Уинстън Грум
Форест Гъмп (8)

8.

И ето че си летим над океан и полковник Гуч ми разказва какъв велик герой ще бъда като се върнем в Щатите. Вика, че ще се събират цели тълпи хора на парадите и прочие и че няма да се отърва от желаещи да ме почернят. Вика още, че армията ще иска от мен да попътувам с цел събиране на нови войници, пробутвано на облигации и други щуротии и че навсякъде ще ме посрещат „като цар“. Е, поне тук позна.

Когато кацнахме на летището в Сан Франциско, огромна тълпа ни чакаше да слезем от самолета. Демонстрациантите носеха плакати, лозунги и други такива. Полковник Гуч поглежда през прозореца на самолета и вика, че е изненадан, задето не ни посрещат с духовен оркестър. Оказва се, че и хората от тълпата са ни предостатъчни.

Щом слязохме от самолета, ония ми ти хора почнаха да ни викат, после някой хвърли домат право във физиономията на полковника. След това стана истински ад. Ченгетата правят кордон, ама побеснелите хора го скъсаха и хукват право към нас и ни викат, и крещят разни лоши неща. Сигурно са поне две хиляди, повечето са брадати и космати и не ме е било толкова шубе, откакто бях в оризището, дето го убиха Буба.

Полковник Гуч се опитваше да затрие домата от лицето си и да се държи на положение, ама аз си правя сметка, че ония ни превъзхождат с хиляда към едно, плюс дето нямаме грам оръжие. Тъй че си плюх на петите.

Ония ми ти хора сто процента си търсеха човек за гоненица, щото всички до един ме погват също като когато бях малък, крещят, ругаят и размахват плакатите си. Пробягах почти цялата писта и се шмугнах в сградата, и ми беше още по-страшно, отколкото когато ония мамалигари-чекиджии от Небраска ме преследваха на „Ориндж Боул“. Най-накрая стигам до тоалетната, заключвам вратата и се покатервам на седалката, и си стоя така, докато решавам, че ония са се отказали от гоненицата и са се прибрали вкъщи. Сигурно съм киснал там цял час.

Когато излязох, отидох във фоайето и ето ти го полковника Гуч, наобиколен от цял взвод военни полицаи и цивилни ченгета, и той изглеждаше адски притеснен, докато ме отбеляза. Щом ме видя, вика ми:

— Хайде, Гъмп. Заради нас задържат самолета за Вашингтон.

Когато се качваме на самолета, там вече има група от цивилни и ние с полковника сядаме напред. Още не сме полетели, а хората около нас взеха да стават и да сядат на други места по-назад. Питам полковник Гуч защо го правят, а пък той ми рече, че може би миришем особено или нещо такова. Рече ми още да не се притеснявам и че във Вашингтон нещата ще се оправят. Дано да е така, щото дори олигофрен като мене загрява, че досега нищо не е както полковникът обещаваше.

Когато самолетът пристига във Вашингтон, аз съм толкова възбуден, че ще се пръсна. От прозореца виждаме Капитола и разни други отбележителности, дето съм ги гледал само на картинка, обаче тоя път са си направо истински. От армията бяха изпратили кола да ни вземе и ни закарват в страшно готин хотел, с асансьори и други луксове и хора, които да ти носят багажа. Никога досега не съм се возил на асансьор.

Като се настаняваме, полковник Гуч идва и ми казва, че отиваме за по едно питие в някакво барче, дето по неговите спомени било бъкано с хубави момичета, и още, че тука е много по-различно от в Калифорния, щото хората на Изток са сивилизовани. Обаче пак сбърка.

Седнахме на една маса и той ми заръча бира и нещо за себе си и почна да ми обяснява какво да правя на утрешната церемония, когато президентът ми забоде медала.

Докато говореше, до масата ни се доближи едно хубаво момиче и полковникът я вижда и й вика да ни донесе още две питиета, щото сигурно я взе за сервитиорка. Ама онова ми ти момиче го изглежда и изсъсква:

— Не бих ти донесла и чаша с топла пикня, мръсен педераст! — После се извръща към мен и продължава: — Колко бебета уби днес, горило такава?

След тая работа се разкарахме в хотела, поръчахме да ни донесат няколко бири в стаята и полковникът взе да довършва лекцията си как да се държа утре.

 

 

На другата сутрин росни-росни отиваме в Белия дом, където живее президентът. Къщата му е адски готина, с огромна поляна отпред и ми се струва голяма почти колкото сградата на общината в Мобайл. Там е пълно с хора от армията, които ми друсат ръката и ми обясняват какъв герой съм, после идва моментът да ми окачат медала.

Президентът е старчок, дето говори като да е от Тексас или някъде нататък, а наоколо са насъбрани куп хора, повечето мязат на слугини и на чистачи, обаче си стоят преспокойно в розовата градина под топлото слънчице.

Някакъв военен почва да чете разни глупости и всички го слушат внимателно, освен аз, щото съм умрял от глад, тъй като още не сме закусили. Най-накрая оня от армията свършва, президентът ме доближава, изважда медала от кутията и го забожда на гърдите ми. После ме ръкостиска и всичките му там хора почват да снимат и да ръкопляскат и прочие.

Мисля си, че купонът е свършил и можем да се разкараме оттук, ама президентът не се помръдва и ме зяпа някак особено. Накрая вика:

— Момче, твоят стомах ли ръмжи така?

Погледнах към полковник Гуч, обаче той само вдигна очи към небето, тъй че климнах и казах „аха“, а президентът предложи:

— Хайде, момче, ела да намерим нещо за хапване.

Влизам след него в голямата къща и отиваме в някаква кръгла стаичка, а президентът нарежда на един човек, преоблечен като сервитьор, да ми донесе закуска. Оставаме си само двамата и докато чакаме закуската, президентът почва да ми задава въпроси, като например дали знам защо се бием с виетнамчугите и дали в армията се занасят добре с нас. Аз само разклащам глава и най-накрая той спира въпросите, настъпва една такава тишина, после той ме пита:

— Искаш ли да погледаш телевизия, докато чакаш храната?

Пак климнах, той пусна телевизора и по него дават „Бевърли Хилс“. Президентът ужасно се забавлява, вика, че гледал всички серии всеки ден и че отнякъде съм му напомнял за Джетро. След закуската ми предлага да ме разходи из къщата, аз се съгласявам и ето че тръгваме. Когато излязохме навън, снимачите хукнаха след нас, после президентът реши да седне на една пейка и се обърна към мене:

— Момче, бил си ранен, нали?

Климвам, а той продължава:

— Я погледни!

Запретва си ризата и ми показва голям белег на корема си, където сигурно е бил опериран от нещо, и ме пита къде са ме били ранили, тъй че си смъквам панталоните и му показвам. Ония ми ти снимачи направо откачиха — хукнаха към нас и взеха да снимат, хукнаха и други хора и ме разкараха при полковник Гуч.

Когато следобеда вече си бяхме в хотела, полковникът се втурва в стаята ми с един куп вестници. Майчице, колко е бесен! Почна да крещи и да ме псува, и да ме замерва с вестниците както съм си на леглото, и ето ме мен на първата страница — показвам си голия задник, а президентът ми показва белега си. Един от вестниците е нарисувал малка черна маска върху очите ми, че да не ме познаят, както съм виждал по мръсните картинки. Под снимката пише: „Президентът Джонън и герой от войната отдъхват в розовата градина“.

— Гъмп, идиот такъв! — крещи полковникът. — Как можа да ми го направиш тоя номер? Разсипан съм. Кариерата ми сигурно е разсипана!

— Не знам — отвръщам му, — ама все се мъча да правя каквото трябва.

 

 

След тая история пак съм в немилост, ама май още не са ме отписали напълно. Ония от армията са решили, че ще замина на завербуване, да се опитам да накарам момчетата да участват във войната, а полковник Гуч е накарал да напишат речта, дето трябва да я провъзнасям. Тя е много дълга и в нея има неща от сорта на „по време на криза няма нищо по-честно и по-патриотично от това да служиш на родината във въоръжените сили“ и още куп такива глупости. Белята е там, че изобщо не мога да я науча тая реч. О, виждам всички думи в главата си, ама като стане време да ги изкажа, всичко се обърква и става истинска каша.

Полковник Гуч побеснява. Кара ме да стоя до посред нощ всеки ден и се мъчи да ми набие речта в главата, обаче накрая вдига ръце от мене и вика:

— Ясно ми е, че няма да можеш.

После му хрумна идея и се обръща към мене:

— Гъмп, ето какво ще направим — ще съкратя пустата му реч, така че ще трябва да кажеш само няколко неща. Хайде да опитаме.

Взе да я скъсява и я направи толкова къса, че да я запомня и да не изглеждам като идиот. Накрая се оказва, че трябва да кажа само: „Запишете се в армията и се сражавайте за вашата свобода“.

 

 

Първата ни спирка по време на обиколката е някакъв малък колеж. Повикали са репортери и снимачи, а нас ни изтъпанчват на подиума в една голяма аудитория. Полковник Гуч стана и почна да изнася речта, която се предполагаше, че е написана от мене, и като я свърши, каза:

— А сега няколко думи от човека, получил наскоро Почетния медал на Конгреса — редник Форест Гъмп.

После ми направи знак да изляза напред. Някои хора от публиката ръкопляскат и като спряха, аз се приведох към микрофонта и викам:

— Запишете се в армията и се сражавайте за вашата свобода.

Стори ми се, че очакват още нещо, обаче това е всичко, дето ми казаха да кажа, затуй си стърча нелепо на подиума, всички са вперили погледи в мен, а аз — в тях. Неидейно някой от първия ред се обажда:

— Какво мислите за войната?

Казвам първото, дето ми идва изум:

— Войната е адска гадост.

Полковник Гуч се втурва и ми сграбчва микрофона и ме кара да седна най-отзад, обаче репортерите драскат ли, драскат в бележниците си, снимачите правят снимки и цялата публика буквално откача — всички стават на крака и ми викат „браво“. Полковникът набързо ме измъква от залата и ето ни в колата и градът остава след нас, а Гуч не ми казва нито дума, обаче си приказва сам и кротко се хили като някой откачен.

На другата сутрин още сме в хотела и се приготовляваме за нашата втора реч, когато телефонтът иззвънва. Говори само оня, дето е на другия край на жицата, а полковникът само слуша, непрекъснато вика „тъй вярно“ и от време на време ми хвърля кръвнишки погледи. Когато накрая затвори телефона, почна да оглежда обувките си и промълвява:

— Е, Гъмп, и този път успя да се проявиш. Обиколката е отменена, мене ме изпращат в метеорлогична станция в Исландия и въобще не знам, нито ми пука, какво ще стане с тебе, нещастник такъв!

Веднага го попитах дали сега можем да си поръчаме по една кокакола, а той ме гледа цяла минута, после пак взе да си говори самичък и да се хили като откачен.

 

 

След това изпълнение ме пратиха във Форт Дикс и ме зачислиха към ротата, поддържаща парното отопление. По цял ден и през половината нощ хвърлям въглища в котлите, които отопляват казармата. Ротният командир е един старчок, пълен непукист. Като пристигнах ми вика, че ми оставали само още две години преди уволнението, затуй да не се забъркам в някоя каша и всичко ще бъде наред. И точно това се старая да правя. Много си мисля за мама и за Буба, и за Джени Къран, която е в Харвард, и от време на време играя тенис за маса.

Един ден на другата пролет видях обявление, че в казармата ще се произведе турнир по пингпонг и победителят ще го пратят във Вашингтон да се изтезава за Купата на армията. Записах се да участвам и спечелих турнира адски баламски, щото единственият добър играч беше изгубил пръстите си през войната и все изпускаше хилката.

На другата седмица ме пращат във Вашингтон, пък турнирът ще се произведе в болницата „Уолтър Рийд“, където могат да ни съблюдават всички ранени момчета. Първия кръг го спечелих лесно, втория — също, ама на третия ми се падна за съперник едно дребно човече, дето така я фраска топката, че свят ми се извива — голям зор видях с него и отначало ми съдра задника от бой. Водеше ме с четири на две и вече си мислех, че ще загубя, когато неидейно поглеждам към публиката и що да видя! Там в инвалидски стол седи самият лейтенант Дан от болницата в Данант.

Между геймовете имаме малка почивка. Отивам при Дан и го оглеждам, и виждам, че вече няма крака.

— Трябваше да ги махнат, Форест — вика ми той, — обаче иначе съм много добре.

Махнали са и бинтовете от лицето му, което е цялото в белези и е изгорено от това, че танкът му се запалил. И от ръката му още стърчи тръбичка, свързана с бутилка, окачена на един прът на инвалидския стол. Дан ми намигва и прошепва:

— Казват, че изобщо няма да махнат системата, защото много ми отивала.

После се приведе, погледна ме право в очите и продължи:

— Форест, убеден съм, че можеш да направиш всичко, каквото поискаш. Наблюдавах те как играеш и ще го биеш тоя дребосък, защото си дяволски добър и ти е писано винаги да бъдеш пръв.

Климнах и ето че е време пак да почнем играта, ама от този момент нататък не изгубих нито една точка, отидох на финала и спечелих целия турнир.

Бях там около три дни и с Дан можахме да прекараме неизвестно време заедно. Возех го нагоре-надолу с инвалидския му стол, понякога го изкарвах в градината на слънце, а вечер му свирех на хармоника, както свирех на Буба. Дан много обича да разсъждава за разни неща — всякакви неща — например история и философия, а един ден ми говори за теорията на относителността и какво е означението й за Вселената. А пък аз взимам лист и му написвам цялата формула, щото сме я учили едно време в унивирситета. Дан гледа какво съм написал и вика:

— Форест, непрекъснато ме изненадваш!

 

 

Един ден, докато съм във Форт Дикс и се трудя прилежно в ротата по парното отопление, идва някакъв тип от Пентагона — целият в медали и ухилен като зелка — и се обръща към мене:

— Редник Гъмп, имам удоволствието да ви съобщя, че сте включен в отбора на Съединените щати по тенис на маса и ще заминете за Китай за играта с комунистите китайци. Оказва ви се голяма чест, тъй като за пръв път от близо двайсет и пет години нашата страна влиза в контакт с китайците и това събитие е много по-важно, отколкото който и да е турнир по тенис на маса. Нарича се дипломация и от вас зависи бъдещето на човечеството. Разбирате ли какво ви говоря?

Свивам си раменете и разклащам глава, обаче отвътре ми прималява. Аз съм само един нещастен идиот, а ето че трябва да се грижа за цялото човечество!