Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Форест Гъмп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forrest Gump, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване
rumensz (2017)
Корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Уинстън Грум

Заглавие: Форест Гъмп

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3153

История

  1. — Добавяне

9.

И ето че пак потеглям към другия край на света, този път към Пекин, Китай. Другите момчета от отбора са симпатяги с най-различни професии и са особено мили с мене. И китайците са мили също и са съвсем различни от жълтите мутри, дето ги бях виждал във Виетнам. Първо на първо те са спретнати, чисти и учтиви. Второ — не се опитват да ме убият.

Американският държавен департамент е изпратил един човек да ни придружава и да ни учи как да се държим с китайците и от всичките ми нови познати само той не е толкова мил. Всъщност е истинско лайно. Казва се господин Уилкинс, има тънки мустачки, винаги носи куфарче и все се тръшка дали или не обувките му са лъснати, панталоните — изгладени и ризата — чиста. Бас ловя, че като иде сутрин в тоалетната, лъска задника си до блясък.

Та тоя господин Уилкинс все ми се дърви. Вика ми:

— Гъмп, когато някой китаец ти се поклони, ти трябва да му отвърнеш със същото. Гъмп, трябва да престанеш да си опипваш оная работа на публично място. Гъмп, какви са тези петна по панталоните ти? Гъмп, храниш се като свиня!

Май че е прав за последното. Ония ми ти китайци ядат с две пръчкици, с които е почти невъзможно да си вкараш храната в устата, тъй че повечето от манджата остава по дрехите ми. Хич не е чудно, че не видях нито един дебел китаец. Просто да не повярваш, че досега не са се научили да ядат с вилица.

Май се отплеснах, а? Изиграхме сума ти мачове срещу китайците и признавам, че имат добри изтезатели. Ама и ние не падаме по-долу. Вечер почти винаги ни водят някъде — да вечеряме или да слушаме концерт. Веднъж трябва да отидем в един ресторант — викат му „Пекинска патица“ — и като слизам във фоаето на хотела, господин Уилкинс пак ме заяжда:

— Гъмп, върни се в стаята си и си смени ризата. Изглежда така, като че са те замервали с храна.

После ме заведе на рецептата на хотела и накара един китаец, дето знаеше английски, да напише бележка на неговия си език, че отивам в ресторант „Пекинска патица“, а пък аз трябваше да я дам на таксиметраджията.

— Ние тръгваме — вика ми господин Уилкинс. — Дай бележката на шофьора на таксито и той ще те закара там.

Тъй че се върнах в стаята си и си турих нова риза.

Намерих такси пред хотела, качвам се и то тръгва. Почвам да търся бележката за шофиора, ама докато загрея, че сигурно е останала в мръсната риза, вече сме посред града. Шофиорът все ми бърбори нещо — сигурно ме пита къде искам да отида, а пък аз все повтарям „Пекинска патица, пекинска патица“, обаче оня вдига ръце и ме развежда на обиколка на града.

И така около час и право да ви кажа, видях страхотни гледки. Накрая го тупвам по рамото и когато се обръща, пак викам „Пекинска патица“ и си размахвам ръцете като че ли са крила. Неочаквано шофиорът пуска широка усмивка, климва и потегля, от време на време поглежда назад към мене, а аз пак си размахвам крилата. След около час той спира, поглеждам през прозореца и — мама му стара — тоя ме е закарал на летището!

По това време взе да става късно и понеже не съм вечерял, почвам да побеснявам от глад, тъй че като минаваме покрай един ресторант, правя знак на шофиора да ме свали.

Давам му цял куп от китайските пари, той ми връща малко и си заминава.

Влязох в ресторанта и седнах, все едно че съм паднал от Марс. Идва една госпожа, поглежда ме особено и ми дава менюто, обаче то е на китайски, поради което просто показвам четири-пет различни неща и си викам, че все някое ще става за ядене. Оказва се, че всички са много вкусни. Като свърших, платих и излязох на улицата. Исках да се върна в хотела, обаче сигурно съм вървял с часове. Накрая ме прибра полицията.

Докато се усетя какво става, хвърлят ме в затвора. Там един едър стар китаец, дето говори английски, ми задава всякакви видове въпроси и ми предлага цигари също като в старите филми. Освободиха ме чак другия следобед; господин Уилкинс дойде в затвора, бави се близо час и накрая ме пуснаха.

Уилкинс беше направо побеснял и ми крещи:

— Осъзнаваш ли, Гъмп, че те вземат за шпионин? Представяш ли си доколко действията ти ще навредят на нашата мисия? Ти луд ли си?

Исках да му кажа, че просто съм идиот, ама си замълчах. След тоя случай господин Уилкинс купи огоромен балон от един уличен продавач и го завърза за копчето на ризата ми, така че „по всяко време“ да знае къде съм. Освен това от този момент нататък закачи на ревера ми бележка с надпис кой съм и в кой хотел съм седнал. Тая бележка ме караше да се чувствам като пълен глупак.

 

 

Един ден ни натоварват на автобус и ни изкарват извън града до една голяма река и там гъмжи от китайци с официален вид; скоро ни става ясно, че причината е в това, че тук е най-главният китаец, председателят Мао.

Той е стар дебелак и досущ като Буда, свалил си е пиджамата и е по бански гащи. Казват ни, че председателят Мао е на осемдесет години и че ще преплува сам реката, а нас са ни довели да го съблюдаваме.

Та ето че председателят нагазва в реката и почва да плува, отвсякъде го снимат, а всички китайци бърборят като побъркани и изглеждат адски доволни. По средата на реката дебелакът спира, вдига ръка и ни махва. Всички му махваме в отговор.

След минута пак махва, ние също.

Не много дълго след това председателят Мао махва за трети път и изведнъж всички почват да загряват, че той не ни маха, а се дави.

Настъпва адска суматоха. Разни хора скачат във водата, от другата страна на реката се спускат лодки, а всички на брега подскачат и се хващат за главите. Викам си „да става каквото ще става“, щото видях къде потъна председателят, захвърлих си обущата и цоп! — право в реката. Надминах всички китайци дето се цамбуркат около мене и стигнах до мястото на потъване на председателя Мао. Лодката обикаля в кръг и хората гледат през борда, като че ли ще видят нещо, което ми се струва адски тъпо, щото реката е мътна като водата в нашите американски канали.

Все пак се гмурнах три-четири пъти и ето че налетях на дъртия мошеник, който се носи под водата. Измъкнах го и някакви китайци го сграбчиха, хвърлиха го в лодката и отпрашиха. Даже не си направиха труда да ме качат и се наложи лично да плувам по обратния път.

Като стигам до брега, всички хора там пак подскачат и плачат, обаче тоя път ме тупат по гърба, после ме вдигат и ме занасят до автобуса. Само че като потегляме към града, господин Уилкинс идва при мене и си разклаща главата, после казва:

— Ах ти, тъпако смотан, не разбираш ли, че би било много по-добре за Съединените щати, ако беше оставил кучия син да се удави? Заради тебе, Гъмп, пропуснахме златна възможност.

Май пак съм сгазил лука. Де да знам? Просто се опитвам да правя каквото трябва.

 

 

Почти сме приключили с турнира по пингпонг и аз вече не смогвам да следя кой губи и кой печели, обаче междувременно се получава така, че ставам нещо като национален герой на китайците по причина, че измъкнах дъртия Мао от реката.

Господин Уилкинс ми изявява:

— Гъмп, изглежда, че тъпата ти постъпка все пак е била в наш интерес. Получих съобщение, че китайски емисари биха желали да започнем обсъждане на възможността за възобновяване на дипломатическите отношения между нашите две страни. Нещо повече — китайците организират в твоя чест голям парад в центъра на Пекин и много се надявам, че ще се държиш прилично.

Направиха парада след два дни и гледката беше страхотна. По улиците имаше най-малко бильон китайци и като минавам покрай тях, всички махат и се кланят и така нататък. Кулиминацията на големия купон ще бъде в Квоминтан, който бил нещо като столица на Китай, а председателят Мао щял лично да ми благодари.

Като пристигнахме, него вече го изцедили от водата и очевидно му е приятно да ме види. Устроили са голяма трапеза, а мен ме слагат да седна до самия председател. Насред закуската той се навежда към мене и ме пита:

— Чух, че сте били във Виетнам. Бихте ли ми казали какво мислите за войната?

Преводачът превежда думите му и аз се замислям за неизвестно време, пък после си викам: „Кво пък толкова, няма да ме пита, ако не иска да разбере истината“, затуй отвръщам:

— Мисля, че е адска гадост.

Преводачът му го превежда, председателят Мао добива странно изражение и ме гледа много особено, обаче после очите му засияват, той пуска широка усмивка и почва да ми раздрусва ръката и да си клати главата като ония кукли, дето вместо шия имат пуржина. Разбира се, веднага ни снимат и после тия снимки са в американските вестници. Ама досега не съм споделил с никого какво казах на председателя, че го накарах да се засмее така.

 

 

Като си заминахме и излязохме от хотела, отвън се събрала голяма тълпа и всички ни поздравляват и ни ръкопляскат. Поглеждам натам и гледам една китайска мама с момченце на раменете и съвсем ясно си личи, че детето е монголоиндийски идиот — целите му очи са кривогледи, езикът му виси от устата, лигите му текат и то бръщолеви като всички идиоти. И аз не можах да се въздържа. Господин Уилкинс ни е наредил изобщо никога да не се доближаваме до разни китайци без негово разрешение, обаче аз все пак се доближавам до китайската мама. В джоба си имам няколко топки за пингпонг, изваждам една, взимам писалка, драсвам един X на топката и я давам на момченцето. Първата му работа е да си я пъхне в устата, а като му я изваждат, то протяга ръка и ми сграбчва пръстите. После почва да се усмихва — истинска, готина усмивка — и внезапно сезирам сълзи в очите на майка му, тя бръщолеви нещо на нейния си език и нашият преводач ми казва, че никога досега малкият сладур не се е усмихвал. Май има какво да й кажа по въпроса, обаче нямаме време.

Като си тръгнах, детето взе, че хвърли топката право в главата ми. И нали ми е кучешки късметът, точно в тоя момент ни снимаха и естествено снимката цъфна във вестниците с надпис: „Млад китаец демонстрира омразата си към американските капиталисти“.

Само че господин Уилкинс побърза да ме измъкне и докато се усетя, вече сме в самолета и политаме нависоко. Последното, което Уилкинс ми казва преди да кацнем във Вашингтон, е:

— Е, Гъмп, сигурно знаеш, че според тамошните обичаи, когато спасиш живота на китаец, завинаги си отговорен за него.

И ми се хили гадно и подло. Не знам дали ви споменах, но го бяха сложили до мене в самолета и точно ни бяха казали да не ставаме и да обтегнеме коланите. Аз само го поглеждам и пускам най-мощната пръдня в живота си, все едно работи циркуляр. Господин Уилкинс така се опули, че чак очите му ще изпаднат, после вика „пфу!“ и почва да си вее с ръката и се опитва да си свали колана на седалката.

В този момент дотичва една готина стюардеса да разбере какво става, а пустият му Уилкинс кашля и се задавя. Неидейно сам аз почвам да си вея, стискам си носа, посочвам към господин Уилкинс и крещя да отворят порозореца и прочие тъпотии. Оня до мене става червен като домат, запротестирва и ме сочи, а пък стюардесата само се усмихва и се връща на мястото си.

Като спря да се дави и да кашля, господин Уилкинс почна да си дърпа яката, като че ли му е тясна, и ми шепне:

— Гъмп, това беше ужасно невъзпитано.

А аз само се усмихвам и се правя, че не го отбелязвам.

След това ме пратиха пак във Форт Дикс, но вместо да ме върнат в ротата по парното, взеха, че ме пуснаха по-рано от армията. Не минават ден-два и вече съм свободен. Дават ми пари за билет до вкъщи, аз също си имам някой долар. Сега се налага да реша какво да правя.

Знам, че трябва да се прибера и да видя мама, щото тя е в приюта за бедни. Мисля си, че може би е време да се захвана и с развъждането на шкариди и да постигна нещо в живота, обаче през цялото време на дъното на съзнанието ми е все Джени Къран, дето сега е в Харвардския унивирситет. Взех автобус до гарата и през целия път се мъчих да измисля как по-принципно да постъпя. Ама като дойде време да си купя билета, казах на касиерката, че искам да отида в Бостън. Има моменти, в които не можеш да позволиш на принципите да ти попречат.