Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Форест Гъмп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forrest Gump, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване
rumensz (2017)
Корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Уинстън Грум

Заглавие: Форест Гъмп

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3153

История

  1. — Добавяне

26.

Като слязохме от автобуса в Савана, там вали дъжд, та се къса. Със Сю отиваме в чакалнята, взех си чаша кафе и се сврях под стрехата, докато се чудех да реша какво да правим по-нататък.

Всъщност нямах никакъв план, така че като си изпих кафето, извадих хармониката и засвирих. Изпълних две мелодии и не щеш ли, някакъв минувач хвърли монета от двайсет и пет цента в чашата ми. Изсвирих още няколко песни и след малко половината чаша се напълни с монети.

Беше спряло да вали, та ние със Сю си тръгнахме и след неизвестно време се отзовахме в някакъв парк по средата на града. Седнах на една пейка и посвирих още малко, и както си очаквах, хората почват да пускат най-различни монети в чашата ми. После Сю се включи в номера и като види да се задава минувач, грабва чашата и отива при него. До вечерта събрахме почти пет долара.

През нощта спахме на една пейка в парка и нощта беше прекрасна и ясна, а небето — звездно и лунно. На сутринта закусихме и пак се хванах да свиря, точно когато хората отиваха на работа. През този ден изкарахме осем долара, на следващия — девет и до края на седмицата бяхме посъбрали малко парици, което хич не беше лошо. Следващия понеделник открих малък музикален магазин и се отбих в него, та да проверя дали имат хармоника в тоналност „сол“, щото ставаше скучно през цялото време да свириш в „до“. В един ъгъл отбелязах за продан употребяван кийборд. Много приличаше на онзи на стария Джордж от „Счупените яйца“, на който бях дрънкал от време на време.

Питам продавача колко иска за него и той вика, че струвал двеста, но щял да ми направи отстъпка. Така че купих кийборда и човекът даже му приспособи стойка, че да мога съвременно да свиря и на хармониката. Това определено ни направи още по-популярни. Към края на седмицата вече изкарвахме по десет долара дневно, затуй отидох в музикалния магазин и купих на старо комплект барабани. Поупражнявах се няколко дни и стигнах дотам, че успешно се справях и с барабаните. Изхвърлих старата пласмасова чашка от кафе и се снабдих с хубава алуминиева купичка, която Сю поднасяше на зрителите и, общо взето, бяхме доволни от живота. Свирех всичко — от „Нощта, когато сломиха Юга“ до „Обеси се, сладка Шарлот“, освен това намерих пансион, дето се съгласиха Сю да живее там и дето ни даваха закуска и вечеря.

Една сутрин със Сю отиваме към парка, когато пак взе да дъжди.

Това му е лошото на тоя град — всеки ден вали като из ведро, поне така ми се струва. Вървим си ние по улицата и покрай някакво кафене и неидейно съглеждам нещо, дето ми е смътно познато.

Един човек в елегантен костюм стои на тротоара, разперил над себе си чадър, а до него — голям найлонов чувал за боклук. Под чувала някой се е скрил от дъжда, отдолу надничат само две ръце, които лъскат обувките на човека с костюма. Пресичам аз улицата и поглеждам по-отблизо, и не щеш ли, виждам някакви колелца да се показват изпод чувала.

Бях толкова щастлив, че ми идваше да се пръсна, и отидох да повдигна найлоновата торба и както си и очаквах, под нея живее Дан и си изкарва прехраната с лъскане на обувки.

— Дай си ми чувала, овен такъв — вика Дан, после отбелязва Сю и ми казва: — О, значи най-после си се оженил.

— Това не е жена, а мъж — обяснявам му. — Нали си спомняш — заедно летяхме в космоса.

— Хей, ще ми излъскаш ли обувките, или ще си говориш — вика клиентът.

— Я се разкарвай, преди да съм ти прегризал подметките — сопва му се Дан и онзи се маха.

— Какво правиш тук, Дан? — питам аз.

— Така, като ме гледаш, какво смяташ, че правя? Станах комунист.

— Като онези, срещу които се бихме през войната?

— Тц — отвръща той. — Ония бяха виетнамски комита. Аз съм истински комунист — Маркс, Ленин, Троцки — нали се сещаш?

— Тогава защо лъскаш обувки?

— За да си отмъстя на лакеите на империализма. От наблюдения установих, че всички типове с лъснати обувки не струват пукната пара, тъй че като лъскам повече обувки, тъпанарите стават повече.

— Ами сигурно си прав — викам му, а Дан захвърли парцала за лъскане и изтъркаля количката си под платнения навес, та да не го мокри дъждът, после ми вика:

— По дяволите, Форест, не съм никакъв комунист. Притрябвал им е урод като мене!

— Разбира се, че си им необходим, Дан. Нали все ми приказваше, че мога да стана какъвто си пожелая и да направя всичко, което ми се иска — значи и ти можеш.

— Още ли вярваш на тия глупости? — пита Дан, а пък аз му отвръщам:

— Знаеш ли, видях Ракел Уелч по гол задник.

— Ами! И как беше?

 

 

След това ние тримата, така да се каже, се обединихме. Дан не щеше да постъпи в пансиона, затуй спеше отвън, в чувала за боклуци. Твърдеше, че това формирало характера му. Разказа ни какво е правил, след като напуснал Индианаполис. Първата му работа била да загуби всичките пари от кеча на кучешките състезания, а каквото му останало, го изпил. После се хванал на работа в авторемонтна работилница, понеже му било лесно да се пъха под колите с малката си количка, ама накрая му писнало по цял ден отгоре му да текат бензин и смазка.

— Може да съм безкрак, негоден за нищо пияндура — обясни ми той, — ама никога не съм бил парцал.

После отишъл във Вашингтон, където освещавали някакъв паметник за нас, дето участвахме във виетнамската война, и като го видели и разбрали кой е, помолили го да изнесе реч. Обаче Дан здравата се нацепил на приема и забравил какво трябва да каже. Затова задигнал Библията от хотела, където го били настанили, и като дошло време за речта, прочел им цялото Битие и тъкмо се канел да задълбае в Новия Завет, изключили микрофона и го изгонили като мръсно куче. След това той се опипал да проси, но бързо се отказал, щото му се сторило „недостойно“.

Аз пък му разказах как съм играл шах с господин Трибъл и за успеха на шкаридения ми бизнес, и за какво ли още не, най-вече как съм се кандидатирал за Сената, ама той като че най-много се интересува от Ракел Уелч, тъй като ме прекъсва:

— Как мислиш, дали циците й са истински?

 

 

Стана близо месец, откак бяхме в Савана, и по моя оценка всичко вървеше много добре. Всеки ден се правех на човека-оркестър, Сю събираше парите, а Дан лъскаше обувките на хората от публиката. Един ден се появи някакъв репортер, и ето че снимката ни цъфна на първата страница на местния вестник, а над нея се мъдри надпис: „Отрепки се мотаят без работа в градския парк“.

Един следобед седя там, свиря и си мисля дали не трябва да заминем за Чарлстън, когато отбелязах как някакво момченце стои пред барабаните и ме зяпа.

Свирех „Разходка из Ню Орлийнс“, а малкото приятелче не откъсва поглед от мене — не се усмихва, нито нищо — но в очите му проблясва искрица, която, странно защо, ми напомня за нещо. После вдигнах очи и малко встрани от публиката стои някаква жена, и като я видях, щях да припадна.

Господи боже, беше Джени Къран.

Навивала си е косата на ролки и изглежда малко по-стара и някак си поуморена, ама все пак наистина е тя. Толкова бях сащисан, че чак засвирих фалшиво, обаче все пак довърших мелодията, а Джени се доближи и хвана момченцето за ръката. Очите й блестят и ми вика:

— О, Форест, като чух песента, бях сигурна, че си ти. Никой не може да свири на хармоника като тебе.

— Какво правиш тук? — питам.

— Сега живеем в Савана. Доналд е търговски посредник в една фирма за производство на покривни плоскости. Тук сме близо три години.

Тъй като спрях да свиря, публиката се разпръсна и Джени седна до мен на пейката. Момченцето взе да закача Сю, а Сю взе да се премята, за да му прави смях.

— Защо свириш по парковете? — пита ме Джени. — Мама ми писа, че имаш фабрика за скариди в Ла Батр и че си станал милионер.

— Това е дълга история — отвръщам.

— Нали не си се забъркал пак в някоя каша, Форест?

— Този път не — викам. — А ти как си? Добре ли си?

— Може да се каже… Предполагам, че постигнах това, към което се стремях.

— Това твоето синче ли е?

— Да, нали е много сладък?

— Абсолютно! Как се казва?

— Форест.

— Форест? — питам. — Кръстила си го на мене?

— Бях длъжна — промълвява тя. — Все пак има и твоя кръв.

— Какво?

— Той е твой син, Форест.

— Мой какво?

— Твой син — малкият Форест.

Погледнах към детето, което се смееше и ръкопляскаше, тъй като сега Сю правеше челни стойки.

— Може би трябваше да ти кажа — продължава Джени, — понеже когато напуснах Индианаполис, вече бях бременна. Обаче напук не ти казах нищо — и аз не знам защо го направих. Чувствах се адски тъпо, че ще имам дете от човек, който сам се е кръстил Тъпака. Освен това малко се притеснявах за бебето.

— Страхувала си се да не излезе идиот?

— Ами да, нещо такова. Слушай, Форест, нима не виждаш? Синът ни изобщо не е идиот. Умът му сече като бръснач и тази година ще бъде във втори клас. Представи си, завърши първо отделение с пълно отличие!

— Сигурна си ли, че е мой син? — питам.

— Безсъмнено. Каза ми, че като порасне, искал да стане футболист или космонавт.

Отново хвърлих око към детето и отбелязах, че е красиво, едро момченце. Погледът му е буден и си личи, че не се страхува от нищо.

Двамата със Сю играят на морски шах в пясъка.

Обръщам се към Джени:

— Ами… твоят… твоят…

— За Доналд ли питаш? Той не знае нищо за тебе. Стана така, че го срещнах веднага щом напуснах Индианаполис. Вече щеше да започне да ми личи и просто не знаех какво да правя. Съпругът ми е добър човек. Грижи се добре за мен и за малкия Форест. Имаме си собствена къща и две коли и всяка събота ни води на плажа или на екскурзия. В неделя ходим на черква и Доналд спестява, за да изпрати малкия Форест в колеж.

— Мога ли да поговоря с него — само за няколко минути? — питам.

— Разбира се — отвръща Джени и вика малкото приятелче, после му казва: — Форест, запознай се с един друг Форест. Той е мой стар приятел и носиш неговото име.

Момченцето дойде да седне до мене и промълви:

— Каква смешна маймуна имате.

— Това е орангутан. Казва се Сю.

— Защо се казва Сю, като е мъжки?

От тия думи веднага разбрах, че синът ми не е идиот. Викам му:

— Майка ти каза, че като пораснеш искаш да станеш футболист или космонавт.

— И ще стана — отговори ми детето. — Разбирате ли от футбол или от астронавтика?

— Знам нещичко — викам му, — обаче по-добре питай баща си. Сигурен съм, че има много по-големи познания от моите.

Изведнъж синът ми ме прегърна. Не много силно, но това ми беше достатъчно. После изяви, че иска да си поиграе още малко със Сю и скочи от пейката, а пък нашият Сю веднага измисли игра, при която трябва да хване във въздуха монетата, подхвърлена от малкия Форест.

Джени седна до мен, въздъхна и ме потупа по коляното, после рече:

— Понякога чак не мога да повярвам, че с теб се познаваме от първи клас — почти от трийсет години.

Слънцето блести през клоните на дърветата и осветява лицето на Джени, и ми се струва, че очите й са влажни, въпреки че не плаче… и все пак съм сигурен, че може би сърцето й бие по-силно… или нещо подобно, което не можех да определя, но знаех, че го има.

— Просто не мога да повярвам и това е — повтаря тя, навежда се и ме целува по челото.

— Това пък защо? — питам я.

— Идиоти — казва тя и устните й треперят. — Кой ли пък не е идиот на този свят?

После си отиде. Стана, хвана малкия Форест за ръчичката и си тръгнаха.

Сю дойде и седна пред мен, и нарисува квадратче за морски шах в пясъка. Надрасках кръстче в горния десен ъгъл, а Сю сложи кръгче по средата и моментално ми стана ясно, че нито един от нас няма да победи.

 

 

След този ден свърших едно-две неща. Първо се обадих на господин Трибъл и му казах, че от всичко, дето го печелим от шкаридения бизнес, да дава десет процента от моя дял на мама, десет на бащата на Буба, а останалото да праща на Джени за малкия Форест.

След вечеря прекарах цялата нощ в мислене, в което никога не ме е бивало. Ама си казвах: „Ето че пак намерих Джени след всичкото това време. А тя има нашия малък син и може би нещата помежду ни ще се оправят“.

Обаче като си помислих още малко, все повече се убеждавах, че това няма начин да стане. И не само затова, че съм идиот — въпреки че ми беше драго да си викам, че това е единствената причина. Не, просто нещата не стоят така. В края на краищата май е по-добре момчето да си бъде при Джени и Доналд, та да има хубав дом и да го възпитават правилно, вместо да има за баща един малоумен.

След няколко дни напуснах града заедно със Сю и с Дан. Отидохме в Чарлстън, после в Ричмънд, сетне в Атланта, в Чатануга, в Мемфис, в Нашвил, докато най-сетне се отзовахме в Ню Орлийнс. Там тримата се забавлявахме страхотно, изнасяхме концерти на Джаксън Скуеър и съблюдавахме какво правят другите откачалки.

Взех, че си купих мотоциклет с два коша за Сю и за Дан и всяка неделя отиваме на реката, сядаме на брега и ловим риба. Джени ми пише около веднъж месечно и ми изпраща снимки на малкия Форест. На последната е сниман в мъничък футболистки костюм. Имам си приятелка, дето е стриптизйорка и от време на време се срещаме да се позабавляваме. Казва се Уанда. Много пъти тримата със Сю и с Дан просто обикаляме из Френския квартал и зяпаме насам-натам и, повярвайте, там е пълно с други откачени освен нас — изглеждат като реликви от руската революция или нещо такова.

Един ден се появи човек от местния вестник и ми вика, че иска да пише за мене, щото съм бил „най-страхотният човек-оркестър“, какъвто бил слушал. Почна да ме пита за живота ми, пък аз взех да му разправям цялата си история. Ама още преди да съм стигнал до средата й, той си отиде и каза, че не може да отпечата такова нещо, тъй като никой няма да му повярва.

Обаче ще ви призная нещо: не мислете, че понякога нощем, като погледна към звездите, не си спомням всичко. Все още мечтая, както и всички нормални хора, и все се питам къде сбърках. А после изведнъж станах на четирийсет, на петдесет, на шейсет години, нали се сещате?

И какво от това? Може да съм идиот, но почти през цялото време се мъчех да постъпвам правилно — а мечтите са си просто мечти, нали? Така че независимо от всичко си викам, че винаги мога да си припомня миналото и да си кажа, че поне не съм водил скучен живот.

Нали се сещате какво искам да кажа?

Край