Уинстън Грум
Форест Гъмп (12)

12.

Тая болница си е чиста лудница, слагат ме в една стая с някакъв Фред, дето е тука почти цяла година. Той моментално почва да ми обяснява с какви откачени ще си имам работа. Имало един тип, отровил шест души, друг пречукал майка си със сатъра. Тук държат хора, дето са направили разни щуротии — от убийство и изнасилване, до твърдения, че са испанският крал или Наполеон. Най-после питам Фред защо са го затворили и той отвръща, че е брадвен убиец, обаче ще го пуснат след около седмица.

На втория ден, откакто съм тук, ми казват да се появя в кабинета на моя психиатър доктор Уолтън. Оказва се, че доктор Уолтън е жена. Тя вика, че поначало ще ми даде малък тест, после ще ме прегледат медицински. Слага ме да седна на една маса и ми показва карти с мастилени петна по тях и ме пита какво виждам. Аз все викам „мастилени петна“, докато тя накрая се вбеси и ми каза да кажа нещо друго, тъй че почнах да си измислям разни неща. После ми дава един дълъг тест и ми вика да го направя. Като свършвам, ми нарежда да се съблека.

Сеа, с едно-две изключения, всеки път щом си сваля дрехите, нещо кофти ми се случва, ето защо й казвам на докторицата, че не ща да го правя, а тя си забелязва нещо в бележника и ми вика да се съблека сам или щяла да повика санитарите. Май нямам голям избор, а?

Тогава се събличам и като оставам чисто гол, оная ми ти жена влиза в стаята, оглежда ме от глава до пети и възклицава:

— Виж ти, бил си страхотен мъж!

После взе да ме фраска по колената с гумено чукче, както едно време в унивирситета, и да ме човърка къде ли не. Ама не ми казва да се наведна, за което съм й благодарен. Накрая ми рече да се облека и да си отида в стаята. По пътя натам минах покрай една стая със стъклена врата и вътре има разни малки деца — седят или лежат, лигите им текат, те се гърчат и удрят по пода с юмруци. Постоях там неизвестно време, гледах ги и ми беше адски мъчно за тях — наспомниха ми за мене, когато бях в олигофренското даскало.

След два дни ми казват пак да се появя в кабинета на доктор Уолтън. Като отивам там, тя е с двама други човека, облечени като лекари, и тя казва, че това са доктор Дюк и доктор Ерл от Националния психиатричен институт и че били много заинтересувани от моя случай.

Двамата лекари ме накараха да седна и почнаха да ме питат разни въпроси — всякакви въпроси — и се редуват да ме фраскат по колената с чукчето. После доктор Дюк вика:

— Слушай, Форест, имаме оценките от тестовете ти и е направо забележително колко добре си се справил с математиката. Така че искаме да ти дадем други тестове.

Измъкват тестовете и ме накараха да ги взема, и тия са много по-трудни от първия, ама смятам, че се справих добре. Ако знаех какво ще стане после, със сигурност щях да ги прецакам.

— Форест — обръща се към мене доктор Ерл, — това е феноменално. Имаш мозък като компютър. Нямам представа доколко можеш да разсъждаваш с него — и може би точно заради това си тук — но никога преди не съм виждал нещо подобно.

— Повярвай ми, Джордж — обажда се доктор Дюк, — този човек е направо забележителен. Преди известно време работих за НАСА и мисля, че трябва да го изпратим за проучване в Космическия център в Хюстън. Те търсеха точно такъв човек.

Всички доктори ме зяпват, разклащат си главите, после ме фрасват още веднъж по коленете с гуменото чукче и ми се струва, че скоро пак ще пътувам.

Откараха ме до Хюстън, щата Тексас, с огромен самолет, дето беше само на мое разположение и на доктор Дюк. Пътуването беше приятно, с изключение на това, че ме бяха завързали за седалката.

— Слушай, Форест — вика ми доктор Дюк. — Работата стои така. В момента здравата си я загазил, задето си замерил с медала си секретаря на Сената. За това могат да те тикнат за десет години в затвора. Но ако сътрудничиш на хората от НАСА, лично ще се погрижа да те освободят — съгласен ли си?

Климнах. Непременно трябваше да се чупя от пандиза и да намеря Джени. Ужасно ми липсва.

Изкарах в тая НАСА в Хюстън около месец. Преглеждаха ме, правиха ми разследвания и ме питаха толкова много неща, че чуствам сякаш ще се явявам в шоуто на Джони Карсън.

Ама не.

Един ден ме завлякоха в една голяма стая и ми казаха какво са измислили.

— Гъмп — викат ми. — Искаме да те използваме при полет в космоса. Както натъкна доктор Дюк, умът ти е като компютър — само че още по-добър. Ако успеем да те програмираме правилно, ще бъдеш безкрайно полезен за американските космически програми. Какво ще кажеш?

Помислих си малко и после им рекох, че май ще е по-добре първо да питам мама, обаче те ме затапват моментално и ми викат, че иначе ще изкарам следващите десет години от живота си в пандиза.

Затуй отвръщам „да“, което обикновено ме вкарва в беля всякой път.

Идеята, дето са я измислили, е да ме сложат в космически кораб и да ме застрелят на няколко милиона километра от земята. Вече са застрелвали хора на Луната, ама не са намерили там нищо, дето да си струва пукната пара, затова са намислили посещение на Марс. За мой късмет в момента нямат намерение да ме пращат на Марс — това ще бъде нещо като тернировка, през която ще се помъчат да разберат какви човеци са най-подходящи за пътешествието до Марс. Освен мене са избрали една маймуна и една жена.

Жената е една опака мадама, казва се майор Джанет Фрич и се предполага, че е първата американска космонавтка, само че никой не знае за нея, щото цялата програма е много строго секретна. Тая майорка е един тапешник и косата й е като стригана с ножица, и тя май не харесва нито маймуната, нито мене.

Всъщност маймуната е най-готина. Тя е голям женски орангутан и се казва Сю, заловена е в джунглите на Суматра или някъде тъдява. Всъщност тука имат цял куп такива маймуни и от много време все ги застрелват в космоса, обаче викат, че Сю ще бъде най-супер за това пътуване по причина, че е женска и е по-дружеска от мъжките маймуни и че освен това сега ще бъде третото й летене в космоса. Щом я чатнах тая работа, взех да се питам как така ще ни пратят там горе, след като най-опитният член на екипажа е маймуна. Кара те да се замислиш, нали?

Както и да е, преди полета ни подлагат на най-различни тернировки. Слагат ни в центрофуги и ни въртят като бесни, и още в малки стаички без изобщо никакво притегляне и други подобни. И по цял ден ми тъпчат в главата разни тъпотии, дето искат да ги запомня, например уравнения за изчисляване на разстоянието между там, където се намираме, и мястото, където искат да отидем, и как отново да се върнем; още щуротии от сорта на координати със съвпадащи оси, косинусови изчисления, сфероидна тригонометрия, алгебра на Бул, използвана при дигиталните компютри, анализи на Фурие, квадратна и матрична математика. Казват, че ще бъда „резерва“ на резервния компютър.

Пратих куп писма на Джени Къран, обаче всички до едно ми ги върнаха с надпис „адресатът неизвестен“. Също писах и на мама и тя ми прати дълго писмо, което по същество иска да каже: „Как можа да го погодиш тоя номер на горката си стара майка, когато тя живее в приют за бедни и ти си й единственото, дето й е останало на света?“.

Не посмях да й кажа, че ще ме тикнат в затвора, ако не го направя, затуй просто й писах да не се притеснява, щото екипажът ни е много опитен.

Големият ден най-после идва и право да ви кажа, не съм само малко нервен, а съм изпоплашен до смърт. Макар проектът да беше много строго секретен, новината е достигнала до пресата и ще ни дават по телевизията и по радиото.

Сутринта ни донасят вестниците да ни покажат колко сме прословути. Ето някои от заглавията: „Жена, маймуна и идиот в поредния космически експеримент на Съединените щати“, „Америка изстрелва необикновени пратеници към чужди планети“, „Момиче, глупак и горила ще полетят в космоса днес“ и така нататък. Даже имаше едно заглавие в „Ню Йорк Поуст“ — „Ето че излитат — но кой е командирът?“. Имаше само едно нещо, написано в „Ню Йорк Таймс“, дето горе-долу не беше толкова обидно: „Новата космическа сонда е с разнообразен екипаж“.

Както винаги, от момента, когато ставаме, наоколо е истинска суматоха. Отиваме на закуска и някой вика:

— Не трябва да закусват в деня на полета.

Друг се обажда, че трябва, после някой друг заповядва обратното и така я караме неизвестно време, докато накрая вече никой не е гладен.

Набутват ни в скафандърите и ни закарват до площадката за застрелвано с един малък автобус. Сю се вози най-отзад, в клетка. Космическият кораб е висок поне сто етажа, пуска пара и съска, все едно че живи ще ни изяде. Закарват ни с асансиор до капсулата, дето ще бъдем вътре, и ни завързват и натоварват Сю отзад.

После почваме да чакаме.

И чакаме.

И чакаме.

И чакаме.

През цялото време пустият му космически кораб ври, съска, стене и пуска пара. Някой вика, че сто милиона души ни гледат по телевизора. Сигурно и те чакат.

В крайна сметка по обяд някой идва и чука на вратата на капсулата и казва, че полетът временно е отложен, докато оправят кораба.

Така че пак слизаме с асансиора — аз, Сю и майорката Фрич. Тя единствена се тръшка и се оплаква, щото ние със Сю сме адски облекчени.

Обаче облекчението ни не трае дълго. След около час един човек дотичва в стаята, дето тъкмо сядаме да обядваме, и крещи:

— Веднага си облечете скафандърите! Готвят се да ви застрелят в космоса!

Всички пак крещят и викат, и се щурат наоколо. Мисля си, че сигурно някои телевизорни зрители са се оплакали или нещо такова, та ония са решили да подпалят огъня под задниците ни, независимо от всичко. Ама каквато и да е причината, вече няма значение.

Пак ни качват на автобусчето и ни закарват до кораба, и вече се качваме с асансиора, когато някой вика:

— Господи, забравихме проклетата маймуна!

И почва да крещи на хората на земята да се върнат за Сю.

Отново ни завързват и някой брои на обратно от сто, и ето че довеждат нашата Сю. Всички се излагаме в седалките и оня е стигнал до десет, когато чух някакви странни, ръмжащи звукове изотзад, където е Сю. Успях да се пообърна и що да видя! Това там изобщо не е Сю, а мъжки маймун, дето ми се зъби и си дърпа като луд предпазния колан, като че всеки миг ще се освободи.

Съобщих го на майорката Фрич, а тя се озъртва и възклицава „О, боже“, и се свързва по радиото с човека от контролната акула.

— Слушай — вика му, — направили сте грешка и сте ни пробутали от мъжките маймуни, затуй по-добре да го отложим туй чудо, докато изясним недоразумението.

Обаче най-внезапно космическият кораб почва да ръмжи и да се тресе и човекът от контролната акула казва по радиото:

— Това си е лично твой проблем, малката, ние си имаме разписание.

И отлитаме.