Уинстън Грум
Форест Гъмп (21)

21.

След заминаването на Джени си бях направо за окайване. С Дан останахме в апартамента за през нощта, ама на другата сутрин взехме да си стягаме партакешите, понеже вече нямаше причина да стоим в Индианаполис. Дан идва при мене и ми вика:

— Ето, Форест, вземи тези пари. — И ми подава двете хиляди долара, дето Майк ни ги връчи по случай падането от Професора.

— Не ги искам — отвръщам.

— По-добре ги вземи, това е цялото ни богатство.

— Задръж ги — инатя се аз.

— Поне вземи половината. Слушай, трябват ти пари за път, за да отидеш там, където си си намислил.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

— Страхувам се, че не, Форест. Мисля, че вече направих достатъчно бели. Не съм мигнал цяла нощ и си спомних как се съгласи да заложим всичките ни пари и как продължи да играеш кеч, когато беше повече от очевидно, че Джени ще ни зареже. Не по твоя вина падна от Професора. Ти направи каквото можа. Вината е изцяло моя. Просто от мене нищо не става.

— О, Дан, не се обвинявай напразно — възклицавам аз. — Ако не се бях изгордял от това да бъда Тъпака и не бях почнал да вярвам на всички тъпотии, дето ги говореха за мен, първо на първо, нямаше да се забъркам в тая каша.

— Независимо от причината, вече не ми е приятно да се влача след тебе — вика той. — Сега имаш по-важна работа, върви и я свърши. Зарежи ме. Аз съм един негоден за нищо човек.

Двамата говорихме дълго, обаче така и не можах да го убедя и след неизвестно време той си събра багажа и му помогнах да се спусне по стълбата, и когато го видях за последно, се търкаляше надолу по улицата с количката си, с всичките дрехи и багаж натрупани в скута му.

 

 

Отидох до автобусната станция и си купих билет до Мобайл. Пътуването щеше да изтрае два дни и две нощи, щяхме да минем през Луисвил, Нашвил, Бирмингам и накрая да се отзовем в Мобайл, а аз бях един нещастен идиот, който се вози на автобус.

Прекосихме Луисвил през нощта и на другия ден спряхме в Нашвил да се прекачим на друг автобус. Престоят беше около три часа, затуй реших да пообиколя из града. Купих си самбвич от една сергия, както и чаша чай с лед и както си вървя по улицата, виждам голяма табела пред един хотел, на която пише: „Добре дошли на шахматния турнир на гросмайсторите“.

Любопитството ми беше завлечено, понеже нали едно време бях играл много шах с Големия Сам от джунглата, тъй че влязох в хотела.

Шахът се играеше в балната зала и наоколо се навъртаха сума ти зяпачи, обаче там имаше надпис „вход — пет долара“ и по причина, че не исках да си харча парите, попогледах за малко през вратата и отидох да седна във фоайето.

Отсреща ми имаше един стол и в него седеше дребен старчок. Целият беше набръчкан и изглеждаше страшно кисел, и носеше черен костюм, гети и папийонка, а на масата пред него имаше шахматна дъска.

Докато го съблюдавах, той от време на време придвижваше някоя от фигурите и скоро загрях, че играе със себе си. Мислех, че имам около час или повече преди тръгването на автомбуса, тъй че го попитах дали не му трябва партниьор. А старчокът само ме изглежда, после се втренчва в дъската и не казва нищо.

И после оня ми ти сухар вися над шаха цял половин час, и току хвана белия офицер и тъкмо да го премести, аз му викам:

— Извинете.

Той подскочи като ужилен и ме изгледа кръвнишки.

— Ако направите този ход — казвам му, — напълно е възможно да загубите коня и царицата и да берете ядове.

Той се втренчва в дъската, без да изпуска офицера, после го връща на предишната му позиция и ми вика:

— Възможно е да сте прав.

После пак се вторачва в дъската, а пък аз си правя сметка, че вече е време да се връщам на автобусната инстанция, ама тъкмо да си тръгна, старчокът се обръща към мен:

— Извинете, но забележката ви беше много уместна.

Климвам, а той:

— Слушайте, очевидно играете шахмат. Защо да не довършим заедно тази партия? Ще играете с белите, от позициите, в които са в момента.

Отвръщам му, че не мога, щото трябва да хвана автобуса и така нататък. Той просто климва, вдига ръка за поздрав и аз се връщам на инстанцията.

Като отивам там, проклетият автобус вече е заминал и до утре няма друг. Боже мой, напоследък хич не ми върви. Така или иначе, имам цял ден на разположение, поради това се върнах в хотела и заварвам там стареца, който пак играе със себе си и като че печели. Доближавам го аз, а той ми прави жест да седна срещу него. Ситуацията, дето я заварвам, хич не е розова — половината ми пешки са взети и има само един офицер, никакъв топ и след малко ще ми вземат царицата.

Отиде ми повече от час, докато изравня играта, и старчокът сумти и разклаща глава всеки път, щом си подобря положението. Накрая го подлъгвам с гамбит, той се хваща и след три хода го правя мат.

— Не може да бъде! — възклицава дядката. — За бога, кой сте вие?

Казвам му името си, а той:

— Не, питам ви къде сте играли. Никога не съм ви виждал.

Като му обясних, че съм се научил на шах в Нова Гвинея, старчокът вика:

— О, небеса! Нима искате да кажете, че не сте участвали дори в регионален турнир?

Разклащам глава, а той пак ми говори:

— Не знам дали ви е известно, но аз съм бивш международен гросмайстор и току-що вие довършихте една партия, която в никакъв случай не бихте могли да спечелите — накратко казано, направо ме разбихте.

Питам го защо не се изтезава в залата с другите хора и получавам следния отговор:

— О, играх преди малко. Вече наближавам осемдесетте и тук се провежда нещо като турнир на старците. Истинската слава е за младите — повече им сече пипето.

Климнах, благодарих му за играта и се възправих, ама дядката ми вика:

— Слушайте, приятелю, вечеряли ли сте?

Казах му, че съм изял един самбвич преди няколко часа. И той предлага:

— Какво ще кажете да ви поканя на вечеря? Играхте чудесно.

Отвърнах, че нямам нищо против, и отидохме в хотелския ресторант. Тоя тип беше симпатяга. Казваше се господин Трибъл.

 

 

Докато вечеряме, господин Трибъл ми казва:

— Вижте какво, трябва да изиграем още няколко партии за по-сигурно, обаче ако победата ви не е била чист късмет, вие сте може би един от най-блестящите неизвестни таланти в шахмата. Бих искал да ви помогна да участвате в няколко турнира и живо се интересувам какво ще постигнете.

Разказах му, че съм тръгнал към къщи и изнамерявам да развъждам шкариди, ама дядката ме прекъсва:

— Разбери, че подобна възможност ти се предоставя веднъж в живота, Форест. Знай, че тази игра може да те направи много богат.

Поръча ми да помисля през нощта и да му съобщя нещо на другата сутрин. После си стиснахме ръцете и аз излязох на улицата.

Помотах се малко, ама в Нашвил няма какво особено да се види и най-накрая се отзовах седнал на една пейка в парка. Мъчех се да мисля, което не ми се отдава особено, и да реша какво да правя. Ама умът ми е все в Джени и къде ли е тя сега. Пишеше ми в оная бележка нито да я търся, нито нищо, обаче някъде дълбоко в мене имам чувството, че не ме е забравила. Станах за смях в Индианаполис, знам го. Май причината беше, че не се стараех да постъпвам правилно. А сега не съм сигурен какво е правилно. Викам си: „Ето ме тук, без пукната пара, а за шкаридите ми трябват мангизи, които господин Трибъл твърди, че мога да спечеля с шах“. Обаче ми се струва, че всеки път като направя нещо друго, освен да се прибера у дома и да се захвана с шкаридения бизнес, загазвам яко — и ето че пак се чудя как да постъпя.

Още се чудех, когато дойде един полицай и ме пита какво правя.

Отвърнах, че просто си седя и размислявам, а той ми вика, че е забранено да се седи и да се мисли в парка нощем и че трябва да се махна. Тръгвам си аз по улицата, а оня върви след мене и ме дебне. Не знаех къде да ида и след неизвестно време виждам една уличка, отивам в дъното й и си намирам вход да седна, че да ми починат краката. Не съм бил там и минута и ето ти го същия полицай — нарежда ми да изляза на улицата и ме пита какво правя там.

— Нищо — отвръщам, а той вика:

— Точно това си помислих. Арестуван си за безделничество.

После ме тикна в ареста и ме заключи в килия, а на сутринта ми казаха, че имам право на едно телефонбиране. Естествено не познавах никого, на когото да се обадя, с изключение на господин Трибъл, така че му позвъних. След половин час той цъфна в участъка и ме спаси от затвора.

После ме почерпи страхотна закуска в ресторанта на хотела и ми каза:

— Слушай, позволи ми да те запиша в междузоновия шампионат, който ще се проведе следващата седмица в Лос Анджелис. Първата награда е десет хиляди долара. Ще заплатя всичките ти разноски и ще си разделим премията, ако спечелиш. Изглежда, че имаш нужда от пари, а пък откровено казано, аз безкрайно ще се забавлявам. Ще бъда твой терньор и съветник. Е, какво ще кажеш?

Подхранвах още неизвестни съмнения, обаче си казах, че нищо няма да ми стане, ако опитам. Затуй му отвърнах, че ще играя за малко. Докато събера пари за бизнеса с шкаридите. С господин Трибъл си стиснахме ръцете и станахме партниьори.

Лос Анджелис се оказа страхотен град. Пристигнахме там една седмица по-рано и отначало господин Трибъл по цял ден ме тернира и ми дава наставения, ама след неизвестно време заяви, че няма смисъл да ме обучава, тъй като вече съм знаел „всеки ход от учебника“. Така че ето какво направихме — отидохме да се поразтъпчем из града.

Господин Трибъл ме заведе в Дисниленд и ме пусна да се повозя на влакчетата, после уреди да посветим киностудио. Там се снимат сума ти филми и разни хора търчат като гламави и викат: „първи дубъл“, „стоп“, „камера“ и други такива тъпотии. Един от филмите, дето го снимат, е уестърн и видяхме как един човек се хвърля около десет пъти през порозорец с армирано стъкло, докато най-накрая го направи както трябва.

И докато си стояхме и зяпахме, доближава ни някакъв тип и ме пита:

— Извинете, актьор ли сте?

— А? — викам аз, а господин Трибъл се намесва:

— Не, ние сме шахматисти.

А непознатият казва:

— Колко жалко! Този юнак с вас изглежда идеален за една от ролите във филма, който снимам в момента. — После се повръща, опипва бицепсите ми и възклицава: — Брей, действително си бая мощен — наистина ли не си актьор?

— Бях едно време — отвръщам.

— Нима? И в какво си играл?

— В „Крал Лир“.

— Великолепно, малкия, направо великолепно! Носиш ли си картата от ГАФ?

— А?

— Имам предвид Гилдията на филмовите актьори. О, няма значение. Слушай, малкия, ще ти осигуря карта, няма проблеми. Само едно искам да знам — къде са те крили досега? Ами че само се погледни! Висок, строен, силен и мълчалив мъжага — новият Джон Уейн.

— Не е никакъв Джон Уейн, а шахматист от световна класа — кисело се смесва господин Трибъл.

— Още по-добре — вика оня. — Умен, висок, силен и мълчалив. Рядко срещана комбинация.

— Не съм толкоз умен, както изглеждам — обадих се аз. Исках да бъда честен, обаче човекът твърдеше, че това няма никакво значение, понеже от актьорите не се искало да бъдат умни или честни, или нещо подобно — просто трябвало да излязат и да си кажат репликите.

— Казвам се Фелдър и правя филми — представлява се той. — Искам да ти направя пробни снимки…

— Утре трябва да играе на шахматен турнир — прекъсва го моят спонсор. — Няма време за актьорстване и за разни пробни снимки.

— Е, все ще намерите свободно време, нали? Та може би това е големият му шанс? Хей, Трибъл, ела и ти, ще ти направим и на теб пробни снимки.

— Ще се опитаме — отвърна господин Трибъл. — А сега да вървим, Форест, имаме още малко работа.

— Чао, малкия! — подвиква ми господин Фелдър. — И не забравяй предложението ми.

И ние се отдалечаваме.