Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Форест Гъмп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forrest Gump, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване
rumensz (2017)
Корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Уинстън Грум

Заглавие: Форест Гъмп

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3153

История

  1. — Добавяне

16.

След като сготвиха цялото племе на големия Сам и им обработиха главите, пигмеите ни провесиха на едни дълги пръти и ни отнесоха като прасета в джунглата.

— Какво предполагаш, че възнамеряват да правят с нас? — вика ми майорката Фрич.

— Не знам и хич не ми дреме — извиквам й в отговор и това си е почти самата истина. Писнало ми е от тая гадост — и на най-търпеливия му се изчерпва търпението.

На следващия ден стигнахме до пигмейското село и както сигурно предполагате, те имат няколко малки, миниатюрни колиби на една поляна в джунглата. Завлякоха ни до една в средата на поляната, и там стоят няколко пигмея — някакъв ситен старец с дълга бяла брада и без зъби седи на висок стол като малко дете. Викам си, че сигурно той е царят на пигмеите.

Хвърлиха ни на земята и ни отвързаха, изправихме се и се отупахме от праха, а пигмейският цар почва да бръщолеви нещо неразбираемо, после се смъква от стола си, отиде право при Сю и го изрита в топките.

— Що го направи? — питам аз Грърк, който е понаучил английския след съвместителството с майорката.

— Искал разбере тази маймуна момче или момиче — отвръща Грърк.

Мисля си, че има и по-нежни начини да се постанови това, ама си затрайвам.

След туй царят идва при мене и пак почва да си бърбори на пигмалионския език, и аз се подготвям психологически да ме изрита в топките, обаче Грърк вика:

— Цар пита защо живееш с тези отвратителни канибали.

— Кажи му, че не е било по наша воля — намесва се майорката.

— Хрумна ми нещо — казвам. — Съобщи му, че сме американски музиканти.

Грърк му го предава и старчокът яко ни фиксира, после го пита нещо.

— Какво каза? — интересува се Фрич.

— Пита на какво свири маймуната.

— Обясни му, че свири на копия.

Грърк обяснява и царят на пигмеите заявява, че иска да му изнесем концерт.

Извадих си хармониката и засвирих игрива мелодия. Пигмейският цар послуша, послуша, после взе да ръкопляска и да се кълчи, като че играе „танца на дървените обувки“.

Щом свърших, той вика, че се интересува на какво свирят майорката Фрич и Грърк, а пък аз отвръщам, че Фрич свири на ножове, а Грърк — на нищо — той е наш импресарио.

Пигмеецът изглежда слабо озадачен и казва, че никога досега не е чувал някой да свири на ножове и на копия, обаче нарежда на хората си да дадат на Сю няколко копия и на майорката — ножове, та да видел какво ще му изсвирим.

Щом докопваме ножовете и копията, аз викам:

— Давайте!

Старият Сю цапардосва с копието пигмейския цар по кратуната, а майорката Фрич заплашва няколко пигмееца с ножовете и ние избягваме в джунглата, а цялото племе хуква по петите ни.

Пигмейците мятат по нас камъни и какво ли не друго, стрелят с лъковете си и пускат стрелички с духалата си. Неидейно се позоваваме на брега на една река и няма накъде да бягаме, а пигмейците вече ни настигат. Точно да скочим в реката и да се спасим с плуване, внезапно от отсрещния бряг отеква пушечен изстрел.

Пигмеите връхлетяват върху нас, обаче прозвучава друг изстрел, те подвиват опашки и беж обратно в джунглата. Поглеждаме през реката и — о, чудо! — на другия бряг стоят двама души с дебели якета и с бели тропически шлемове, каквито носеха във филма „Рамар от джунглата“.

Те скочиха в едно кану и загребаха, и като се приближиха, отбелязах, че на шлема на единия пише „НАСА“. Най-после сме спасени.

Щом кануто стигна до нашия бряг, човекът с „НАСА“ на шлема излиза и се доближава до нас. Отива право при Сю и му протяга ръка, и вика:

— Вие сте господин Гъмп, нали?

— Къде на майната си бяхте бе, педерасти? — провиква се майорката. — Зарязахте ни в джунглата почти четири години.

— Съжалявам, госпожо — отвръща човекът, — но нали знаете, че си имаме приоритети.

Обаче в крайна сметка сме спасени от участ по-страшна даже от смъртта и ни натоварват на кануто, и се спускаме надолу по реката. Един от мъжете вика:

— Е, приятели, цивилизацията е съвсем наблизо. Предполагам, че ще успеете да продадете историята си на някое списание и да забогатеете.

— Спрете кануто! — неидейно извиква майорката.

Мъжете се поглеждат, ама все пак закарват лодката до брега.

— Взех решение — обяснява Фрич. — За пръв път в живота си срещнах мъж, който искрено ме разбира, и нямам намерение да го изпусна. Почти четири години с Грърк живяхме щастливо и реших да остана тук заедно с него. Ще отидем в джунглата, ще създадем дом и семейство и ще живеем щастливо до края на земните си дни.

— Но този човек е канибал! — обръща й внимание един от спасителите ни.

— Пукни се от злоба, глупако — посъветва го Фрич и заедно с Грърк слязоха от кануто и хванати за ръце влязоха в джунглата. Точно преди да изчезнат от погледите ни, майорката се обърна и леко помаха на мене и на Сю, после двамата си отидоха.

Обърнах се назад и гледам как старият Сю си седи и кърши пръсти.

— Чакайте малко — викам им на мъжете, отивам да седна до маймуна и му казвам: — Какво си измисли?

Сю не отвръща нищо, ама очите му се напълват със ситни сълзи и тогава загрях какво ще се случи. Той ме прегърна юнашки, после скочи от кануто и се покатери по едно дърво на брега. Когато го видях за последно, Сю се люшкаше на една лиана по-навътре в джунглата.

Човекът от НАСА разклати глава.

— Е, ами ти, тъпанарино? Ще последваш ли приятелчетата си в страната на диваците?

Погледнах към брега за минута, после рекох „ц“ и седнах в кануто. Докато ни караха по реката, беше ми хрумнала на ума подобна мисъл. Обаче просто не можех да го направя. Може би щото си имах други планове.

 

 

Извадиха ме със самолет обратно в Америка и по пътя ми разправяха как там ще ми устроят тържествено посрещане, а пък аз си викам, че съм ги чувал тия и преди.

Ама щом кацнахме във Вашингтон, на летището има около един мильон хора, всички крещят, ръкопляскат и се правят, че се радват да ме видят. Откараха ме в града на задната седалка на една голяма черна кола и ми казаха, че отиваме в Белия дом на гости на президента. Е, голям праз, бил съм там и преди.

Като отиваме в Белия дом, очаквам да видя същия президент, дето ми даде да закусвам и да гледам „Бевърли Хилс“ по телевизията, обаче сега имат нов президент — един чичко със зализана назад коса, издути бузички и нос като на Пинокио. Новият президент ме пита:

— Кажете, беше ли интересно пътуването ви?

Някакъв костюмбиран тип до него се наведе и му прошепна нещо на ухото, и неидейно президентът вика:

— О, ъ-ъ-ъ, всъщност исках да кажа колко се радвам, че сте се спасили от смърт в джунглата.

Костюмбираният му прошепва още нещо и президентът ме пита:

— Ами… колежката ви?

— Сю ли! — питам аз.

— Така ли се казваше? — Той поглежда някаква бележка в ръката си. — Тук пише, че се казвала майор Джанет Фрич и че била отвлечена в джунглата от някакъв канибал.

— Къде го пише?

— Ето тук — отвръща чичкото президент.

— А, не е така — възразявам аз.

— Да не би да искате да кажете, че съм лъжец? — откликва президентът.

— Просто казвам, че не е така — викам аз.

— Слушай, момче — нервира се оня ми ти президент. — Аз съм твоят главокомандващ. Не съм мошеник и не лъжа.

— Много се извинявам — викам му, — но това за майор Фрич не е истина. Записано е, обаче…

— Записи! — изкрещява президентът.

— А? — викам аз.

— Не, не — обажда се костюмбираният. — Той каза „записано е“, не „записи“, господин президент.

Записи! — истеричосва президентът. — Казах ти никога повече да не споменаваш тази дума пред мен! Всички вие сте шайка предателски, комунистически свине. — Той почна да се удря с юмрук по коляното. — Никой не разбира истината. Не знам нищо за каквото и да било! Не съм чул нищо! И дори да съм, или веднага го забравям, или то е строго секретно!

— Успокойте се, господин президент — мъчи се да го спре човекът с костюма. — Той не каза това. Каза само…

— А сега вие ме наричате лъжец — побеснява Пинокио. — Уволнен сте!

— Не можете да ме уволните — вика му онзи. — Аз съм вицепрезидентът.

— Прощавайте, че ви го казвам — обръща се към него президентът, — обаче никога няма да станете президент, ако наричате главокомандващия си „лъжец“.

— Изглежда, че сте прав — отвръща оня. — Моля да ме извините…

— Не, аз ви моля — прекъсва го шефът му.

— Каквото било, било — казва вицепрезидентът и почва да се пипа отпред. — А сега ме извинете — трябва да се изпикая.

— Това е първото разумно нещо, което чух през целия ден — вика президентът, после се извръща към мене и пита: — Слушайте, не сте ли вие същият, който играеше тенис на маса и спаси живота на стария председател Мао?

— Точно така — отговарям.

А Пинокио ми вика:

— Защо ви трябваше да го правите?

— Защото се давеше.

А президентът:

— Трябваше да му натиснете главата под водата, вместо да го спасявате. Както и да е, това вече е минало, тъй като кучият му син умря, докато бяхте в джунглата…

— Имате ли телевизор? — прекъснах го.

Президентът ме изгледа някак особено.

— Да, но напоследък почти не го гледам. Прекалено много лоши новини.

— Гледате ли понякога „Бевърли Хилс“? — питам аз.

— Още е рано за него.

— Какво дават в момента?

— „Честно казано“, но няма да ви хареса, тъй като е абсолютна глупост. — После ми вика: — Трябва да отида на едно съвещание, бихте ли ме изпратили до вратата? — Като излизаме на верандата, той ми прошепва: — Слушай, искаш ли да си купиш часовник?

Зяпвам го смаяно, а той ме доближава, възпретва си ръкава на костюма и леле-мале! — на ръката му, чак до лакътя, има най-малко двайсет-трийсет часовника.

— Нямам пари — отговарям.

Президентът си смъкна ръкава и ме потупа по рамото.

— Е, върни се, когато имаш, и ще уредим нещо, съгласен ли си?

Стисна ми ръката и цяла банда снимачи ни връхлетяха и почнаха да щракат с апаратите си, после си отидох. Обаче ще ви кажа, че тоя президент все пак беше готин човек.

Чудя се какво ще ме правят, но чуденето ми не продължава много време.

Бутнаха ме за един-два дни в хотел, докато нещата поутихнат, ама един следобед идват двама души и викат:

— Слушай, Гъмп, гювечът свърши. Правителството повече няма да ти плаща сметките — отсега нататък трябва да се оправяш сам.

— Съгласен — отвръщам им, — ама няма ли да ми дадете малко пари да се прибера вкъщи? В момента малко съм затруднен материално.

— Няма да стане, Гъмп. Имаш късмет, че не си в затвор, задето фрасна секретаря на сената с оня медал. Правим ти услуга и те отърваваме от пандиза — обаче си измиваме ръцете от тебе от този момент нататък.

И тъй трябваше да напусна хотела. Понеже нямах никакъв багаж за събиране, не ми отне много време да се озова на улицата. Поразходих се покрай Белия дом, където живее президентът, и за моя изненада там се изтъквам на голяма група хора с гумени маски, изобразяващи лицето на президента, и тия хора носят някакви плакати. Мисля си, че той би трябвало да е много доволен, задето всички толкова го обичат.