Кандис Бушнел
4 блондинки (12)

III

Случва се нещо лошо

Танер Харт е в стихията си. Той седи в най-отдалечения ъгъл на ВИП-стаята в „Хаоса“ (стая, до която може да се стигне само с един частен асансьор, а до него може да се стигне само през отделен вход, охраняван от две горили и момиче със списък в ръка), пуши една след друга цигари червено „Марлборо“ и пие мартинита. Танер Харт се смее. Танер Харт се мръщи. Танер Харт кима, разширява изненадано очи, отваря уста.

— А-ха, а-ха, да, спомням си, че се запознахме на снимките на „Автоматичен нож“, как си оттогава? Имаше куче, нали така, и нещо се случи с него, нещо с един слон? О, да, котка беше, котка. — След това се обръща към някой друг. — Хей, страшна жега беше онази нощ, нали; стой наблизо; отиваш ли някъде; хайде да идем да си поговорим някъде, след като свърши всичко това; но ти си добре, нали?_Изглеждаш_ страхотно.

Танер Харт си поглежда часовника. Скоро ще се отегчи. (Това е просто поредната филмова премиера.) До час ще може да хване някоя бройка и да се върне в хотелската си стая. След това отново ще се отегчи. (И ще трябва отново да повтаря цялата процедура, което само по себе си е отегчително.)

— Джими! — извиква Танер. Джеймс и Уини Дийк си проправят път през тълпата. Все още са с връхните си дрехи. Джеймс изглежда измъчен. Уини изглежда раздразнена. („Джеймс върви все надолу, мисли си Танер, откакто се ожени за Уини и им се роди дете. Изглежда като затворник.“ Танер иска да го освободи. Уини, изглежда, сякаш се нуждае от едно хубаво чукане. Танер трябва да освободи и нея.)

Уини зърва Танер. Махва с ръка.

— Сега ще го поздравим и след това се прибираме у дома — казва тя на Джеймс.

Джеймс не отговаря. Чака момента, когато ще може да се измъкне.

— Джими, момчето ми! Малкият ми Джими.

Танер сграбчва Джеймс за врата и го разклаща. След това го пуска, хваща лицето на Уини между шепите си, притегля я към себе си и я целува по устните.

— Обичам ви бе, хора! — казва той.

— Всички ни обичат — отвръща Уини.

— Да, но аз особено много ви обичам — казва Танер. — Имахте ли някакви проблеми с влизането? Тези хора на вратата са такива задници. Все го разправям на рекламните, но полза никаква. Джими, къде ти е чашата? Някой да донесе на този човек коктейл! — виква Танер. После сяда, отпуска се назад и придърпва Уини да седне в скута му. — Внимавай, Джими. Някой ден съвсем скоро ще ти я открадна.

„Как ми се иска да го направиш“, мисли си Джеймс.

Уини се изкикотва, взема мартинито от ръката на Танер и удря един гълток. (Пред Танер Уини е съвсем различна. Флиртува. „Отвратително, мисли си Джеймс. Нима мисли, че Танер някога би се заинтересувал от нея!“).

— Ей, по-полека, сладурано, по-полека — казва Танер, взема си обратно чашата и я потупва по дупето. После плъзва ръка под палтото й. Уини не възразява. (Тя мрази Танер, докато не го види. После не може да се сдържи. Обожава го.)

— Как си? — пита Уини. — Искам да кажа, как си наистина?

— Веднага се връщам — казва Джеймс.

— Задръж малко, брато — спира го Танер, подава му ампулка кокаин и отново се обръща към Уини. — Та къде е бъдещата ми жена?

Джеймс е въодушевен. Чувства се като непослушно момче, което току-що е избягало с тебешира на учителя. (Той наистина избяга веднъж с тебешира на учителя, когато беше много малък.

И продължение на три минути му беше хубаво, но после го хванаха и го изпратиха да си върви вкъщи. Не беше никак приятно. Не беше честно. Та нали ставаше дума за едно малко парче тебешир?) В банята Джеймс се натъква на Клей Райън.

— Господи — казва Клей. — Опитвам се да се измъкна от жена си.

— Аз също — отвръща Джеймс и подава на Клей ампулката с кокаин.

Клей пъхва вътре един ключ, загребва малко прашец и го поднася към носа си.

— Е, какво става с Иви, сестрата на Уини? — пита той.

— Страшна е — отвръща Джеймс.

* * *

Иви иска да чука Танер и перспективата за това я вълнува.

Виждала го е три пъти и всеки път й пускаше ръка. По този начин й казваше, че ако иска да го чука, той няма нищо против.

Иви си казва, че от това няма да излезе нищо (казва си, че от това може да излезе нещо, че би могла, по някакъв каприз на съдбата, да бъде „единствената“), но не й пука. Просто иска да я изчука веднъж. Да види какво е. (Иска да чука филмова звезда. Иска да чука много филмови звезди. Та кой не би искал?)

Пред тоалетната Иви се натъква на Джеймс и Клей.

Те имат вид сякаш са свършили някоя лудория. Джеймс си бърше носа. („Толкова е задръстен, помисля си Иви. Направо жалък. Как може Уини да спи с него? Та той няма коса.“)

— Виждал ли си Уини? — пита тя.

Джеймс и Клей дръпват Иви в тоалетната.

— Никога не го правя — казва Джеймс.

— О, Джеймс, млъквай — отвръща Иви.

— Не казвай на Уини — примолва й се Джеймс.

— Аз ще кажа на Уини — обажда се Клей. — Ще кажа на целия шибан свят. Включително на жена си. Майната й.

Пред тоалетната се натъкват на Танер. Танер, Клей и Иви влизат в тоалетната. Джеймс отива на бара да си вземе нещо за пиене. Вътре в кабинката Танер натиска Иви. Сякаш Клей изобщо не е с тях. На Иви й се струва, че ще припадне. Танер е дори по-хубав на живо, отколкото на екрана.

— Защо не си била на сватбата? — пита я той.

— На коя?

— На Джеймс и Уини.

— Бях на рехабилитация — отвръща Иви.

Вероника и Уини седят на една маса.

— Просто искам малко уважение от време на време — казва Вероника. — Когато се запознах с Клей, той живееше в апартамент без баня.

— Джеймс или работи, или се рови в Интернет, или гледа телевизия — додава Уини. Защо винаги артисваше с Вероника?

— Имам предвид, не би ли могъл да се вслушва? В мен? Последният му номер бяха едни лоши инвестиции.

— Имат време за всичко, освен за теб — казва Уини. — Е, сега аз нямам време за него.

— И забелязва ли той? Освен това сега всичките са се надрусали с кокаин — продължава Вероника. — Погледни ги как ломотят като маймуни. Отвратително.

Джеймс, Иви и Клей сядат при Вероника и Уини.

— Джеймс ще пише материал за шимпанзетата — съобщава Иви.

— О, Джеймс, не говори за това. Толкова е тъпо — казва Уини.

— Току-що научих, че правителството внася нелегално шимпанзета за тайни медицински изследвания. Държат ги в един склад в долен Манхатън — осведомява ги Джеймс.

— Защо някой би докарал маймуни в Манхатън? — пита Уини.

— Знаеш ли, че в някои групи шимпанзета женските са лесбийки? И позволяват на мъжките да гледат? — пита Клей, като се навежда към Иви.

— Клей, тръгваме си — казва Вероника.

— Чакай малко — отвръща Клей. — Още не съм си допил питието.

— Кой иска още едно? — пита Джеймс.

— Стига толкова — казва Уини.

— Танер поръчва по още едно — възразява й Джеймс.

— Танер си отива — обявява Вероника.

Танер действително си тръгва; насочва се към асансьора, като и пътьом целува и опипва разни жени.

— Ще те закараме до вас, Иви — казва Уини и става.

— Няма нужда. Утре няма да ставам рано — отвръща Иви, без да сваля очи от Танер. Не може да го остави да се измъкне. — След малко се връщам.

— Разбира се — обажда се Клей.

Вероника го поглежда мръснишки.

Иви се отправя забързано след Танер. Уини, Джеймс, Вероника и Клей са толкова досадни. Защо Уини винаги се опитва да я контролира? Не разбира ли, че Иви и Танер са едно, а тя и Джеймс, съвсем друго? (Двамата с Танер за купонджии. Хора на забавлението.) Иви успява да се пъхне в асансьора с Танер, точно преди вратата да се затвори.

— Добро момиче — казва Танер.

После оглежда Иви и си мисли: „Ще свърши работа.“ (Имал е стотици като нея. Сексапилни и достъпни. Твърде достъпни. След определена възраст не могат да си намерят съпруг. Дори приятел. По му се иска да чука Уини. Тя поне не е достъпна.)

— Само едно ми обещай — прошепва Танер. — Не ми пробутвай тия глупости за брак. — После запява: „Това не съм аз, скъпа. Не съм този, когото търсиш. Скъпа.“

— Не бъди толкова сигурен — изкикотва се Иви.

Вратите на асансьора се отварят на партера. Танер грабва Иви за ръката и двамата излизат забързано на улицата. Шофьорът държи вратата на лимузината отворена. Има тълпа, задържана от полицейски ленти.

— Маестро! — извиква Танер.

Сетне дръпва Иви в лимузината.

 

 

Клей, Вероника, Уини и Джеймс стоят на ъгъла отвън. Опитват се да хванат такси. (Или по-скоро да не хванат такси, мисли си Джеймс.)

— Ако искаш да се самоубиеш, давай — казва Вероника на Клей. — Вече пет пари не давам.

— За какво говориш? — пита Клей.

— О, за Бога, Клей! За толкова глупава ли ме мислиш?

— Да идем да пийнем по нещо — подхвърля Джеймс.

— И двамата сте смъркали кокаин — казва Уини.

— Не съм смъркал кокаин — отговаря Джеймс.

— Можеш ли да повярваш, човече? — обръща се Клей към Джеймс. — Искам да кажа, колко още от тия глупости трябва да търпим?

— Ти си един ужасен неудачник, Джеймс — казва Уини. — Хайде да хванем едно такси и да се прибираме у дома.

— Няма да хващам такси — опъва й се Джеймс. — Ще ида да пийна нещо.

— Джеймс!

— Не! — казва Джеймс. — Танер си седи, смърка си най-спокойно кокаин, а никой нищо не му казва.

— Танер е известна филмова звезда и прави по петнадесет милиона на филм — клъцва го Уини.

— Танер е алкохолик, наркоман и секс маниак. Той е абсолютен психически дегенерат — казва Вероника.

— Значи все пак нещата се свеждат само до парите — подмята Клей.

— За какво говориш? — пита Вероника.

— Тя — отвръща Клей и посочва Уини — току-що каза, че Танер прави по петнадесет милиона годишно. И затова всичко е наред.

— На филм. По петнадесет милиона на филм. И не, не е наред.

— Писна ми — казва Клей на Джеймс. — На теб?

— Аз просто искам да пийна нещо — отговаря Джеймс.

Лимузината на Танер спира на ъгъла и той сваля прозореца.

— Някой иска ли да го закарам?

— Аз съм с теб, Танер — казва Клей.

— Аз също — обажда се Джеймс, без да поглежда към Уини.

— Не смей да се качваш в тази лимузина, Клей!

— Хей, отпусни се малко, сестричке — казва Танер. — С момчетата ще идем да пийнем по едно безалкохолно.

Клей и Джеймс се качват в лимузината и едва не настъпват Иви, която лежи на пода и се смее.

— Здравейте, момчета — казва им тя.

Докато лимузината потегля, Джеймс се обръща и поглежда крадешком Уини. Устата й е отворена, но за пръв път оттам не се чува и звук.

Джеймс се чувства зле

Четири сутринта.

Джеймс не се чувства особено добре. Откраднал е тебешира. Сега го наказват. Струва му се (но не е сигурен), че чува гласове.

— Какво направи сега, Джеймс? — казва майка му. — Както си тръгнал, скоро ще трябва да те изпратим в поправително училище. Неудачник ли искаш да бъдеш? Като баща си?

Баща му неудачник ли беше? Костюмите му винаги бяха измачкани. Той притежаваше три ателиета за химическо чистене. Имаше ли връзка с Бети, жената, която му водеше счетоводството?

— Свали си панталоните, Джеймс — казва баща му и изважда колана от своите.

Ставаше дума само за едно мъничко парче тебешир. Всъщност една трошица.

— Хей, пуснете ме да вляза — казва Джеймс. Гласът му звучи прегракнало. И като че ли идва някъде от лявата му страна. (По някакъв начин е стигнал до тяхната кооперация. По някакъв начин е хванал такси и очевидно е успял да даде адреса си на шофьора. Но това му се струва много отдавна. Може би вчера.)

— Да? — обажда се портиерът. Джеймс никога досега не го е виждал.

— Аз съм Джеймс Дийк. Живея тук — казва той и вдига ключовете си, за да може другият да ги види.

Портиерът го пуска вътре.

— Нов ли сте? — пита Джеймс. Като говори, му става по-добре. Може би ако не спира да говори, нещата ще минат по-леко.

— Женен ли сте? Аз съм женен. Не съм сигурен дали ми харесва да съм женен, но какво да се прави?

— Лека нощ — казва портиерът.

Джеймс се качва на асансьора и стига до вратата на апартамента си. Минута ли му отнема или цяла вечност? Израсна на Лонг Айлънд в една от строени на калкан редица къщи. Всичките бяха еднакви. В тяхната имаше плетени мебели от „Сиърс“.

(Баба му ядеше бонбони на червени и бели райета. Ментови, казваше. Носеше пеньоари на цветя.)

В къщата на Уинините родители имаше басейн и тенис корт. Баща й беше съдия. Уини имаше черна ракета „Принс“.

Това е много, много важно.

Веднъж някой донесе в училище една маймунка. Опашката й беше протрита.

Птиците цвъртят. Това е ужасен шум. Кой би могъл да предположи, че в Ню Йорк има толкова много птици? Той влиза в апартамента си. Ще им покаже на всичките. Ще напише тази книга. Тя е велика. Хората трябва да разберат за това.

— Уини — казва той.

Тя лежи в леглото. Отваря очи и го поглежда свирепо. Обръща се.

Някой трябва да разбере за това.

Джеймс я разтърсва.

— Това е грандиозен правителствен заговор, Уини. Уини, будна ли си? Изследват пренатоварването на биологичните ниши, но вместо плъхове използват маймуни и откриват, че същото поведение се повтаря и при приматите, което означава, че изследването ще удари жилищната криза в големите градове право в десетката. Разбира се, Стивън Джей Гулд е открил същия строеж и при изследванията си върху охлюви…

— Върви… на… канапето.

— … които след това е приложил в изследванията си върху примати, а Дарвин никога не е чел Мендел^[1].

— За какво, по дяволите, говориш, Джеймс? — Тя вдига поглед към него. Очевидно наистина го поглежда, защото казва: — Боже Господи! Изглеждаш ужасно. Приличаш на скитник. И вониш.

— Съжалявам, че те събудих — казва Джеймс. Но не съжалява. Неочаквано усеща непреодолима (и необяснима) привързаност към нея. Иска да прави любов. Иска да прави секс. Трябва да прави секс.

Той присяда на ръба на леглото.

— Ти си просто чудесна. Ти си чудесна съпруга. Винаги съм искал да ти кажа колко те обичам, но ти никога не ми даваш възможност.

— Направо си отвратителен — казва Уини. — Бих те помолила да се изнесеш веднага, но вече е твърде късно. Можеш да отидеш на хотел утре сутринта. — И се завива презглава.

— Всички толкова ти се възхищават. Танер е луднал по теб.

— Не ми се слушат такива работи — казва Уини. Всеки момент ще избухне. На сутринта има работа. (Защо всички си мислят, че техните глупости са по-важни от нейните глупости? Иска й се някой друг да признае важността на нейните глупости. Поне веднъж.)

Джеймс я прегръща. Опитва се да я целуне.

— Джеймс — казва тя.

— Ти си толкова… хубава — бърбори Джеймс, като се опитва да я погали по косата.

— Джеймс, върви да спиш… Джеймс, престани… ще накарам да те арестуват за съпружеско изнасилване… Джеймс, махни се от мен!

Уини пищи. Джеймс се претърколва отстрани. Стене.

— Върви на канапето! — казва Уини.

— Не мога.

Уини отмята завивките.

— Утре хубавичко ще си поговорим. За твоето поведение. Ще се направят някои големи промени тук.

— Уини…

— Сериозно говоря, Джеймс. Имаме дете. Ти имаш отговорности. И как така, по дяволите — и наистина искам да разбера това, — как така, по дяволите, вие двамата с Клей сте решили, че можете да тичате напред-назад и да се държите като шестгодишни? Виждате ли мен и Вероника да излизаме, да пием, да се друсаме и да се прибираме в четири сутринта? Как би ти се сторило? Дали ще ти хареса, ако изляза, бръкна в панталоните на някой мъж, отида да се друсам с него в тоалетните и един господ знае още какво? Може би трябва да го направя някоя вечер. Защото знаеш ли какво, Джеймс, вече не ми пука. Писна ми!

— Уини?

— И тази работа с шимпанзетата и алфа-мъжкарите. Започвам да си мисля, че напълно си откачил. Събуди се, Джеймс. Това е краят на хилядолетието. Мъжете и жените са равноправни. Схващаш ли? Тогава защо не се запиташ как се чувствам аз? Мислиш ли, че искам постоянно да се грижа за теб? Ами аз? И аз искам да се грижат за мен. Искам да имам съпруг, който да може поне да плаща… целия наем. Ти си бреме, Джеймс. Уморих се да върша осемдесет процента от работата и да жъна двадесет процента от печалбите. Уморена съм от…

— Уини?

— Млъкни, Джеймс. Сега е мой ред. Цяла вечер ти слушащ дрънканиците. От пет часа седя тук и се чудя къде си и какви ли ги вършиш. Повдига ми се от теб, Джеймс. С нищо не си по-добър от Иви. Да не би да мисли, че не я видяхме как се крие в лимузината? Да се крие! Та тя е на тридесет и пет! Очевидно се опитва да преспи с Клей. И един господ знае какво се опитва да направи с Танер.

— С Клей ли? — казва Джеймс.

— Да. С Клей. С един женен мъж.

— Уини, аз…

— Какво?

— Аз… Аз…

— Изплюй камъчето!

— Уини, мисля, че в момента получавам инфаркт. Ще умра. Уини. Мисля, че умирам.

— О, Джеймс! Какъв си неудачник. — Уини се хваща с две ръце за главата. — Дори не можеш да се друсаш както трябва.