Уинстън Грум
Форест Гъмп (14)

14.

Кацането ни в езерцето минава сравнително безопасно. Цопваме във водата, корабът подскача и ето че отново сме на Земята. Наоколо е мъртвешка тишина и ние със Сю и майорката надничаме през прозореца.

На пет-шест метра от нас, на брега, стоят цяло племе туземци и ни зяпат — не можете да си представите по-свирепи на вид хора — чумерят се яко и се навеждат към нас, та да ни огледат какво представляваме. Майорката вика, че сигурно са ядосани, задето не сме им хвърлили нещо от космическия кораб. Вика още, че ще седне да осмисли какво да правим сега, щото бог знае как сме се спасили и не бива да предприемаме погрешни стъпки с тези съмнителни типове. Седем-осем от най-яките им мъжаги скачат във водата и почват да ни бутат към сушата.

Майорката все още си седи и осмислява, когато на вратата на кораба силно се потропва. Всички се поглеждаме и Фрич заповядва:

— Никой да не прави нищо!

А пък аз се обаждам:

— Може да се ядосат, ако не ги пуснем.

— Просто пази тишина — съветва ме тя. — Може да си помислят, че тук няма никой, и да си отидат.

Тъй че продължаваме да чакаме, ама след малко на вратата пак се почуква.

— Не е учтиво да не отваряме — викам.

А пък майорката изсъсква:

— Затваряй си плювалника! Не разбираш ли, че тез хора са опасни?

После изневиделица Сю отива и лично отваря вратата. На прага стои най-огромното негро, което съм виждал, откакто играхме с ония мамалигари от Небраска на „Ориндж Боул“.

През носа му е забучен кокал, носи поличка от трева и копие, около врата му висят сума ти мъниста, а косата му прилича досущ на перуката в стил „Бийтълс“, дето откаченият Том О’Бедлам носеше в оная Шекспирова пиеса.

Тоя ми ти негър направо се шашва като вижда Сю да го фиксира откъм вътрешностите на космическия кораб. Всъщност е толкова изненадан, че се каничва и припада. Ние с майорката пак се лепваме на прозореца и щом ония ми ти диваци виждат как техният човек се изтърсва, всички хукват към храстите и се покриват — сигурно да чакат да видят какво ще стане.

Фрич вика:

— А сега никакво мърдане!

Обаче дъртият Сю гепва една бутилка и я излива по лицето на негрото, че да го оживи. Изневиделица оня сяда и почва да пръхти, да кашля, да плюва и да си люшка главата. Вярно, че се беше оживил, ама после загрях, че Сю го е полял с бутилката, в която пикаех. Като се съвзе, оня пак разпознава Сю, вдига си ръцете, пада по лице и почва да се кланя и да се подмазва като някой арабин.

Тогава от храсталаците наискочиха и останалите — рипат като подплашени зайци и очите им са на палачинки. Готови са да почнат да мятат копията си. Оня на земята спира за момент да се кланя и вдига очи, и като ги вижда другите, извиква им нещо, а те си оставят копията, доближават се до космическия кораб и го заобикалят.

— Сега ми се виждат доста приятелски настроени — отбелязва майорката. — Май ще е по-добре да излезем и да се представим. Хората от НАСА ще бъдат тук след няколко минути, за да ни приберат.

Това обаче се оказва най-голямата лъжа, дето съм я чувал през живота си — преди и след това.

Ние с майорката излизаме от кораба и ония ми ти диваци само охкат и ахкат. Оня на земята ни гледа бая озадачено, после става и вика:

— Здравейте, аз съм добро момче. Вие кои? — И ни протяга ръка.

Здрависвам се с него, ама после майорката взе да му изяснява кои сме и му казва, че сме „участници в тренировъчния мултиорбитален, предпланетен, субгравитационен, интерсфероиден космически полет на НАСА“.

Негрото само ни зяпа, като че ли сме някакви извънземни, затуй му обяснявам, че сме американци. Неидейно лицето му грейва и той възклицава:

— Не може да бъде! Американци! Честно казано, приятели, отлично се справихте!

— Говорите английски? — питва го Фрич.

— Естествено — отвръща негрото. — Бях в Америка по време на войната. Изпратен бях от Министерството по стратегията да науча английски, после ме върнаха тук да организирам нашите в партизанска воина срещу японците.

При тия негови думи Сю се ококорва и очите му светват. Все пак ми се вижда странно дърт негър да говори толкова добре американски насред джунглата, затуй го попипах:

— Къде сте учили?

— В Йейл, приятелю — отвръща ми той. — Була-була и така нататък.

Когато произнася „була-була“, всички останали чернилки почват да припяват тия думи и да блъскат по тъпаните, докато високият човек им махва да млъкнат, после продължава:

— Казвам се Сам или поне така ме наричаха в Йейл. Истинското ми име е доста трудничко за произнасяне. Колко ми е приятно, че се отбихте. Ще пиете ли чай?

Ние с майорката се споглеждаме. Тя е толкова ошашавена, че не може да проговори, поради което отговарям вместо нея:

— Да, ще ни бъде много приятно.

В този момент Фрич се сапикасва и изписуква с тънък глас:

— Случайно да разполагате с телефон?

Големият Сам леко се начумерва, махва с ръка и барабаните пак задумкват, и ни закарват в джунглата, и всички напяват „була-була“.

 

 

Чернилките са си направили малко село посред джунглата, с колиби от трева и тем подобни, също като във филмите, а колибата на Големия Сам е най-шик. Отпред стои един стол, дето прилича досущ на трон, и четири-пет жени, голи до кръста, правят каквото Сам им заповяда. Едно от нещата, дето им заповядва, е да ни донесат чай, после прави знак на нас с майорката да седнем на едни големи камъни. Сю се тътри след нас по целия път и ме държи за ръката, затуй Големия Сам му посочва да се положи на земята.

— Страхотна маймуна си имате — отбелязва той. — Откъде сте я взели?

— Сю работи за НАСА — изяснява майорката. Май нашето положение доста я притеснява.

— Не може да бъде! — възклицава Големия Сам. — Получава ли заплата?

— Струва ми се, че на Сю му се яде банан — намесвам се аз.

Големия Сам прошепва нещо на една туземка и тя донася банан на Сю.

— Извинете ме — продължава Сам, — струва ми се, че забравих да попитам за имената ви.

— Майор Джанет Фрич, военновъздушни сили на Съединените щати. Сериен номер 04534573. Няма да ви кажа нищо повече.

— О, скъпа госпожо — подема негърът великан. — Та вие не сте затворничка тук! Ние сме просто едно изостанало племе. Казват, че сме прогресирали невероятно много от времето на Каменната ера. Няма да ви причиним нищо лошо.

— Няма да ви кажа нищо повече, докато не се обадя по телефона — повтаря майорката.

— Много добре — казва Големия Сам. — А вие, млади човече?

— Казвам се Форест.

— Нима? Да не би да сте кръстен на вашия прочут генерал от Гражданската война, Натан Бедфорд Форест?

— Точно така — отвръщам.

— Колко интересно! Кажете ми, Форест, къде сте учили?

Понечих да му съобщя, че неизвестно време съм посвещавал унивирситета в Алабама, ама после реших за по-сигурно да му кажа, че съм бил в Харвард, което всъщност не е лъжа.

— О, Харвард! Милият Харвард! — възклицава гигантът. — Да, познавам го добре. Всички студенти там бяха много свестни хора, въпреки че не бяха успели да влязат в Йейл. — И почна да се хили като луд. — Всъщност от пръв поглед си личи, че сте завършили в Харвард.

Не знам защо, ама имам предчувствието, че тепърва ще берем ядове.

Вече беше станало късно следобед и Големия Сам накара две от туземките да ни покажат къде ще пребиваваме. Беше сламена колиба с пръстен под и малък вход и ми припомни на колибата, където живееше крал Лир. Двама огромни типове с копия идват и застават на стража пред вратата ни.

През цялата нощ диваците думкат по тъпаните и пеят „була-була“, и през вратата виждаме, че са инсталирали огромен казан и са запалили под него огън. Ние с майорката не знаем какво да мислим по въпроса, ама Сю сигурно знае, щото се е усамотил в ъгъла и гледа тъжно.

Става девет-десет часът, обаче още не са ни дали никаква храна и Фрич вика, че може би трябва да попитам Големия Сам какво става с манджата. Понечвам да изляза през вратата на колибата, ама ония двамата диваци кръстосват копията си пред мене и аз моментално вдявам и се прибирам обратно. Изведнъж загрявам защо не са ни поканили на вечеря — ние сме вечерята. Периспиктивата е доста мрачна.

После барабаните спират и ония престават да пеят „була-була“. Отвънка някой изкрясква и му отговаря друго кряскане, май е гласът на Големия Сам. Това продължава неизвестно време и спорът става все по-ожесточен. Точно когато ми се струва, че не могат да крещят по-високо, дочуваме едно „бам!“, като че някого го цапардосват по китарата с дъска или нещо подобно. За момент всичко утихва, после тъпаните пак почват да думкат и всички пак пеят „була-була“.

На другата сутрин си седим в колибата и ето ти го Големия Сам влиза през вратата и казва:

— Здравейте. Спахте ли добре?

— Как не! — заяжда се майорката. — За бога, нима очаквате да спим сред целия този джангър?

Големия Сам добива натъжено изражение и отвръща:

— О, много съжалявам. Но нали разбирате, моите хора… ъ-ъ-ъ… очакваха някакъв подарък, когато видяха превозното ви средство да пада от небето. От 1945 година насам очакваме завръщането на вашите хора, както и техните подаръци за нас. Като видяха, че сте с празни ръце, те съвсем логично предположиха, че вие сте подаръкът, и бяха готови да ви сварят и да ви изядат, докато ги убедих да не го правят.

— Занасяш ме, непрокопсанико! — възклицава майорката.

— Напротив — отговаря великанът. — Разбирате ли, моите хора не са съвсем цивилизовани, както бихте се изразили — поне по вашите стандарти — и имат слабост към човешка плът. Особено към бялото месо.

— Да не искаш да кажеш, че хората ти са канибали? — пита го Фрич.

Големия Сам вдига рамене.

— Бихме могли да ги наречем и така.

— Това е отвратително! — вика майорката. — Слушай, трябва да се погрижиш да се измъкнем оттук невредими и да се върнем в цивилизования свят. Навярно всеки момент ще пристигнат хората от НАСА, изпратени да ни търсят. Настоявам да ни третирате с уважението, подобаващо на чуждестранни поданици…

— О, точно това имаха предвид снощи — прекъсва я Големия Сам.

— Виж сега! — вика му майорката. — Настоявам да ни освободите незабавно и да ни позволите да отидем до най-близкото населено място с телефон.

— Боя се, че е невъзможно. Дори да ви пуснем на свобода, пигмеите ще ви заловят още преди да навлезете стотина метра в джунглата.

— Пигмеите?

— Поколения наред воюваме с пигмеите. Мисля, че едно време някой откраднал прасе — никой не си спомня кой и къде го е сторил, легендата не съобщава нищо по въпроса. Но ние практически сме заобиколени от пигмеи и живеем така от памтивека.

— Е, предпочитам да рискувам с тях, отколкото да остана в плен на шайка шибани канибали. Пигмеите не са канибали, нали? — пита Фрич.

— Не, госпожо, те са ловци на глави.

— Страхотно, няма що — кисело произнася майорката.

Големия Сам продължава:

— Снощи успях да ви спася от казана, но не съм сигурен колко време ще успея да удържа хората си. Твърдо са решени да извлекат полза от появата ви.

— Така ли? — пита Фрич. — Как например?

— Ами… на дневен ред е маймуната. Мисля, че искат да им бъде позволено да изядат поне нея.

— Маймуната е изключителна собственост на Съединените американски щати — отвръща майорката.

— При все това ми се струва, че би било дипломатичен жест от ваша страна.

Старият Сю се чумери, бавно си разклаща главата и печално гледа през вратата.

— И още нещо — продължава Големия Сам. — Смятам, че докато сте тук, може да свършите малко работа.

— Каква работа? — подозрително се намръщва Фрич.

— Ами фермерска. Селскостопанска. Разбирате ли, години наред се опитвам да подобря мизерното съществуване на моя народ. Неотдавна ми хрумна великолепна идея: ако успеем да използваме пълноценно плодородната земя и приложим при обработването й съвременна агрономична техника, може би ще успеем да излезем от първобитнообщинния строй и да се наложим на световните пазари. Накратко: да загърбим изостаналата и непродуктивна икономика и да се превърнем в жизнеспособна, културна човешка раса.

— И какво ще отглеждате? — колебливо питва майорката.

— Памук, уважаема, памук! Царят на доходоносните култури! Растението, което преди години ви помогна да се превърнете в могъща империя.

— Нима очаквате от нас да отглеждаме памук? — гневно изкрещява тя.

— Улучи право в десятката, малката — доволно отвръща Големия Сам.