Уинстън Грум
Форест Гъмп (7)

7.

Останах в болницата в Донанг близко два месеца. Там условията не бяха бог знае колко хубави, ама спяхме на подходни легла с мрежи за комари, и имаше дървени подове, дето ги метяха два пъти дневно, което си беше чист лукс в сравнение с живота, на който бях свикнал.

Да ви кажа, имаше няколко души много по-лошо ранени от мене. Горкичките момчета — на всичките им липсваше я крак, я ръка, я кой знае какво. Някои бяха застреляни в корема, в гърдите или в лицето. Нощем болницата приличаше на камера за изтерзания — ония ми ти момчета реват, пищят и викат техните мами.

Имаше един човек до моето легло, казваше се Дан. Бяха го гръмнали заедно с танка. Беше целият препечен и отвсякъде му стърчаха тръбички, ама никога не го чух да вика. Говореше си тихо и спокойно и след ден-два се сприятелихме. Дан е от щата Кънектикът и бил исторически учител, когато го набутали в армията. Обаче понеже бил умен, го пратили в офицерска школа и го направили лейтенант. Сеа, повечето от лейтенантите, дето ги познавам, бяха горе-долу тъпи колкото мене, обаче Дан беше не като тях. Имаше си своя собствена теория защо сме там, която гласеше, че може би вършим погрешни неща в името на правилна кауза или точно обратното, обаче при всяко положение не ги вършим правилно. Като танков офицер той ги чаткаше тия работи и все повтаря, че е нелепо да водиш война в страна, където почти не можеш да използуваш танкове по причина, че там има само блата и планини. Разправям му за Буба и така нататък, а той тъжно си разклати главата и вика, че ще умрат още много като Буба преди тая гадост да свърши.

След около седмица взеха, че ме изместиха в друга част на болницата, дето ги слагат всички, за да оздравеят по-бързо, ама всеки ден ходех в интензитетното отделение и си поседявах при Дан. Понякога му изсвирвах по някоя мелодия на хармониката и знам, че това много му харесваше. Мама ми е запратила кутия с шоколадчета и колетът най-после ме настига в болницата; искам да си ги поделя с Дан, само че той може да яде само неща, дето минават през онези тръбички.

Все си мисля, че това, дето седях и си приказвах с Дан, остави огромен отпечатък върху живота ми. Ще кажете, че идиотите като мен не могат да имат собствени теории, ама може би е така, щото никой не си е направил труда да разговаря с нас. Теорията на Дан беше, че всичко, дето ни се случва тук на нас или на когото и да било и където и да било, се подчинява на природните закони, които управляват Веселената. Изгледите му по въпроса бяха много по-сложни, ама все пак загрях същината и тя започна да променя цялото ми отношение към нещата.

През целия си собствен живот бъкел не съм разбирал какво става. Нещо просто се случва, после нещо друго, трето и така нататъка, и през повечето време хабер си нямам от понятие какво всъщност става. Ама Дан твърди, че всичко това е част от някаква схема и най-добре да си намерим местенце в нея и да се опитваме да си останем там. Някак си като ги знаех тия работи нещата почнаха да ми се проясняват.

Така или иначе станах много по-добре през следващите седмици и задникът ми е чисто нов. Докторът вика, че съм имал кожа като на „носорог“. В тая болница има физзала и тъй като нямаше какво друго да правя, един ден отивам там и виждам двама души да играят тенис за маса. Гледах, гледах, накрая ги питам дали мога да поиграя и те ми позволиха. Поначало загубих няколко точки, ама след малко почвам да ги бия ония двамата.

— Адски си бърз за такъв дългуч — вика ми единият.

Аз само климвам. Ходех да играя всеки божи ден и ако щете вярвайте, станах истински цар.

Следобедите ходех при Дан, но сутрините можех да правя каквото си ща. Пускаха ме навън от болницата, ако поисках, имаше автобус, дето возеше хората като мене в града, та да се поразкараме насам-натам и да купим от боклуците, дето жълтите мутри продават в магазините си. Обаче тия работи хич не ме интересуват, така че просто се разхождам и се услаждавам на пейзажа.

Близо до брега имаше малък пазар, където се продаваха шкариди и тем подобни; един ден взех, че си купих малко шкариди и готвачът в болницата ми ги свари и вярно, че бяха вкусни. Жалко, че старият Дан не можа да ги опита. Той каза, че ако ги смачкам на пюре, може би ще успеят да му ги вкарат в тръбичките. Вика, че ще помоли сестрата, ама знам, че просто се майтапи.

Тая нощ си лежа и си мисля за Буба и за това колко ли е обичал шкаридите и още за нашето шкаридено корабче и другите подробности. Горкичкият Буба! Така че на другия ден попитах Дан как така Буба може да бъде убит и какъв е тоя шибан природен закон, дето го допуска. Дан си помисли малко и отвръща:

— Знай, Форест, че всички тия закони не са особено приятни за нас. Обаче все пак са си закони. Например когато тигър се нахвърли върху маймуна в джунглата — това е лошо за маймуната, но добро за тигъра. Просто така е устроен светът.

След два дни отивам чак накрая на рибения пазар и ето че някакъв дребен жълтурко продава голяма торба с шкариди. Питам го аз отде ги е взел, а оня като взе да дърдори нещо, щото естествено не знае английски. Ама и мен си ме бива — обяснявам му чрез знаци като че ли съм индианец или нещо такова и той загрява и ми махва да го преследвам. Отначало малко ме е бъз, обаче оня се хили като ряпа и аз също му се хиля.

Сигурно сме вървели поне два километра покрай лодките и така нататък, ама човекът не ме завежда на някоя от тях, а до някакво блато близо до брега, нещо като езерце — пустият му хитрец е заложил телени мрежи там, където водата от Китайско море приидва при прилив. Направил си развъдник кучият му син! Взе една малка мрежа, загреба вода с нея и — ето ти на! — вътре десет-дванайсет шкариди. Пъха ми ги в една торбичка, пък аз му давам шоколадче. Оня едва не се накенза от кеф.

Същата вечер дават филм на открито близо до Главната квартира и аз не пропускам да отида, само дето едни момчета на първия ред здравата се ступват поради някаква причина и единият хвърля другия право в екрана, така че киното свършва набързо. После се разтягам на леглото и разсъждавам, и внезапно ми хрумва какво ще правя щом ме пуснат от армията. Отивам си у дома и си намирам езерце до океана и ще отглеждам шкариди! Мисля си, че сигурно нищо няма да излезе от корабчето, щото Буба вече го няма, ама нищо не ми пречи да отида в ония ми ти блата и да си купя мрежи. Да, точно това ще направя. Сигурен съм, че Буба щеше да го одобри.

Всеки божи ден през следващите седмици ставам рано и отивам да погледам как дребният жълтурко отглежда шкариди. Той се казва господин Чи. Седях си там и го съблюдавах и после той ми показа как го прави. Уловил е няколко бебета-шкариди и ги пуска в езерцето. После, като дойде приливът, почва да хвърля разни боклуци, дето карат да растат едни много дребни, лигави вещества, които шкаридите ги ядат и стават големи и тлъсти. Толкова просто, че даже идиот може да го направи.

След няколко дни в болницата се появяват едни много възбудени въздухари от щаба на пехотата и ми викат:

— Редник Гъмп, награден сте с Почетния медал на Конгреса за безкраен героизъм и вдругиден ще ви доставят със самолет обратно в Щатите, с цел да си получите ордена лично от президента.

Това беше рано сутринта и още си лежах и си мислех, че трябва да ида до тоалетната, а ония ми ти хора стърчат пред мене и май очакват да изнеса реч, а пък на мене ми се пикае, та две не виждам. Обаче този път само им викам „благодаря“ и тутакси млъквам. Може би това е да прилягаш в естествената схема на нещата.

Тъй или иначе, щом ония се чупиха, отивам в интензитетното отделение да видя Дан, обаче като влизам в стаята, леглото му е празно, дюшекът и завивките — навити и него го няма. Леле майко, какво е станало с него? Тичам да намеря санитаря, ама и той липсва. Виждам в коридора една сестра и я питвам къде е Дан. А тя вика, че си е заминал. А аз:

— Къде е заминал?

— Не знам — отвръща сестрата, — не е било през моята смяна.

Разкрих главната сестра и питвам и нея, а тя ми обясни, че Дан са го закарали със самолет в Америка, щото там щели да се грижат по-добре за него. Интересувам се дали той е добре, а жената вика:

— Ами да, ако да си добре означава да имаш продупчени бели дробове и други вътрешни органи, счупен гръбнак, отрязан крак, липсващо стъпало и изгаряния от трета степен по цялото тяло, то приятелят ти е в страхотна форма.

Благодарих й и побързах да се отдалеча.

Следобеда не играх пингпонг, понеже бях адски притеснен за Дан. Идва ми на ума, че може да е умрял и че не искат да ми го кажат, по причина, че първо трябва да уведомлят най-близките му роднини. Кой знае? Обаче ми е страшно кофти; разхождам се нагоре-надолу и си подритвам разни камъчета, празни консервени кутии и други такива.

Когато най-накрая се прибирам в моето отделение, заварвам на кревата си няколко писма, които най-после са ме настигнали тук, в болницата. Едното е от мама и тя пише, че къщата ни се запалила и тотално изгоряла и понеже няма ни застраховка, ни нищо, мама трябвало да отиде в приют за бедни. Пише, че пожарът почнал когато госпойца Френч изкъпала котката и я изсушавала със сушоар и котката или сушоарът се запалили и всичко изгоряло. Отсега нататък трябвало да й пиша чрез „Сестричките на бедните“. Мисля си, че ще берем много ядове за в бъдеще.

Има още едно писмо, адресирано на мен, и там пише: „Драги господин Гъмп, имате шанс да спечелите чисто нов понтиак, ако само ни пратите обратно приложения формуляр, с което обещавате да купувате за 75 долара комплект от нашите чудесни енциклопедии и новия годишник всяка година до края на живота си“.

Хвърлих това послание в боклука. По дяволите, за какво му са енциклопедии на идиот като мен? Плюс това не мога да карам кола.

Обаче третото писмо е лично за мене, а на гърба му е написано: „Дж. Къран, до поискване, Кембридж, Масачузетс“. Ръцете ми треперят толкова силно, че поначало не мога да го отворя. После чета първия ред: „Скъпи Форест, мама ми препрати твоето писмо, което получила от майка ти, и с дълбоко съжаление разбрах, че си бил принуден да участваш в тази отвратителна, неморална война“. Знаела, че трябва да е било ужасно поради това, че много от момчетата били убивани или осакатявани. После продължава: „Навярно ти тежи на съвестта, че участваш, макар да съм уверена, че са те принудили против волята ти“. Пише още, че сигурно е ужасно да нямаш чисти дрехи и свястна храна, обаче не разбирала какво искам да кажа с изречението „два дни ни се наложи да лежим по очи в офицерски лайна“. „Не мога да повярвам, че дори те са способни на подобна гадост.“ Мисля си, че май трябваше да й обясня случилото се по-подробно.

По-нататък Джени пише: „Организираме големи демонстрации против фашистките свине с цел да спрем тази ужасна, неморална война и да ги накараме да чуят гласа на народа“. Изписала е повече от страница на тая тема и ми се струва, че говори едно и също. Обаче изчитам всичко от игла до конец, щото само като й гледам почерка, сърцето ми почва да тупка по-силно.

Накрая Джени пише: „Поне отново си се срещнал с Буба; знам, че си щастлив да имаш до себе си приятел, който да те утешава“. Казва да предам поздравите й на Буба и в послеспис добавя, че припечелвала по нещичко като две вечери седмично свирела с малък оркестър в едно кафене близо до Харвардския унивирситет и ако случайно ми се отвори път натам, непременно да й се обадя. Групата, с която свирела, се казвала „Счупените яйца“. Мисля си, че със сигурност ще ми се отвори път към Харвардския унивирситет.

Същата вечер почнах да си приготовлям багажа, за да се върна у дома да получа Почетния орден и да се опозная с президента на Съединените щати. Обаче излиза, че няма какво толкова да приготвям, освен пиджамата, четката за зъби и бръснача, дето ми ги дадоха в болницата, защото всичките ми неща са в базата в Плейку. А онзи симпатяга, подполковникът от генералния щаб, ме посъветва:

— Я не се тръшкай, Гъмп — ще накараме двайсет жълти мутри от Сайгон за една нощ да ти спретнат чисто нова униформа, тъй като не можеш да се явиш пред президента по пиджама. — Полковникът споменава, че ще ме придружи чак до Вашингтон и ще се погрижи за спането, за храната и винаги да имаме кола на разположение, а освен това ще ми казва как да се държа и прочие. Пропуснах да ви кажа, че името му е Гуч.

Вечерта се захванах да играя за последен път пингпонг с някакъв тип от генералния щаб, дето бил най-добрият по тенис за маса в цялата армия или нещо подобно. Той е дребен, жилав човек, който не ще да ме погледне в очите и си носи собствена хилка в кожен калъф. Като усети, че ще му спукам задника, спря да играе и изяви, че топките не струват — били скапани от влажността. После си грабна хилката и си замина, което беше адски гот, щото в бързината забрави да си вземе топките, от които тук има нужда.

На сутринта, когато трябваше да замина, дойде една сестра и ми даде плик, надписан с моето име. Отворих го, а вътре — бележка от Дан, който значи е добре и ми пише следното:

Скъпи Форест,

Съжалявам, че не можахме да се видим преди да замина. Знаеш колко набързо решават докторите. Преди да осъзная какво става, вече ме изнасят, обаче помолих да почакат, докато ти напиша тази бележка, тъй като беше толкова мил с мене по време на престоя ми в болницата.

Чувствам, Форест, че скоро ще ти се случи нещо съдбовно, че някаква промяна или случка коренно ще преобразят живота ти. Запомни, че не бива да оставиш мига да ти се изплъзне. Като се замисля, осъзнавам, че забелязах нещо в очите ти, някакво пламъче, проблясващо от време на време, най-вече когато се усмихнеш, и в тези редки случаи ми се струваше, че онова, което виждам, е като Битие за способността на човеците да мислят, да създават, да съществуват.

Тази война не е за теб, стари ми друже — нито пък за мен — и аз успях да се изкопча, както съм сигурен, че и ти ще сториш след време. Най-важното е какво ще правиш след това. Струва ми се, че изобщо не си идиот. Възможно е според стандартите и тестовете на глупците да спадаш към една или друга категория, но знай, Форест, че успях да забележа искриците на любознателност, проблясващи дълбоко в съзнанието ти. Отплувай с прилива, приятелю мой, и когато те понесе, постарай се да го използваш, избягвай плитчините и подводните скали и никога, никога не се предавай. Ти си добър човек, Форест, и имаш голямо сърце.

Твоят приятел Дан

Прочетох писмото десет-двайсет пъти и в него има някои неща, дето не са ми много ясни. Таман ми се стори, че разбирам какво иска да ми каже, и ето ти думи и цели изречения дето хич не са ми ясни.

На другата сутрин полковник Гуч идва и ми казва, че трябва да тръгваме първо за Сайгон да вземем новата ми униформа, ушита от двайсет виетнамци предишната нощ, после — право за Съединените щати. Показах му писмото на Дан и го попипах какво точно иска да каже, а полковник Гуч го изчете, връща ми го и вика:

— Ясно като бял ден, Гъмп. Приятелят ти иска да каже да не свиеш някой гаден номер, когато президентът ти окачва медала.