Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
wiki_nikolowa (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Андре Брюйер

Заглавие: Последният танц; Романът на Жозет

Преводач: Радка Крапчева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Плавдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Стоян Сукарев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: София Яневска; Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-072-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/711

История

  1. — Добавяне

III

— О, татко, колко късно се връщаш, започнах да се безпокоя.

— Да се безпокоиш? Когато знаеш, че съм в приятелски дом! Какво дете може да бъде моята разумна Кристиан!

— Когато се отнася до теб, татко, „разумната“ Кристиан става „квачка“, притеснена от дългото отсъствие на пиленцето си. Но, слава богу, ти си вече вкъщи. Целуни ме и започвай да разказваш, за да забравя дългото очакване. Как беше празненството?

— Много хубаво — отвърна той, като остана прав до камината, вместо да седне в посоченото от дъщеря му кресло. Сякаш ясният поглед, който го питаше, надарен внезапно с опасна сила, можеше да прочете в дълбините на душата му впечатлението от несравнимата танцьорка.

Кристиан го гледаше изненадана, че беше така въздържан в подробностите, които знаеше, че очаква.

— Много хубаво, а после?… Разказвай, както ми обеща. Връщаш се мълчалив и запазваш удоволствието само за себе си. Не подозирах, че си такъв егоист, татко!

Девойката го наблюдаваше усмихната.

— Най-сетне — каква беше „изненадата“?

— Много живописни танци, изпълнени от една млада кубинска танцьорка, която притежава изкуството да плени публиката си.

— И теб заедно с останалите, татко?

Той призна с дръзко чистосърдечие:

— И мен! До такава степен, че след като свърши първият номер, останах и за втория — цигански танци, които госпожа Мюрекур ми похвали предварително. Останах също така и за да мога да ти опиша поне едно изпълнение от край до край.

— Признай, че за това внимание към мен ти си бил достатъчно възнаграден.

— Разбира се, не мога да отрека, че тези танци ми доставиха рядко удоволствие.

— Да, личи си, татко!

Усмихната и шеговито-закачлива, тя го гледаше леко изненадана. Кристиан не си спомняше да го беше виждала така запленен от друго подобно зрелище. Едновременно смутена и развеселена, тя заключи:

— Татко, ти май наистина се връщаш покорен.

— Всички бяхме покорени — и млади, и стари.

— Но хайде — настоя девойката, — моля за малко повече подробности. В какво се състоеше чарът на тази кубинка? Хубава ли беше тя?

— Да, много млада, стройна и невероятно пластична.

Той говореше с небрежен тон, изправен пред камината, отдалечен от любопитния поглед, който го наблюдаваше.

Кристиан запита с гальовния си глас:

— Значи и ти, татко, си се поддал на чара й?

— Разбира се. Затова се прибрах по-късно, отколкото предполагах. Последвах съвета на старата си приятелка и останах за второто изпълнение.

— Започвам да съжалявам, че не можах да видя това чудо!

Франсоа д’Ервил си спомни, че госпожа Мюрекур й създаваше тази възможност, тя му бе предложила да изпрати дъщеря си да взема уроци от младата кубинка заедно с нейните племенници.

Но странно, той отхвърляше напълно вероятността да се отнесе като към платена учителка с тази приказна принцеса, чудния спомен за която искаше да запази в най-потайния кът на мислите си. По тази причина не спомена нищо за това предложение, колкото и примамлива да беше перспективата да вижда свободно у дома си тази дивна жена. По-добре беше да не я среща отново. Така не рискуваше да претърпи възможното разочарование в края на краищата!

Да, той желаеше Чародейката да остане за него едно приказно видение, появило се за миг и погребано завинаги в гробницата на спомените.

Това го налагаше разумът и финансистът му се подчини чистосърдечно, с цялата си воля. Съзнавайки изненадата, която с поведението си беше пробудил у дъщеря си, той се помъчи да се отърси от опасните мисли; учуден, почти изплашен, не можеше да разбере вече себе си.

Погледът на светлите очи, повдигнати към него, и веселото бъбрене на Кристиан му подействаха успокоително. Най-после можеше да говори свободно за приема на госпожа Мюрекур, за познатите, които срещна, за това, което бе говорил с тях.

Но той не сподели, че генералшата го беше помолила, в качеството му на „сигурен и солиден човек“, да заведе Чародейката до бюфета. Не спомена нищо и за разговора, който бяха водили, за думите, които размениха след циганските танци, когато се приближи към нея, за да я поздрави за новия успех.

Финансистът си беше отишъл едва след като видя да се приближава младият й приятел, когото тя посрещна с гальовно движение, като му позволи да целуне ръката й.

Непринудената веселост на дъщеря му действаше наистина като чудотворен балсам и прогонваше страшната треска, която го бе обзела от известно време. Той се чувстваше като човек, който е получил внезапно слънчев удар, след като безгрижно и самоуверено се е излагал на слънце, убеден, че не може да бъде засегнат. Може би това беше отмъщението за затвореното съществуване, което бе водил от любов към децата и изгубената завинаги съпруга.

Задушевният разговор с Кристиан през време на вечерята довърши своята благотворна работа. Франсоа д’Ервил се почувства отново господар на себе си. Той изпрати дъщеря си да спи и влезе в кабинета си да продължи работата, която беше прекъснал, за да отиде у госпожа Мюрекур, без да предвиди неочакваната буря, помела спокойствието му.

Финансистът взе писалката си и заобиколен от тишината, подтикваща обикновено към работа, се опита да продължи прегледа на документите. Но изведнъж пред очите му изникна прекрасното създание, облечено в бяло, забулено в ефирна дантела, което повдигаше към него лъхащо от младост лице и тъмните си загадъчни очи.

Ядосан на себе си, той погледна към портрета на обичната жена, поставен на бюрото му.

Тъй като съзнаваше внезапната си слабост, погледът, който хвърли към нея, беше като вик за помощ от неочакваното изкушение, което досега бе считал за невъзможно.

Разбира се, не за пръв път му се случваше да преживява трудни часове, откакто се беше затворил със спомена за младежката си любов, ограждан от работата, която му помагаше да пази устоите на своя живот. Тогава какво значеше това внезапно пробуждане, предизвикано от една непозната, която сигурно му беше обърнала внимание като на възрастен човек, комуто подари няколко мига от своята тържествуваща младост?

С едно върховно усилие на волята си Франсоа д’Ервил прогони далеч от себе си тези опасни мисли и се залови за работа.