Андре Брюйер
Последният танц (4)

IV

След трескавия следобед, който изживя у госпожа Мюрекур, Мерцедес дьо Кюзко се наслаждаваше на тишината и полумрака в колата, предложена й от генералшата, за да я отведе в нейното малко жилище. Неотдавна, следвайки желанието си да бъде независима, тя беше напуснала къщата на старите си кубински приятели Гонзалес.

Девойката бе намерила подходяща квартира, която превърна в свое гнездо, украсено с всичко онова, което беше успяла да запази от бащиния си дом.

Докато колата се носеше в нощта, тя мислеше за празника, за танците си, в които се бе отдала всецяло с желанието да постигне необходимия успех, за да си извоюва име на светска танцьорка. Този случай й беше даден и сега можеше да се избави от театъра, чиято среда и нрави нараняваха гордостта й на потомка на древен род.

Декласирането й се струваше по-тежко изпитание от нищетата и работата. Искаше й се поне да има възможността сама да избере пътя, по който щеше да бъде принудена да върви.

Изобщо й се струваше, че днешният ден откриваше добри перспективи за бъдещето. Средата, в която госпожа Мюрекур я представи така блестящо, я посрещна добре, можеше да очаква ангажименти, които сигурно щяха да допринесат за изграждането на едно голямо име.

В тълпата от мъже, които я бяха заобиколили, нямаше само лесни за завоюване младежи, но и зрители, които притежаваха опит и силна воля. Тя беше твърде прозорлива и твърде хитра, за да не усети това, което се криеше в думите на сдържания приятел на госпожа Мюрекур, който я бе завел до бюфета по молба на домакинята. Все пак имаше чувството, че този мъж, който носеше така леко своите четиридесет и повече години, не би поискал нищо, което тя не би трябвало да одобри. И с присъщата на жените свобода тя бе приела неговия почтителен възторг, както приемаше властното обожание, с което я обграждаше Клод Ведран, приятел на Педро Гонзалес и лекар като него. Мерцедес беше твърде умна, за да не оцени качествата на този рядък младеж, презиращ всякакви материални облаги, от чийто ум, непоколебима воля и познания се възхищаваше наред с приятелите и професорите му. Приятно й беше да бъде поставяна на пиедестал точно от такъв човек. Но Мерцедес беше проницателна и знаеше, че този пиедестал можеше лесно да рухне. Без да се заблуждава, тя отгатваше, че той гледаше на нея през една ослепителна призма, поддаваща се на чара на красотата й и на неоспоримата й интелигентност, която спечелваше всеки, който се приближеше до нея. Силата на този свой вроден чар тя бе почувствала още като дете. По-късно, когато стана жена, го използваше, за да преодолява трудностите в живота, за да постигне желанието да си възвърне лукса, сред който беше живяла в детството си. Заради тази причина младото момиче се стараеше да държи на свое разположение Клод Ведран, който под привидната си хладност беше силно влюбен в нея и сигурно щеше да направи блестяща кариера по пътя си, в който напредваше с гигантски крачки.

Не й оставаше друго, освен да бъде търпелива и да следи, без да предприема каквото и да било, неговите постъпки, от които щеше да определи и своето държане.

Докато разсъждаваше така, колата пристигна пред дома й и с рязкото си спиране я върна към действителността. Мерцедес слезе и позвъни. Вратата се отвори почти в същия миг.

На прага се появи дребна и слаба женица със загоряло лице и мастилени очи. Това бе Конча, дойката на Мерцедес, която не беше я напускала никога. Тя заговори веднага на испански:

— Влез бързо, да не настинеш, Nina mia! Доволна ли си? Сеньор Гонзалес мина да ми съобщи с какъв възторг посрещнали танците ти. И ти беше толкова хубава!

Жената говореше с такава убедителност, че Мерцедес се почувства изведнъж съживена и отморена. Следвайки старата кубинка, влезе в гостната — една малка, но оригинална стая с екзотична мебелировка, където тя обичаше да стои, защото й напомняше за изгубеното отечество.

Очите й се спряха веднага върху няколко прекрасни тъмночервени рози — любимите й цветя, — които бяха поставени във висока ваза. Проследявайки погледа й, Конча побърза да обясни:

— Донесе ги приятелят ти, сеньор доктор Ведран. Той също те видял, като си танцувала, и ти се възхищавал. Тъй като не се беше върнала, предпочете да не те чака; каза, че трябвало да си починеш сега и че щял да мине да те види утре следобед.

Мерцедес кимна леко с глава и подаде пелерината си. След това облече един мек халат и се отпусна на дивана с щастлива въздишка на отмора.

Тя знаеше, че ако искаше, можеше да приеме поканата за вечеря, която й направи сеньор Гонзалес, но след уморителния следобед се нуждаеше от почивка и спокойствие.

Както бе съобщил, Клод Ведран дойде на другия ден по времето за чай, защото знаеше, че тогава беше най-сигурно да намери Мерцедес у дома й.

Наистина тя току-що се бе прибрала. Чайникът вреше близо до пурпурните рози, които леко се бяха разтворили и пръскаха силен аромат.

Стаята бе изпълнена вече с много други цветя, изпратени й в знак на уважение. Между тях бяха и няколко чудно красиви стръка бял люляк, придружени от визитна картичка, която сега беше изчезнала: „Граф Франсоа д’Ервил, с най-почтителни благопожелания“.

Погледът на Ведран се спря върху люляка и дълбока бръчка набразди за миг високото му чело.

Мерцедес не я видя, тъй като той се наведе над ръката й. Девойката побърза да му благодари за розите. Младият човек се наслаждаваше като артист и мъж от леко приведената й глава и от полуотворените й устни над ухаещите цветя. Все в същата поза, тя запита мило:

— Доволен ли бяхте вчера от мен, Ведран?

— Накарахте ме да забравя всичко друго, освен вас.

Гласът му прозвуча така искрено, че тя изпита същото чувство, както предишната вечер, когато старата дойка й каза убедително: „Ти беше толкова красива!“

Младото момиче се усмихна, като му поднесе чаша чай.

— Мисля, че все още е горещ. Проверете, ако не е, Конча ще ви донесе друг.

Ведран благодари. За него тези редки моменти бяха почивка и удоволствие.

Изправен пред нея, той запита:

— Надявам се, че вчера не се уморихте много? Лицето ви говори, че сте си починали… може би за това е допринесъл и успехът ви, който беше такъв, какъвто можехте да желаете.

— Наистина ли? Не е ли комплимент това?

— Не! Толкова е вярно дори, че ще ми позволите да ви призная, че изпитах едно много долно чувство… Искаше ми се да съм единственият зрител, който да ви се възхищава, и ако желанието ми беше достатъчно, то би помело дръзкия възторг на всички мъже, дори и на улегналия граф д’Ервил, който ви отведе до бюфета.

Мерцедес не отговори веднага. Загадъчната й усмивка се появи за миг върху привлекателните й устни.

Най-после тя каза:

— И вие сте забелязали, ликувайки от моя успех, че този всемогъщ човек е бил доволен от изпълнението, което му предложих.

— Забелязах, че той знаеше цената на честта, която му правите, като му позволихте да ви заведе до бюфета.

— Кажете по-добре, че той изпълняваше много любезно задължението, с което го бе натоварила домакинята.

В същото време тя мислеше за прекрасния букет от люляк, чието нежно послание бе разбрала толкова добре, колкото и скритата ревност на Ведран. Но девойката не спомена нищо, а запита:

— Защо помислихте това?

— Смятам, че го знаете толкова добре, колкото и аз… Човекът е едно много сложно животно, което иска да запази ревниво само за себе си удоволствието, което вкусва, особено когато знае цената му.

— Наистина това е едно много лошо чувство — промълви тя тихо, като го обгърна с милваща усмивка, защото смяташе засега да го държи в своя плен.

При споменаване името на граф д’Ервил тя трепна леко, но Ведран не забеляза, защото гласът й беше съвсем спокоен, когато запита:

— Познавате ли граф д’Ервил?

— Малко. Той е роднина на моя учител, професор Добрей, при когото сме се срещали. Зная, че е голям фактор във финансовите кръгове и в управленията на много предприятия, където има голям авторитет заради огромното си богатство и почтеността си.

— О! — учуди се тя тихо и си помисли за визитната картичка, заключена в бюрото й.

Ведран продължи да говори, отгатвайки вниманието, с което го слушаше:

— Познах го у госпожа Мюрекур и се изненадах от възторженото внимание, с което този делови мъж се отнасяше към вас. Той ви се радваше с вида на човек, който е открил внезапно нещо неочаквано рядко и ценно!

— Колко старателно сте го наблюдавали — забеляза тя със закачливо кокетство, което я правеше да прилича на съвсем малко момиче.

— Какво искате, когато се подчинявам на инстинктите си, не съм по-добър от другите.

— Съжалявате ли?

— Да. Макар, за голяма моя изненада, да въставам срещу суровите закони на разума, трябва да призная, че не се различавам по нищо от останалите си братя, мъжете, и за да изкупя слабостта и възвърна душевната си ведрина, не ми остава друго, освен да отида да работя в лабораторията над микробите. Точно това направих тази сутрин. Затова сега мога да приема с чиста съвест предложената ми от вас чаша чай. Днес работихме много добре с професора и почувствах още веднъж, че имам вкус към приключенията и рисковете. Ако не бях станал лекар, мисля, че щях да бъда колониален войник. Когато говорихме преди малко с Добрей, казах му, че се чувствам готов, ако обстоятелствата ме принудят, да замина в Африка, за да работя върху жълтата треска — за доброто на човечеството.

Тъмните очи на кубинката го следяха с любопитство и внимание, но същевременно без никакво съчувствие.

Същото това изражение бе виждал много пъти вече, когато му се случваше да заговори за отиване в Африка и за борбата с болестите там, което беше всъщност най-съкровената му мечта.

Както никога досега, той изпита болезненото чувство, че ги разделяше може би една непреодолима пропаст. Никога той не я бе чувствал така далечна, затворена в един свят, чийто вход пазеше ревниво заключен. Оттам тя го наблюдаваше малко учудена, без да чувства влечение към кариерата, която го теглеше в Африка. На нея й беше известно вече, че професор Добрей му подготвяше едно място в Дакар.

Мерцедес беше достатъчно проницателна, за да разбере как го отдалечаваше, като се издаваше, че е съвсем чужда на чувствата, които го вълнуваха в този миг. И понеже беше решила да го държи все още под обаянието си, му се усмихна отново и каза тихо:

— Не ме съдете много строго и не ми се сърдете, защото съм само една слаба жена. Аз ви се възхищавам, но, уви, не мога да изпитвам вашия алтруизъм, нито да имам вашия вкус към опасностите. Признавам, съжалявам, че влечението ви към тази работа е толкова силно, та ще ви накара да приемете лесно заминаването и раздялата с всичките ви приятели. Надявам се обаче, че още не е дошъл моментът, в който ще определите окончателно насоката, която ще дадете на бъдещето си.

Девойката беше приковала в него тъмните си зеници, които го замайваха. Тя разбра, че възползвайки се от случая, Клод Ведран се опитваше да проникне в затворената й душа, за да разбере дали тя имаше желание да промени линията на живота му. Проницателният му поглед не виждаше само чудната й външност, а търсеше сърцето й, чиято ревниво пазена тайна искаше да отгатне. Овладявайки се, за да скрие мечтата, осъществяването на която му се струваше все по-малко възможно, той каза с привидно спокойствие:

— Наистина не се налага да взема окончателно решение за заминаването ми. Имам да работя още няколко месеца в Париж.

Лека въздишка, сякаш на облекчение, полуразтвори алените устни.

— В такъв случай можем да разискваме отново този сериозен въпрос и по-късно… Не сте ли на това мнение? — заяви Мерцедес.

След малко Ведран си отиде, отнасяйки това неопределено обещание.