Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Форест Гъмп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forrest Gump, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване
rumensz (2017)
Корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Уинстън Грум

Заглавие: Форест Гъмп

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3153

История

  1. — Добавяне

22.

На другата сутрин турнирът ще се произведе в хотел „Бевърли Хилс“. С господин Трибъл цъфваме там рано-рано и той ме записва за участие в срещите през целия ден.

Общо взето задачата ми не беше кой знае колко трудна. Отне ми около седем минути да опухам първия си противник, който беше регионален шампион и професор в някакъв колеж, което вътрешно ми достави страхотно задоволствие. Все пак успях да победя един професор.

Следващият беше седемнайсетгодишен хлапак и го разбих за по-малко от час. Келешът изпадна в истерия, после отпочна да реве и се наложи майка му да го отведе насила.

През този ден и през следващия играх с най-разнообразни хора, обаче все успявах да ги победя сравнително бързо, което беше истинско облекчение, щото като играех с Големия Сам, не трябваше да помръдвам от мястото си, нито да ходя в тоалетната, нито нищо, тъй като ако станех, той разместваше фигурите по дъската и се опитваше да ме измами.

Така или иначе, стигнах до финала, но преди него имаше един ден почивка. Като се върнах в хотела с господин Трибъл, заварих съобщение за нас от онзи филмаджия, господин Фелдър. То съгласеше:

Моля, обадете ми се в кантората следобед, за да уредим пробни снимки за утре сутринта.

Имаше и телефонен номер, на който да се обадим.

— Форест, не съм сигурен как да постъпим — вика ми господин Трибъл. — Ти какво мислиш?

— И аз не знам — отвръщам, ама, честно казано, ми се струва адски интересно да се снимаш във филм и прочие. Може даже да се опозная с Ракел Уелч или с някоя друга.

— О, предполагам, че няма да ни попречи на плановете — вика моят менажер. — Ще позвъня и ще уговоря час за снимките.

И се обажда в кантората на господин Фелдър, и пита кога и къде трябва да отидем, обаче неидейно закрива слушалката с длан и ме пита дали мога да плувам.

Отвръщам му положително и той повтаря в слушалката:

— Да, може.

Като затвори го попипах защо се интересуват от плуването ми, ама господин Трибъл вика, че не знае, обаче смята, че ще разберем като отидем там.

 

 

Това студио е по-различно от предишното и отвън ни посреща човек от охраната, който ни отвежда на мястото на пробните снимки. Господин Фелдър е там и се кара с една дама, дето доста понамязва на Ракел Уелч, обаче като се обръща към мен, се разтапя от любезност.

— О, Форест, колко се радвам, че дойде! Сега отиваш в онази стая с надпис на вратата „Грим и костюми“ и те ще те изпратят обратно при нас щом си готов.

Тъй че влязох през оная врата и там има две жени, и едната ми казва:

— Хайде, съблечи се.

Мисля си: „Пак се започва“, ама се подчинявам. Като свърших със събличането, другата жена ми връчва гумен костюм, целият на люспи и със смешни ципести ръце и крака, и ми вика да го облека. Голям зор виждаме и тримата, докато се напъхам в него, обаче след около час успяваме. После ме изпращат за грим и там ме слагат да седна на стол, докато една жена и един мъж отпочват да ми нахлузват гумена маска на главата и да я прикрепват към костюма и да боядисват там, където си личи свързването. Като свършиха, ми наредиха да се върна на снимачната площадка.

Ходенето с ципести крака хич не е лесно. Както не е лесно да се отваря врата с ципеста ръка, обаче най-сетне успявам и се отзовавам на открито, където има голямо езеро, най-различни бананови дървета и разни тропически подробности. Като ме видя, господин Фелдър подскочи и извика:

— Страхотно, малкия! Идеален си за ролята.

— Каква е тая роля? — питам аз, а той вика:

— Не ти ли казах? Снимаме нова версия на „Чудовището от Черната лагуна“.

Даже идиот като мен веднага би загрял каква роля ми е отредил.

Господин Фелдър прави знак на дамата, с която се караше, да се приближи, и ми казва:

— Форест, запознай се с Ракел Уелч.

Останах като треснат. Ракел Уелч стоеше пред мене цяла-целеничка, издокарана в дълбоко деколтирана рокля и така нататък.

— Приятно ми е — изломотих през гумената маска, ама оная ми ти жена се извръща към господин Фелдър, злобна като оса.

— Какво каза тоя? Нещо за циците ми, нали?

— Не, скъпа, не. Просто вика, че му е приятно да се запознаете. Не го чуваш добре поради маската, която са му сложили.

Протегнах си ципестата ръка да се здрависам с нея, ама тя отскочи назад близо метър и изявява:

— Пфу! Хайде по-бързо да приключваме с тази гадост!

Господин Фелдър се зае да ми обясни какъв е сценарият: Ракел Уелч си цапа из водата и изведнъж припада, а аз изскачам изпод нея, мятам я през рамо и я понасям през езерото. Обаче когато тя се освестява и ме поглежда, страхотно се изплашва и почва да крещи: „Пусни ме! Помощ! Изнасилват ме!“ и прочие тъпотии.

Ама господин Фелдър казва да не я пускам, щото ни преследват някакви престъпници; вместо това трябва да я занеса в джунглата.

Репетираме сцената и първия път като го направихме, ми се стори, че се получи много добре и е ужасно възбуждащо да държа в прегръдките си Ракел Уелч, макар тя непрекъснато да врещи „Пусни ме! Помощ! Полиция!“ и така нататък.

Ама господин Фелдър не го одобрява, така че се налага да го направим още веднъж. И това не му харесва, и ето че изиграваме една и съща сцена поне десет-петнайсет пъти. В почивките Ракел Уелч прави сцени, мърмори, оплаква се и ругае господин Фелдър, обаче той все й повтаря:

— Прекрасно, скъпа, прекрасно!

Само че при мен изниква сериозен проблем. Тъй като съм в костюма на чудовище вече пет часа и не са ми осигурили дюкян или нещо, през което да се изпикая, чувствам, че ще се пръсна. Ама си трая, щото това е истински филм и прочие и не искам да разсърдя никого.

Обаче се налага да направя нещо и решавам другия път като вляза във водата, просто да се изпикая в костюма и пикнята ще потече по крака ми право в лагуната. Щом господин Фелдър извиква: „Камера!“, нагазвам в езерото и почвам да се облекчавам. Ракел Уелч си цапа из водата, после припада, гмурвам се, сграбчвам я и я завличам на брега.

Тя се окопипва и почва да ме шамаросва и да крещи:

— Помощ! Убиват ме! Пусни ме!

Крещи и други неща, ама неидейно спира и казва:

— Каква е тая воня?

Господин Фелдър извиква: „Стоп!“, изправя се и пита:

— Какво каза, скъпа? Няма го в сценария.

— Майната му на сценария! — изревава оная ми ти Уелч. — Тук нещо смърди! — После внезапно ме поглежда. — Хей, ти, който и да си, да не си се изчишкал?

Бях толкова посрамен, че не знаех къде да се дяна. Останах така за секунда, притиснал я в прегръдките си, после разклатих глава и рекох:

— Не съм бе.

За пръв път в живота си излъгах.

— Ама някой със сигурност го е направил — вика тя, — защото познавам по миризмата. И не съм аз. Следователно си ти! Как смееш да ме попикаваш, тъпанар такъв!

После почна да ме налага с юмруци и пак заврещя: „Остави ме! Махай се!“ и тъй нататък, обаче аз си помислих, че пак ще снимаме, и я понесох към джунглата.

Господин Фелдър извика: „Камера!“. Филмовите камери пак заработиха, а Ракел Уелч ме удря, драска ме и крещи както никога досега. Режисьорът Фелдър надава вик:

— Точно така, скъпа! Великолепно! Продължавай в този дух!

Като понавлязох в джунглата, спрях и се обърнах да видя дали точно тук режисьорът ще извика „стоп!“ както преди, ама той подскача като луд, прави ми знаци да продължавам и изкрещява:

— Идеално, малкия! Точно това искам! Отнеси я в джунглата!

Ракел Уелч още ме драска и ме шамаросва, и пищи:

— Махай се, вулгарно животно!

Вика ми и други лоши неща, ама аз продължавам да вървя както ми е наредено.

Неидейно тя се провиква:

— Господи! Роклята ми!

Досега не съм го отбелязал, обаче поглеждам надолу и що да видя? Роклята й се е закачила по някое време в храстите и напълно се разплела. Ракел Уелч е гола в прегръдките ми!

Спрях и изахках, и понечих да се обърна и да я занеса обратно, обаче оная проклетница пак закрещява:

— Не, не! Ах, ти, идиот такъв! Не мога да се покажа пред хората така!

Попитах я какво иска да направя, а тя отвръща, че трябва да се укрием някъде, докато реши как да постъпим. Тъй че продължих да навлизам все по-навътре в джунглата, докато изневиделица през дърветата се появява неидентифициран обект, който се придвижва към нас, като се прехвърля от лиана на лиана. Като мина покрай нас, отбелязах, че е някаква маймуна, а като се върна и скочи отпреде ни, направо щях да припадна. Беше Сю! Ама лично.

Ракел Уелч пак заврещя, а Сю ме прегърна през краката. Бог знае как ме позна в тоя чудовищен костюм, ама може би ме е усетил по миризмата или по нещо друго. Оная ми ти Уелч най-сетне вика:

Познаваш ли това шибано шимпанзе?

— Не е шимпанзе — обяснявам й, — а орангутан, и се казва Сю.

Тя ми хвърля подозрителен поглед и пита:

— Ами като е от мъжки пол, защо се казва Сю?

— Това е дълга история — отвръщам.

Междунавременно Ракел Уелч се опипва да се покрие с ръце, ама старият Сю спасява положението. Откъсва две големи листа от банановото дърво и й ги връчва, и тя отчасти се прикрива.

По-късно открих, че преминавайки през джунглата, сме попаднали на друга снимачна площадка, където правят филм за Тарзан и Сю е нает за масовите сцени. Малко след като ме спасили от пигмейците в Нова Гвинея, дошли бели ловци, заловили стария Сю и го продали на някакъв дресиьор на животни чак в Лос Анджелис. Оттогава Сю станал филмов артист.

Обаче в момента нямаме възможност да си побъбрим, по причина, че оная Уелч пак врещи и се жалва, и ни вика:

— Трябва да ме заведете да си купя някакви дрехи.

Нямах представа откъде могат да се купят дрехи посред джунглата, въпреки че тя беше част от филмовия декор, тъй че просто си продължихме по пътя, надявайки се, че все нещо ще се случи.

Така и стана. Неидейно се натъкнахме на висока ограда и си помислих, че от другата страна може да има някой магазин, откъдето да снабдим Ракел с дрехи. Сю откри една разхлабена дъска в оградата и я повдигна, че да се проврем под нея, обаче от другата страна няма на какво да стъпим и двамата с Ракел се запремятахме презглава надолу по хълма. Най-накрая се изтъркаляхме чак в подножието му и като се огледах, що да видя! Намираме се встрани от едно голямо шосе.

— Боже мой! — възклицава Ракел Уелч. — Ние сме на магистралата „Санта Моника“!

Вдигнах поглед и ето ти го стария Сю — подскача надолу по хълма. Накрая стигна до нас и тримата застанахме в недоумение. Ракел Уелч все мести нагоре-надолу банановите листа, опипвайки да се закрие.

— Какво ще правим сега? — питам аз.

Покрай нас профучават коли и макар сигурно да сме необикновена гледка, никой не ни обръща внимание.

— Трябва да ме заведете някъде! — вика Ракел. — Необходими са ми някакви дрехи.

— Къде да те отведем? — питвам.

— Където и да е! — изкрещява тя, тъй че се отпътваме по магистралата.

След малко в далечината визираме голяма бяла табела на върха на някакви хълмове и на нея пише „ХОЛИВУД“. Ракел Уелч изявява:

— Трябва да се разкараме от тази проклета магистрала и да отидем на Родео Драйв, та да си купя някакви дрехи.

Горката Ракел, много зор вижда, докато се закрие — всеки път, когато някоя кола се приближи към нас, тя слага банановите листа отпреде си, а ако колата идва отзад, тя също ги премества, за да скрие голия си задник. При това интензитетно движение в двете посоки на магистралата Ракел представлява страхотна гледка — напомня ми на ония танцьорки с ветрилата, не знам как им викат.

И тъй напуснахме магистралата и закрачихме през необхватното поле.

— Защо тая шибана маймуна се влачи след нас? — пита Ракел Уелч. — И без това изглеждаме ужасно нелепо!

Не й отвърнах нищо, ама погледнах назад и отбелязах огорченото му изражение. Сю не знаеше, че това е прочутата филмова актриса, и изглеждаше доста обиден.

В края на краищата продължихме да вървим и общо взето хората продължават да не ни обръщат внимание. Накрая се отзовахме на някаква голяма шумна улица и Ракел Уелч възклицава:

— Всемогъщи боже — това е булевард „Сънсет“! Иди, че обяснявай защо съм се разхождала посред бял ден с гол задник по булевард „Сънсет“!

Виж, тук е съвсем права и много ми е гот, че съм преоблечен като чудовище и никой няма да ме познае — даже и да съм с Ракел Уелч.

Стигнахме до един светлофар и като той даде на зелено, тримата прекосихме улицата, като Ракел се скъсва да мести листата и се усмихва на хората в колите и се държи така, като че е на сцената. А на мен просъсква през зъби:

— Толкова съм унизена! Толкова съм опетнена! Само почакай да се измъкнем от тази каша! Ще накарам да съдерат дебелия ти задник, скапан идиот такъв!

Някои от хората в колите, чакащи на светлофара, почват да натискат клаксоните си и да ни ръкомахат, щото сигурно са опознали Ракел Уелч, а като се отзоваваме на отсрещния тротоар, няколко автомобила правят завой и тръгват след нас. Докато стигнем до булевард „Уилшир“ вече сме привлекли стабилна публика — сума ти народ излиза от домовете и от магазините си и тръгва подир нас — все едно че сме в оная приказка за свирача и децата или нещо подобно, а Ракел е червена като рак. В лицето.

— Никога повече няма да работиш в този град! — прошепва ми тя и ослепително се усмихва на зрителите, обаче зъбите й са здраво стиснати.

Повървяваме още малко и накрая Ракел вика:

— Ах, най-сетне — ето го Родео Драйв.

Надникнах иззад ъгъла и виждам магазин за женски дрехи. Потупах я по рамото и й го посочих, ама тя се муси.

— Пфу! Това е „Попагало“! По-добре да пукна, отколкото да облека рокля от „Попагало“!

Тъй че продължихме нататък и тя възклицава:

— Ето го бутика на Джани — там се продават свестни дрешки.

Щом влизаме, посреща ни продавач с тънки мустачки и с бял костюм, с кърпичка, нагласена в малкото джобче, и ни оглежда много внимателно, после питва:

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо?

— Искам да си купя рокля — отвръща тя.

— Някакви предпочитания?

— Просто искам рокля, глупако, не виждаш ли какво става?

Продавачът й посочва мястото, където са окачени роклите, и казва, че навярно имат нейната мярка, така че тя отива и почва да ровичка из тях.

— Мога ли да предложа нещо за вас, господа? — вика човекът на нас със Сю.

— Ние просто я придружаваме — отвърнах. Извърнах поглед и гледам, че отвън са се струпали цяла тълпа хора, някои притискат нос към витрината.

Ракел Уелч отнесе осем-девет рокли в пробната и взе да ги мери. След неизвестно време излиза и пита:

— Харесва ли ви тази?

Роклята е кафеникаква, с един куп колани и заврънкулки по нея и с дълбоко деколте.

— О, не съм много сигурен, госпожо — закършва ръце продавачът. — Някак си… някак си… не ви подхожда.

Тя отива и облича друга, и човекът възклицава:

— Великолепно! Изглеждате направо зашеметяваща!

— Ще я взема — вика Ракел, а оня я пита как ще плати. — Какво искате да кажете?

— Ами… с чек, в брой, с кредитна карта?

— Слушай, тъпанарино, не виждаш ли, че не нося нищо такова със себе си. По дяволите, къде мислиш, че бих го сложила?

— Моля ви, госпожо, да не ставаме толкова вулгарни — прошепва продавачът.

— Аз съм Ракел Уелч — изкрещява му тя. — Ще изпратя някого да ви плати.

— Много съжалявам, мадам, но не продаваме на вересия.

Но аз съм Ракел Уелч! Не ме ли познавате?

— Слушайте, госпожо, половината ни клиенти твърдят, че са Ракел Уелч, Фара Фосет, София Лорен или някоя друга. Имате ли лична карта?

— Лична карта? — изпищява тя. — Къде смяташ, че съм я пъхнала?

— Нямате лична и кредитна карта, нямате пари — няма да получите роклята — заявлява продавачът.

— По дяволите, ей сега ще ти докажа коя съм — озвери се Ракел Уелч и неидейно смъква надолу роклята. — Коя друга в това селско градче има цици като тези?

А пък ония ми ти хора отвън чукат като бесни по витарината, крещят и я поздравляват. Обаче продавачът натиска някакво копче и ето че пристига една горила с табелка „охрана“ на джобчето и ни вика:

— Арестувани сте. Тръгвате с мен мирно и кротко и няма да си имате неприятности.