нещо толкова решително, че въпреки шеговития тон, на Мерцедес й се стори, че думите му прозвучаха като заплаха и тя побърза да възрази:

— Но всъщност нищо не ви принуждава да продължите тази опасна кариера, която един ден сигурно ще започне да ви омръзва?

— По едно време, след няколкоседмичния ми престой във Франция, където се радвам на свободата и приятната атмосфера, която цари вкъщи благодарение на вас, повярвах, че това може да стане.

— Тази кариера е причинила на вашите толкова безпокойства през последните години, през които се бият в Мароко! Сега там цари временен мир, ще кажете вие, но според разказите ви винаги може да се очаква някой непредвиден бунт.

Макс повдигна рамене.

— За щастие! Тези бунтове дават на живота една сладост, която ние не познаваме в нашите гарнизони във Франция… Тази вечер даже говорих с приятеля ми Льо Телие за предстоящото ми заминаване. Той също е на мнение, че няма смисъл да продължавам престоя си сред светските удоволствия… Ще служа, докогато мога, тъй като работата на баща ми не само че не ме привлича, но ще ми бъде непоносима. Когато приключа с Мавритания, ще пътувам; има да се видят толкова страни! Може би ще мога да опозная вашата родина, за която ми говорихте по такъв начин, че пробудихте желанието ми да я посетя.

Младата жена му се усмихна малко печално.

— За мен ще бъде утеха да я видя отново чрез вашите очи, защото никога няма да се върна там!

Гласът й прозвуча така възторжено и топло, изпълнен с желание и съжаление! Макс почувства за сетен път, че тя не беше само амбициозна и съблазнителна светска жена. Една свята любов пламтеше в душата й и той се почувства приближен до нея, както в деня, когато я чу да пее с толкова печал и копнеж. В неволен порив на умиление той каза:

— Можете да бъдете сигурна, че ако баща ми знаеше за това ви желание, щеше да намери начин, въпреки работата си, да ви заведе в Куба.

— Може би е по-добре да не отивам. Настоящето толкова рядко отговаря на това, което се очаква от него.

— Аз също мечтаех с жар за вълшебните африкански нощи, както вие сега за вашата напоена с аромати и тръпнеща от бури Куба, която духовната Франция не може да ви накара да забравите…

— Трудно е наистина, дори невъзможно, бедните хора да се задоволят — промълви тя бавно.

— Както и да е, струва ми се, че трябва да се върна скоро в моята суха и камениста Мавритания. Животът на войник ще ми подейства по-благотворно, отколкото това празно съществуване, което водя тук. Когато видя отново арабската си къща, когато се намеря в обичайната ги среда, сред палещата атмосфера на оазисите, ще си припомням като един чуден… невероятен сън… последния ми престой във Франция, създадената от вас незабравима атмосфера на щастие в този дом, от който наистина ще ми бъде много мъчно да се лиша.

— Наистина ли ще си мислите това? — запита тя с милващия си глас.

— Да, и със съжаление ще си припомням тези завинаги отминали радости! Ще се питам дали наистина са съществували… нашите интересни разговори, посещенията ни заедно с Кристиан в музеите, в Боа дьо Булон, в Багател, когато ви гледах да вървите двете до мен, загърнати в кожи, а след това в прекрасните ви вечерни тоалети… Тогава ще си кажа, че е било разумно да замина, на подновя суровия живот, който си избрах преди. Надявам се, че някое трудно за потушаване въстание ще ме накара да стъпя здраво на земята!

— Какви са всъщност тези въстания? — запита Мерцедес като любопитно дете, което иска да се поучи.

— Доста опасни сражения с фанатици, с които ми се е случвало вече да се справям. Те са толкова невероятни, че сега, когато говоря с вас, се питам дали наистина съм ги изживял, или съм имал някакъв страшен кошмар за палещи пясъци, за трескаво търсене и преследване.

— Как можете да мечтаете за подобни часове!

— В тях се крие една незабравима сладост!

Мерцедес се повдигна леко на възглавниците, на които се облягаше.

— Макс, страхувам се, че вие сте непоправим! — каза тя с такъв мил укор, че дълбоко в себе си той почувства, че никога няма да забрави този миг. Стояха в потъналия в алени рози салон — Макс често й подаряваше от тези цветя, защото знаеше, че й са любимите. Техният аромат изпълваше стаята с леко, но замайващо ухание. Очите му гледаха жадно малката тъмнокоса главица, стройната й фигура, която се очертаваше в цялата си прелест под меката и гъвкава бяла материя на дългата рокля.

— Естествено, завръщането ми във Франция повече или по-малко ще зависи от обстоятелствата. Може би ще трябва да дойдете с баща ми, за да ме отвлечете. По такъв начин ще видите как цивилизацията е проникнала там. Сега имаме един доста добър хотел, който може да бъде посещаван от туристи и ще е достоен даже за вас!

— Ще запомня това, бъдете сигурен!… В такъв случай, щом държите толкова много, заминете за вашата скъпа Мавритания, но преди това ще ми обещаете, че ще се върнете. Но не в неопределено време, а скоро, ние всички с много обич искаме да ви видим установен между нас. Вие сте толкова верен на думата си и обещавате, нали, Макс?

Младият мъж не можеше да отгатне, че Мерцедес със скрито безпокойство се питаше как щеше да посрещне той малкото същество, което растеше в нея. Може би то щеше да го отблъсне от дома, към който тя се бе старала да го върне завинаги.

Колко бързо изминаха седмиците, откакто го беше видяла за пръв път, със студено и враждебно лице, толкова различно от сегашното!

Тъй като мъжът не отговори на въпроса й, тя подхвана:

— Вашият приятел Льо Телие ви съветва като духовник, с аскетизъм, който не се изисква от вас.

— Не, Жак не е прекалено строг. Ако го познавахте по-добре, щяхте да знаете с какво чувство за правилна преценка го е надарило небето. Мама го ценеше много, той отрасна между нас като мой брат, като мое второ аз. Тя ме повери на него и ме накара да й обещая, че няма да вземам никакво сериозно решение, без да съм се съветвал с него.

Мерцедес слушаше замислено, след това гальовната й усмивка трепна по устните й и тя попита закачливо:

— Решение? Не знаех, че днес е трябвало да взимате някакво решение. Не се отнася за женитба например, а за завръщането ви в Африка, нали? Останете при нас, Макс, забравете Мавритания и нейния безподобен чар, създаден най-вече от въображението ви… Ако мислите, че е необходимо да отидете там, заминете, но моля ви, обещайте, че ще се върнете скоро!

— Ще се върна, да, ако обстоятелствата ми позволят.

Дълбоко в душата си той имаше чувството, че в момента се движи в една неизвестност, която можеше да бъде и прекрасна, и страшна.

На вратата се почука леко; Макс разбра, че му е дошла неочаквана помощ, когато видя да влиза Кристиан, загърната във вечерното си палто.

Очите й блестяха като звезди, страните й бяха приятно обагрени от зимния вятър.

Усмихната, тя побърза да обясни:

— Нощта беше така прекрасна, че чичо се съгласи да вървим пеша. Заразен от моя възторг, Ведран пожела да ме придружи.

— И двамата учени лекари са имали непредпазливостта да ви оставят да се разхождате в тази леденостудена нощ? — подхвърли Мерцедес, към която девойката се бе навела, за да я целуне.

— Не е така, бъдете спокойна! Като ви слуша човек, вижда, че вие сте едно нежно цвете от топлите страни…, но аз не съм! Не се безпокойте за мен, мила, съжалявам само, че неволно ви оставих да прекарате една самотна вечер.

— Съвсем не беше самотна. Макс се прибра рано и ние си побъбрихме като добри приятели. Вечери като тази сближават по странен начин, нали, мой африкански братко?