Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
wiki_nikolowa (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Андре Брюйер

Заглавие: Последният танц; Романът на Жозет

Преводач: Радка Крапчева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Плавдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Стоян Сукарев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: София Яневска; Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-072-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/711

История

  1. — Добавяне

IV

Кристиан позвъни у леля си и попита усмихната старата прислужница:

— Вкъщи ли е госпожата?

— Не, госпожице, нито господин професорът. Той каза на Клеман, ако дойде някой посетител, да го почака, защото ще се върне. Господарката не даде никакви нареждания. Откакто госпожицата не е вече с нас, тя намира къщата толкова печална, че не обича да остава сама в нея.

— Бедната скъпа леля — промълви Кристиан тихо. Тя знаеше, че внезапното й завръщане бе оставило голяма празнота и затова идваше почти всеки ден.

— Но леля ми каза вчера, че имала да проверява някакви сметки — настоя момичето — и аз дойдох да й предложа услугите си. Ще я почакам в малкия салон, мога да вляза, нали?

— Разбира се. Госпожицата ще намери там книги и вестниците.

Кристиан благодари и влезе в стаята, която обикна, когато беше живяла в този дом.

Разсеяно отвори някакво списание, където един знак показваше последните четени страници. Колкото и щастлива да беше отново у дома си, посрещната от топлата сърдечност на Мерцедес, изненадана от неочакваното завръщане на брат си, тя не можеше да забрави добрината и любовта, с която я обграждаха в тази къща, благотворната атмосфера, която приспиваше тъгата й.

Но едва беше започнала да прелиства списанието, когато вратата се отвори отново и прислужникът извести:

— Ако господинът желае, да влезе. Господин професорът няма да закъснее много.

Посетителят, Клод Ведран, влезе в стаята, която очевидно смяташе за празна, и се спря изненадан пред Кристиан. Девойката се изправи неволно.

Той каза веднага:

— Моля да ме извините, госпожице. Виновен е най-вече прислужникът, който ме въведе, без да ме предупреди. Много съжалявам за неволното си нахалство. Ще почакам доктора в кабинета му.

Приятната усмивка на Кристиан се появи на устните й.

— Нима ме смятате за толкова негостоприемна? Зная колко много ви цени чичо и ще бъда много горда, ако отделите няколко минути и за една невежа като мен…

На свой ред Ведран се усмихна и суровото му лице доби неочакван чар. Той се дължеше може би на блясъка, който смекчаваше проницателността на сивите му очи.

— Една невежа? Зная, че вие сте прекалено скромна, като говорите така за себе си.

— Вие знаете? Откъде? Как?

— От чичо ви, чиято преценка тежи. Той ми разказа случайно един ден с каква упоритост и с какъв успех посещавате курсовете на Червения кръст. Той дори добави, че по отношение на медицината сте имали такава интуиция, че било много жалко, дето не сте мъж, за да се насочите в една кариера, за която изглеждате надарена!

Младото момиче беше поруменяло. Думите на Клод Ведран звучаха така искрено, че тя го гледаше смутена, но същевременно и прехласната.

— Хубаво, че чичо ви е осведомил за успехите ми. Аз изпитах желание да завърша тези курсове, след като ви чух да говорите с него за изследванията ви върху жълтата треска. Ръководена от чичо, се заех с нещо, което ме привличаше.

— Което ви е интересувало — защо? — попита той с властния си глас. — Тези занимания съвсем не са за момичета от вашата среда.

— Защото когато тази зима слушах чичо и вас да говорите за дела, които ми се струват възвишени, започнах да се питам защо само вие и събратята ви можете да идете да правите добро и защо жените не ви последват.

— Нима бихте искали да отидете в Африка като милосърдна сестра? — попита той толкова изненадан, че не можеше да повярва дали е разбрал добре.

Нима това дете, което изглеждаше така пламенно и така разумно, говореше сериозно? Изведнъж той си представи хубавото личице, на което светеха умните й очи, заобиколено от бялата касинка на милосърдните сестри. От далечните спомени на безвъзвратно отминалите дни изникна едно друго красиво женско лице, което бе отблъснало лудешкото му предложение… да бъде отведено от него в Африка, макар и за няколко месеца. А ето, днес една съвсем млада девойка, богата и щастлива, изявяваше желание да отиде доброволно да се грижи за болните в Африка. Какво ставаше в тази двадесетгодишна душа?…

Кристиан, сякаш отгатнала мисълта му, побърза да обясни:

— Без съмнение вие смятате, че желанието ми е много странно, нали? Но сигурно знаете, че в живота на всеки човек идват моменти на отчаяние. След като ги превъзмогне, той не знае какво да прави, чувства се объркан и търси някакво занимание, което да го погълне! Разбира се, чичо ми отвърна, както следваше, на моята изповед и изпрати моите жалки амбиции на мястото им. Засега поне нямам никаква работа в Африка, защото брат ми е тук. Той ми е говорил толкова често за Африка, че тя не ми е чужда. Освен това имам една много сърдечна покана от най-добрата ми приятелка, чийто годеник е получил назначение в Дакар. За да може да го придружи, тя се бори дълго да получи съгласието на семейството си за тази непредвидена женитба.

— И получи ли го? — запита той недоверчиво.

— Да, родителите й са много великодушни и не можеха да откажат на детето си това, което тя твърдеше, че е нейното щастие. Веднага щом се убедиха, те отстъпиха и тази пролет моята приятелка замина за Африка. Беше така щастлива, сякаш отиваше в обетована страна. Вярно е, че влюбеното й сърце беше сгрявано от такова слънце, че аз не се възхищавам толкова от нейната смелост, колкото от тази на родителите й, от тяхното себеотрицание и от желанието им да доставят радост на детето си.

— Значи и вие бихте приели да заминете в тази далечна страна? Впрочем тя не е отишла като милосърдна сестра, което прави положението й съвсем различно от това, за което вие сте помислили за миг, увлечена от младежките си илюзии.

— Наистина илюзии! — съгласи се Кристиан непринудено, без да подозира лудата надежда, която пораждаше в сърцето на този самотник. Той приемаше като съживителна роса тази невъзможна перспектива — да замине на доброволното изгнание с това прекрасно създание.

След няколко месеца той щеше да отпътува за болницата в Дакар, където трябваше да се занимава с лекуването на жълтата треска.

Напразни надежди! Не беше ли достатъчен опитът с Мерцедес дьо Кюзко? Да, безумни надежди, защото щеше да срещне съпротива не само от страна на граф д’Ервил, но и от страна на учителя си — професор Добрей. Освен това самият той щеше да се нагърби със страшна отговорност, отвеждайки сред онзи опасен климат тази смела и доверчива девойка.

Той беше я опознал достатъчно добре при честите им срещи в дома на доктор Добрей.

Младото момиче побърза да обясни с леко шеговит тон:

— Не мислете, че съм лишена от възможността да преценявам нещата, но имам щастието или нещастието да се чувствам толкова повече привличана от нещо, колкото по-трудно ми се вижда неговото осъществяване. Не мога да се избавя от мъчителното съзнание за безполезността на живота ми в Париж. Баща ми няма вече нужда от мен, нито пък брат ми, веднага щом бъде в състояние, той ще се върне в Африка. Надявам се, че скоро ще мога да го посетя там. Приятелката ми ще ми пише веднага щом се уреди достатъчно, за да може да ме приеме. С нетърпение очаквам този ден!

Възможно ли беше тя да говори напълно искрено? Едва излекуван от опиянението, което Мерцедес бе породила у него, той, така сериозен и уравновесен, почувства като невероятен проблясък на радост надеждата да намери в далечния Дакар тази наистина прекрасна девойка.

Младият мъж трепна, сякаш го изтръгваха от някакво опасно изкушение, когато зад него се разнесе гласът на доктор Добрей:

— Приятелю, извинете ме, аз закъснях много… ще ви обясня защо.

— Госпожица д’Ервил има добрината да се погрижи вашето закъснение да ми се стори много кратко… Ние си поприказвахме като стари познати.

— О, тогава всичко е наред! Дете мое, току-що видях леля ти в хола, значи и тя се е върнала.