Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
wiki_nikolowa (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Андре Брюйер

Заглавие: Последният танц; Романът на Жозет

Преводач: Радка Крапчева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: второ

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Плавдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Стоян Сукарев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: София Яневска; Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-072-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/711

История

  1. — Добавяне

II

Навън той бе посрещнат от студения зимен здрач, пропит с влага. Франсоа д’Ервил закопча палтото си и закрачи бързо. Вятърът зашиба лицето му. Вдишвайки напоения с мъгла въздух, си помисли: „Добре, че не позволих на Кристиан да излезе. Малката е много непредпазлива. Дори да беше с колата, би рискувала да я повтори грипът. Писмото до Макс ще я разсее, за удоволствие и на двамата.“

Тъй като вървеше бързо, Франсоа д’Ервил стигна скоро пред къщата на генерал Мюрекур. Пред входа бяха спрели много коли. Край осветените прозорци се мяркаха множество силуети. В хола, където гостите се трупаха край широко отворените врати на салоните, долитаха звуците на някакъв испански танц, примесени с глухия, но възторжен шепот на зрителите.

Още щом се смеси с тълпата, Франсоа д’Ервил бе поразен от възклицанията, които долитаха до ушите му, и от виковете „браво“, които придружаваха оркестъра и ритмичното чукане на кастанети, удряни от опитните пръсти на някаква танцьорка. За съжаление той не можеше още да я види.

„Това трябва да е обещаната «изненада». Идвам точно навреме. Наистина тази изненада има голям успех! За да изпълня обещанието си към Кристиан, ще трябва да видя танцьорката.“

Той започна да се промъква ловко през тълпата, която задръстваше входовете, и скоро забеляза до естрадата лицето на старата си приятелка — генералшата. Тя сияеше. С вдигната глава аплодираше лудо с ръце.

„Много бих искал да видя жената, която поражда у всички такъв възторг!“ — помисли си Франсоа д’Ервил.

Той отбеляза като познавач издайническия пламък, който гореше в очите на всички мъже, и несъзнателната завист, която се бе изписала в очите на жените. И у него се разпали желанието да съзре тази магьосница…

Като направи още една крачка напред, той видя да се носи върху бляскавия като огледало паркет едно изящно, крехко и учудващо пластично създание, чиито движения бяха една жива и особено вълнуваща хармония. Малката главица бе вирната надменно, а по устните играеше едва доловима, като отражение, усмивка.

Краката на танцьорката се носеха с шеметна бързина под дългата до глезените рокля на волани. От високия гребен, забоден в косите й като диадема, се спускаше воал от ефирна дантела. Змийското тяло се огъваше и извиваше тръпнещо, увличано от замайващия ритъм на последните акорди.

Завладян от тази неочаквана стихия, дори улегналият и строг Франсоа д’Ервил я съзерцаваше жадно. Младата танцьорка продължаваше да се върти в светлия кръг без никаква следа от умора, сякаш опиянена от удоволствие, с лека руменина по матовото й лице.

Внезапно, заедно с последния акорд, тя се спря като закована и извърна към генералшата малката си горда главица. След това я приведе почтително, сякаш благодареше на покровителката си и на лудо акламиращата я публика.

Аплодисментите подействаха на Франсоа д’Ервил като неочакван удар, който го изтръгна от несъзнателното му опиянение.

Разбира се, в своя дълъг и интересен живот той не за пръв път виждаше едно изкусително лице.

Какво повече от другите имаше тази млада жена, та бе успяла да хвърли у него, макар и за миг, онази мълния, която сега го караше да повдига рамене? И сякаш пробуден внезапно от тревожен сън, той промълви, воден от несъзнателното желание да се овладее:

— За малко не се увлякох като гимназист! Биха могли да ме упрекнат, че започвам да изгубвам ума си! По-добре е да отида да поздравя старата си приятелка. Откъде ли е открила тази невероятна танцьорка? Коя ли е тя?

С решителни крачки той се отправи към домакинята.

По пътя си финансистът се ръкуваше с познати и споделяше възторжените похвали за танцьорката и за сполучливото име, с което бе отбелязан номерът й в програмата: Чародейката.

В края на краищата Франсоа д’Ервил стигна до генералшата, която му подаде ръка усмихната:

— А, ето ви най-после! Започвах да мисля, че няма да ме удостоите с присъствието си. Не ми ли доведохте Кристиан?

— Уви, не, за нейно голямо съжаление, уверявам ви. Намирам, че не се е съвзела напълно от грипа, за да излиза. Дала ми е нареждания да й разкажа с подробности за „изненадата“ ви.

— Нали излезе много успешна? — запита тя, наивно тържествуваща.

— Толкова интересна, че дори аз бях очарован, сякаш не съм възрастният човек, за какъвто не иска да ме признае снизходителната ми дъщеря. Коя е вашата танцьорка? Професионалистка ли е?

— Не, поне засега не! Тя е истинска светска девойка, кубинка от старо семейство, което е било разорено от тамошните революции. Останала сираче, била доведена в Париж от приятели. Твърде горда и храбра, за да живее от подаяния, тя е решила да припечелва сама прехраната си. Използвала е вродената си дарба на танцьорка, за да организира малък курс, който посещават и моите племенници Гардон. Те и майка ми говориха с толкова възторг за нея, че ме накараха да я помоля да танцува на моя испански празник, за да я въведа в обществото. Признайте, че съм направила добре, тя заслужава успеха си, нали?

„Заслужава го и още как“ — помисли си д’Ервил с лека насмешка, защото си припомни вълнението, което бе объркало внезапно обичайното му спокойствие, пробуждайки у него един непознат копнеж. Заобиколен от шумната тълпа, той слушаше откъслечните обяснения, които госпожа Мюрекур му даваше набързо, погълната от ролята си на домакиня.

И сякаш още не напълно пробуден от изкусителния сън, Франсоа д’Ервил се бавеше край нея, с очи, приковани в чудното и опияняващо като аромат на тубероза или жасмин видение, което танцьорката създаваше на естрадата.

„Тази непозната ме накара да си изгубя ума! По-добре да си отида оттук, за да се оправя!“ — помисли той, сърдит на себе си.

Обаче не можа да си отиде веднага, защото бе задържан от едно неочаквано възклицание на генералшата:

— Приятелю, вие сте порядъчен и сигурен човек. Мога ли да ви поискам една малка услуга? Ще имате ли добрината да заведете госпожица Дьо Кюзко до бюфета? Всички тези младежи я отрупват с комплиментите си, а не мислят, че една чаша разхладително питие ще я освежи, преди да отиде да се преоблече за втория си номер — Вечер в Гренада. Елате да ви представя.

Устните на Франсоа д’Ервил не можаха да изрекат благоразумния отказ, но и госпожа Мюрекур не му даде възможност да го направи. Преди да се опомни напълно, той беше отведен при Мерцедес дьо Кюзко и й бе представен. Девойката му подаде голата си ръка, върху която искреше един-единствен брилянт. Като възпитан светски човек, финансистът отведе прекрасната си дама, изпратен от завистливите погледи на почитателите на Чародейката.

С чувството, че му се предлагаше едно неочаквано пиршество, той я заведе във фоайето за артистите. Тук можеше да съзерцава съвсем отблизо матовия блясък на кожата й и правите чисти линии на веждите, подчертаващи тайнствения блясък на очите й, прикрити от тъмни ресници.

От цялото й същество лъхаше младост и свежест, нямаше нито следа от умора, въпреки буйния танц, който преди малко бе играла за гостите на госпожа Мюрекур.

Без да размисли, Франсоа д’Ервил неволно издаде впечатленията си:

— Вие обичате да танцувате, нали, госпожице? Като ви гледа, човек има чувството, че изпитвате същото удоволствие като това, което създавате, а то е много голямо, що се отнася до мен поне.

Навярно момичето разбра, че той беше искрен и че не говори само от обикновена учтивост. Лека усмивка озари блясъка на устните й и тя призна с непринуденост, която ги сближи изведнъж:

— Вярно е, обичам да танцувам! Когато бях малка, това бе за мен една от най-големите радости, без да подозирам, че един ден ще бъда принудена да използвам тази дарба, която съдбата ми е дала. Не зная дали не трябва да кажа Провидението. Бъдещето ще ми открие дали е било за добро или за зло.

Той й се усмихна.

— Повярвайте, госпожице, в опита на един възрастен човек и бъдете оптимистка. Лаврите, които ще съберете, ще ви помогнат ако не да живеете, то поне да понасяте живота!

По лицето й се изписа съмнение и за миг тя повдигна към него тъмните си очи, чийто поглед беше непроницаем, засенчен от полуспуснатите мигли. Д’Ервил изпита истинско съжаление, че не можа макар и за малко да открехне воала, който прикриваше затворената й душа.

Но девойката изпи чашата шампанско, която той й беше предложил, и каза със съвсем променено изражение:

— Благодаря ви, господине. Трябва да отида да облека циганския си костюм, за да не карам публиката да чака.

— Значи вече е свършено? И аз няма да ви видя повече в костюма ви на приказна принцеса?

— „Принцесата“ отива в миналото. Надявам се обаче, че и скромната циганка, която ще я замести, ще ви хареса. Бих искала поне… Ще останете, за да отсъдите, нали?

Казвайки това, тя беше до такава степен Чародейката, че в едно прозрение на благоразумие, след като целуна ръката й и се разделиха може би завинаги, той си помисли: „Разбира се, много по-добре е да си отида! Твърде дълго стоях! Трябва да се пазя от подлудяване!“

Въпреки това остана и се настани в близост до естрадата, закриван от тежките дипли на една завеса, докато салонът се пълнеше от елегантната публика. Внезапно погледът му се спря върху замисленото и сурово изражение, което се бе изписало върху лицето на приятеля на Мерцедес дьо Кюзко. Той се въртеше около тях, докато тя говореше с него. Несъзнателно д’Ервил започна да наблюдава младия мъж и да го сравнява със себе си. В края на краищата защо се упрекваше така строго, че беше се поддал на рядкото артистично удоволствие, което му предлагаше тържествуващата младост на една непозната? Сигурно нямаше да я види вече и тя нямаше да си спомня за възрастния господин, придружил я до бюфета по молба на домакинята! Така успокоен, той дочака появяването на Мерцедес дьо Кюзко, известено от оркестъра, чиято музика започна отново да го опиянява.