Кандис Бушнел
4 блондинки (23)

X

Паля цигара.

Облечена съм в бебешкосиня рокля на „Бентли“ и вървя по чакълената алея, следвана от Хюбърт. Той е с черна вратовръзка. Качваме се в мерцедеса SL500 кабриолет, за да отидем на сватбата на Джулиет Морганс, „момиченцето от Върмонт“, и аз си мисля: „Защо не можем да бъдем нормални? Вероятно е възможно да бъдем нормални.“

А пука ли ми изобщо?

Личи си, че Хюбърт е в добро настроение. Той шофира опитно по Апогок Лейн и „Дайър Стрейтс“ гърми в колата. Улавям погледа му и изведнъж ме връхлита мисълта: кой всъщност е този човек? Кой е той? Женена съм за него от две години, а изобщо не го познавам.

И той не ме познава.

Изобщо.

Това откритие е толкова потискащо, че се облягам назад, скръствам ръце и усещам как доброто настроение внезапно ме напуска като въздух пробит балон. Хюбърт отново ме поглежда. Усещам как и неговото настроение спада, и всичко е заради мен. Той пита:

— Какво има?

— Нищо — отговарям.

— Има нещо — казва той с отегчен и някак отвратен глас, — отново.

— Нищо няма — отвръщам, тъй като знам, че е безсмислено, че всъщност не се разбираме и вероятно никога няма да се разбираме. Впервам поглед в изсъхналата картофена нива до пътя.

— Защо трябва постоянно да се препираме? — пита той.

— Нямам представа — отговарям, като човъркам с пръсти роклята от фина дантела, изкусно изработена така, че дрехата да изглежда прозрачна, но да не е. — Има ли значение?

— Уморих се — казва той.

— Аз също — и извръщам поглед. Виждам, че минаваме покрай езерцето, където стана онзи страшен „инцидент“. Още едно от нещата, за които просто никога не говорим.

Изминаваме остатъка от пътя в мълчание.

Иска ми се да заплача от самосъжаление, но не мога, понеже вече сме пред църквата, където пристигат потоци от коли и хора, един слуга ми отваря вратата и аз слизам елегантно. Хюбърт заобикаля колата и очите ни се срещат. Точно в този момент, както правим от няколко месеца, когато сме на публично място, започваме да се преструваме, че всичко е съвсем… наред.

Докато вървим към църквата, той е пъхнал едната си ръка в джоба, а с другата ме придържа за талията. Не мога да не забележа колко добре си пасваме и съвършената непринуденост между нас, която вече няма никакво значение. Изведнъж фотографите ни зърват и един от тях извиква:

— Ето я и щастливата двойка.

Започват да проблесват светкавици, а ние спираме на площадката, усмихваме се прегърнати и после един от фотографите казва:

— Хюбърт! Имаш ли нещо против да направим една снимка само на жена ти? Не се обиждай.

Всички се засмиват и продължават да щракат, а Хюбърт се отмества галантно встрани.

Стоя с хванати зад гърба ръце и вдигната глава. Усмихвам се, стъпила с единия крак пред другия. Когато поглеждам към входа на църквата, виждам Хюбърт да стои с ръце в джобовете и да ме гледа гордо.

Д. У. е прав. Всичко се свежда до външността.

И по-късно, на приема, докато стъпваме внимателно по обсипания с розови листенца мраморен под, двамата с Хюбърт изглеждаме влюбени, както в доброто старо време, когато за пръв път плъзна мълвата, че излизаме заедно, но светът смяташе, че вероятно съм просто поредната му приятелка. Той ме е хванал за ръка отзад, пръстите ми галят нежно врата му и хората ни гледат със завист, а аз се питам колко време ще мога да издържа. За щастие почти веднага се натъкваме на Дайана, което е добро извинение двамата с Хюбърт да поемем в различни посоки, без да извикваме подозрение.

Дайана разговаря с Реймънд Али, президента на „Али Козметикс“. Реймънд, който е поне на деветдесет, е в инвалидна количка, а Дайана пуши червено марлборо, очевидно без да забелязва, че не е в подходяща форма за роклята, която е облякла, а именно розово тънко като воал „Бентли“; рокля, която стои хубаво на плоски гърди, но не и на Дайанините, понеже тя има имплантанти. Дайана е едно от онези момичета, които излизат добре на снимки, но на живо няма начин да се скрие, че е мръсница — нещо, което явно се харесва на Реймънд.

— Виж го нашето момиче — казва ми той, очевидно имайки предвид Дайана, която ме е прегърнала с две ръце за шията. — Оказва се, че е истинска дама.

Поглеждам го и се питам дали е глупав, или говори саркастично, но с известен УЖАС осъзнавам, че Реймънд говори искрено.

— Да, да, такава е — отвръщам, защото е по-лесно да се съгласяваш привидно с хората, дори когато знаеш, че са въздух под налягане.

— И бас държа, че не знаеш онова, което аз знам за нея. Двете сте приятелки, нали така?

— Най-добри приятелки — отговаря Дайана и ме целува по бузата.

Реймънд ме дръпва за ръката.

— Е, като нейна най-добра приятелка, би трябвало да го знаеш. Тази млада дама е много, много интелигентна. Бас държа, че е по-интелигентна от внуците ми, които са завършили Харвард. А тя не е ходила дори в колеж!

— Благодаря ти, Реймънд. Не е ли сладък? — казва Дайана.

— И ще ти кажа една малка тайна — продължава Реймънд сега, след като е привлякъл вниманието ни. — Повечето хора не го знаят, но всяка жена, която се оправя сама, е интелигентна. Трябва да има нещо тук — той посочва гръдта на Дайана, — но трябва да има нещо и тук — и се докосва с пръст по главата.

— А това може да се купи — отбелязвам, като посочвам неговата гръд.

— О, мъжете пет пари не дават дали са истински или фалшиви, стига да ги имаш. А ако нямаш, веднага иди и си купи, иначе губиш. Но това — той отново се почуква по главата, — това не може да се купи. Или го имаш, или го нямаш. Това момиче тук го има.

Внезапно разкривените му пръсти се стрелват и сграбчват Дайана за китката. Той притегля ръката й към устата си и я целува.

— Ето — казва. — А сега вие, момичета, вървете да се забавлявате. Не ви трябва да висите до старец като мен. Вървете.

Поглеждам въпросително Дайана, докато се отдалечаваме. Тя свива рамене.

— Старците ме обичат. Всъщност, като се замисля, всички мъже ме обичат. Хей, та аз бих направила свирка на този дядка, ако смятах, че ще му помогне. Но не ми пука за мъжете, Сесилия. Пука ми само за теб.

— И на мен ми пука само за теб — отговарям, което може и да не е истина, но няма значение сега, докато вървим през тълпата, кимаме и се усмихваме.

— Казвала ли съм ти някога, че съм най-добрата в леглото? — пита тя, като си взема чаша шампанско от един поднос.

— Да — отвръщам малко неловко, защото именно това разправяше Аманда за себе си. Май точните й думи бяха: „Мога да докопам всеки мъж, когото поискам, защото знам какво да правя с тях в леглото.“

И винаги ми се е искало да й кресна: „Да, но не можеш да ги задържаш.“

И виж какво стана с НЕЯ.

Дайана е също толкова побъркана. Вероятно някой ден съвсем ще откачи, както стана с Аманда, и ще се опита да ми стори нещо ужасно, но за момента това е в бъдещето. Д. У. се приближава заедно с Джулиет Морганс, чиято рокля се състои само от мъниста, дантели и панделки (определено не е „Бентли“). Джулиет ни обсипва с любезности и ни повлича да се снимаме с майка й и около петнадесет различни роднини.

Аз само се усмихвам. Не искам да махам с ръка.

След това малко се отегчавам и когато зазвучава Санди Санди, новата най-модна певица, а всички танцуват и са пияни, прекосявам къщата, влизам в мраморната баня на втория етаж, смръквам малко кокаин, което, напомням си, правя само заради доброто старо време, и се връщам на купона. Там минавам през дансинга и излизам от палатката. Тръгвам по дъсчената пътека към езерцето, спирам се на белия кей и паля цигара.

Дайана Мун идва след мен.

— Хей, хей — казва тя. Залита и е доста пияна. — Да се махаме оттук.

До нас има една очарователно очукана стара лодка, в която Дайана се качва. Решавам да я последвам и едва не се прекатурваме във водата, но после сядаме на дъното на лодката и се опитваме да гребем. Има течение и скоро се отдалечаваме от кея.

— Хей — казва Дайана. — Трябва да ти кажа нещо.

— Само да не е за Исус, става ли?

— О, Сесилия. Един човек ми каза, че си убила най-добрата си приятелка.

— Кой? — питам.

— Невил Маус.

— Невил Маус е голям… глупак — отговарям.

— Мисля, че той те мрази — казва Дайана.

— Мрази ме, защото му отказах. Преди години.

— Казва, че не си такава, каквато изглеждаш. Аз му отговорих да върви на майната си.

— А той какво каза?

— Че си убила… Аманда ли беше? Най-добрата ти приятелка? Сложила си нещо в питието й?

О, ГОСПОДИ! Как успяват хората да измислят такива лъжи?

— Беше преди много време — казвам, сякаш това наистина не е важно. И действително ми се струва отдавна, сякаш може и да не се е случило, макар че, ако трябва да бъдем точни, са изминали само четири години. В края на онова дълго, безумно лято, точно след като се запознах с Хюбърт и започнахме да се срещаме тайно. Двете с Аманда бяхме съквартирантки.

— Тя се самоуби — казвам.

— Исус я е прибрал.

— Не — поклащам глава. — Беше пияна и взе твърде много кокаин. После влезе в колата си, вкара я в езерцето и се удави.

Беше тръгнала за къщата на Хюбърт. Тайно.

— Майната му. Да не мислиш, че ми пука? — казва Дайана. — И за мен хората смятат, че съм убила съпруга си.

В езерцето има лилии. Потапям за малко пръсти във водата. Двете поглеждаме към брега, където купонът се вихри с пълна сила.

— Това, което харесвам в теб — продължава Дайана, — е, че и двете сме аутсайдерки. Никоя от нас не се вписва в… тълпата на обществото.

— Обществото е мъртво — казвам, може би за трети или четвърти път тази година.

— Майка ми беше проститутка. Дори не знаеше кой е истинският ми баща.

— Бракът е проституция.

— Но майка ми… не беше омъжена.

— О, и какво от това? — казвам. — Моята майка пък се шибаше с един наркоман.

— Смятам да поплувам — казва Дайана и буквално пада от лодката.

Отначало маха отчаяно с ръце и крака във водата и ми хрумва, че тя вероятно не умее да плува. Чудя се дали ще се наложи да я спасявам. За щастие езерцето е дълбоко не повече от метър така че тя стъпва на дъното и тръгва към брега.

Гледам след нея и усещам някакво облекчение.

Стоя там сама.

След малко започвам да греба към кея с очарователно очуканата стара лодка. Между устните ми виси цигара и почти се виждам отстрани с късата руса коса, лекия руменец по бузите и голите си рамене.

Тъкмо преди да стигна до брега, Патрис извиква: „Хей, Сесилия“ и когато го поглеждам през рамо, пет секунди щрака яростно с апарата.

На следващата седмица една снимка засиява по целия свят. Изражението ми на нея е леко намръщено и някак изненадано; все още съм млада и почти прозрачната бебешкосиня рокля от „Бентли“ подчертава слабата ми, но добре сложена фигура. Заглавието под снимката гласи: „Богата, красива и яростно независима, принцеса Сесилия Кели Люксенщайн е лидерката на обществото от новото хилядолетие.“

И внезапно осъзнавам — това е моят живот.

УСМИВКА.