Кандис Бушнел
4 блондинки (2)

II

Джейни Уилкокс чу за Харолд Вейн, милиардера, в тоалетната на един клуб. Това се случи преди две години и макар да се оказа дребен пискун с лъскава кръгла глава и вечно лъскави обувки (караше прислугата си да полира Доксайдерите му до блясък), Харолд й поднесе едно от най-хубавите лета.

— Трябва да си намеря мъж за лятото — оплакваше се Джейни на своята приятелка Алисън и точно тогава един глас извика от кабинките: „Харолд Вейн“.

Харолд имаше къща с измазана фасада на Джин Лейн в Саутхамптън. Пред сградата се простираше дълга зелена морава, а тази отзад бе по-малка и гледаше към дюните и плажа. В събота и неделя там се сервираше обяд от две ястия с вино. Персоналът се състоеше от един готвач и мъж на име Скааден, който бъркаше коктейли и дискретно поднасяше храната от сребърни плата. В двора можеше да се влезе само през портите от ковано желязо с „Х“ на едното крило и „В“ на другото. Освен това Харолд имаше пазач, който се обличаше като градинар, но носеше пистолет.

— Не се ли притесняваш, че някой от тях може да се усети? — попита Алисън в началото на Харолдовото лято. Джейни беше поканила приятелката си (която имаше дял от една мъничка къща в Бриджхамптън) да прекара деня с нея.

— Какво имаш предвид? — попита Джейни, като си мислеше за градинаря.

— Че ги използваш. Заради вилите им.

— Аз съм феминистка — рече Джейни. — Тук става дума за преразпределение на благата.

Лежаха на шезлонгите до басейна, а Скааден постоянно им носеше чаши с леден чай.

— Къде е Харолд, между другото? — попита Алисън.

Имаше изпъкнали сиви очи. „Колкото и да се гримира, никога няма да стане хубава“, помисли си Джейни, докато я чакаше да зададе въпроса. Алисън бе нещо като професионална приятелка на богатите и известните; вероятно още щом си отидеше оттук, щеше да се обади на всички, за да им каже, че е обядвала в къщата на Харолд Вейн и двамата вече са добри приятели. Всъщност Джейни предполагаше, че след края на лятото, когато скъса с Харолд, Алисън ще продължи да търси приятелството му. Щеше да го кани на питиета, а когато го види на купоните, да го хваща подръка и да му шепне на ухото разни шеги.

— В кенефа е — отвърна Джейни. Имаше нежен момичешки глас и въпреки зашеметяващите си лице и фигура знаеше, че именно този глас е тайното й оръжие: той й позволяваше да бръщолеви безнаказано каквото си иска. — Прекарва там по един час всяка вечер, преди да излезе, а в почивните дни по един час сутрин и един късно следобед. Това заема доста голяма част от деня му. Миналата неделя изпуснахме един литературен купон само защото не пожела да стане от клекалото.

— Какво прави там?

Джейни сви рамене.

— Не зная. Сере. Чете. Макар че не ми е ясно как може човек да сере цял час. Все му казвам, че не е полезно за червата.

— Вероятно това е единственият начин да се изолира от всичко.

— О, не — рече Джейни. — Вътре си има телефон и електронна поща. — После погледна Алисън. — Забрави какво съм ти казала, ясно?

Представяше си как Алисън ходи по вечери и разправя наляво и надясно как Харолд Вейн прекарва по един час в кенефа, откъдето говори по телефона и изпраща електронни писма. Почувства се виновна. Все пак Харолд никога не бе казал нещо, с което поне малко да я засегне, а и се чувстваше малко влюбена в него.

Харолд наистина бе успял да я изненада. В началото просто не намираше сили да легне с него, но на втората събота след Деня на падналите във войните, когато го направиха, й стана чудно защо е чакала толкова дълго. В леглото Харолд бе възхитителен. Казваше й какво иска от нея и как да застане (по-късно през лятото избръсна всичките косми по тялото й и я накара да се пече гола) и имаше огромен пенис.

Всъщност толкова огромен, че цяло лято, когато разни жени я питаха дали е вярно, че ходи с Харолд (това се случваше най-често в дамските тоалетни на модните ресторанти в Хамптъните, където редовно ходеха), Джейни изваждаше червилото си и споделяше уж под секрет колко голяма е пишката му и как първия път, когато я видяла, му казала, че няма начин да я напъха в нея. След това започваше да се черви с полуотворени устни. Може би бе малко неприлично да обсъжда пишката на Харолд, но пък усещаше, че така му прави услуга — когато скъсаше с нея, щеше да му е по-лесно да си намира други.

Не че той имаше някакви проблеми с това. Харолд бе като Дядо Коледа. Стари гаджета му се обаждаха, предлагайки да му уредят среща с техни приятелки, а Харолд винаги даваше съвети и изпращаше на тези жени дребни подаръци, с които да им помогне да преодолеят кризите си — клетъчни телефони, компютри и дори се случваше да плати таксата за частна детска градина за извънбрачното дете на някоя от тях. Още първия път, когато Джейни дойде във вилата му, той я хвана за ръка, заведе я в гаража и й каза:

— Искам това лято да се чувстваш свободна. Личи си, че си момиче, което обича свободата.

— Така е — отвърна Джейни.

— Иначе досега да си се омъжила — добави той.

После отвори страничната врата на гаража и слязоха по трите стъпала надолу. Вървеше зад нея и когато Джейни стъпи на пода, я обърна рязко към себе си и напъха език в устата й. Това я свари неподготвена и по-късно тя си спомняше, че размаха ръце като набучено на карфица насекомо. Но целувката не беше лоша.

— Направих го, за да ти работи добре двигателят — рече Харолд, после я заобиколи и светна лампата. — Избери си кола за лятото. — Вътре имаше един рейндж роувър и два мерцедеса, единият 550 купе, а другият SL кабриолет. — Има само едно правило. Не може посред лято да си промениш решението. Не искам да дойдеш и да ми кажеш: „Искам да карам роувъра“, след като веднъж си избрала мерцедеса.

— Ами ако не харесвам нито една от тях? — попита Джейни. — Ами ако искам мазерати?

— Не ми се ще да те разглезвам прекалено — отвърна Харолд. — Накрая ще ме намразиш, защото никой друг няма да се отнася така с теб.

— Това вероятно е истина — каза тя и натисна шеговито носа му с показалец.

— Защо не се омъжиш за него? — не преставаше да съска Алисън.

— О, не, не бих могла — отвръщаше й Джейни. — Не бих се омъжила за човек, в когото не съм влюбена до уши.

— Аз бих могла да се влюбя в него за две секунди — казваше Алисън.

— Да, вероятно би могла — отвърна Джейни, без да си прави труда да отбелязва, че Алисън далеч не е толкова привлекателна, че да заинтригува мъж като Харолд.

Харолд приемаше Джейни някак насериозно.

— Бъди умна — казваше й той. — Направи нещо в живота. Позволи ми да ти помогна.

Джейни отговори, че винаги е искала да прави нещо важно, като например да стане журналистка или да напише роман. Скоро след това Харолд покани една главна редакторка на късна закуска. Той винаги сервираше капучино във възголеми чаши и Джейни си спомняше как редакторката, облечена в сако със синьо-бял десен на неправилни райета, крепеше чашата на бедрото си, докато седяха отвън.

— Джейни иска да стане писателка — рече Харолд.

— Боже Господи — възкликна редакторката и вдигна чашата към устните си. — Защо хубавите момичета винаги искат да правят нещо друго?

— Стига, Мейв — изрева Харолд. — И ти беше хубава. Преди да станеш умна.

— И преди ти да станеш богат — не му остана длъжна Мейв. — С какво всъщност искаш да се занимаваш, скъпа?

— Искам твоята работа — отвърна Джейни с онзи нежен глас, от който никой не можеше да се засегне.

В края на септември, когато скъсаха, тя се разплака на улицата отвън. Това стана в апартамента му на Парк Авеню — бяха се уговорили да отиде там за по едно питие, преди да излязат на вечеря. Харолд я чакаше в библиотеката, където пийваше уиски и съзерцаваше скъпоценния си Реноар.

— Здравей, лудетино — рече той, хвана я за ръката и я отведе до тапицираното с червена коприна канапе. — Изникна нещо. Тази вечер няма да можем да излезем.

— Разбирам — отговори Джейни. Усещаше какво предстои.

— Прекарахме чудесно лято — рече той. — Но…

— Всичко свърши — довърши вместо него Джейни.

— Не си виновна ти — каза Харолд. — Причината е в мен. Не искам да се женя, а и трябва да знаеш, че има друга жена, с която бих искал да се виждам.

— Моля те — отвърна Джейни и се изправи. — И без това тази вечер се канех да скъсам с теб. Не е ли странно?

Беше хладно и Джейни носеше леко манто от синя коприна. Когато Харолд я изпрати до вратата, тя видя Скааден да стои в антрето, преметнал мантото й върху ръката си. Явно Харолд не само бе планирал раздялата, ами и я беше обсъдил със Скааден. Докато Скааден й помагаше да се облече, тя си представяше как Харолд му е казал: „Младата дама ще дойде да пийнем по нещо, но скоро след това ще си тръгне. Може да е разстроена, затова бъди готов веднага да й подадеш дрехата“, и се усмихна.

— Довиждане, Харолд — каза тя и пое ръката му, но го остави да я целуне по бузата.

Едва успя да стигне до ъгъла и се облегна разплакана на една кофа за смет. В нея започна да се води безгласен диалог.

— Хайде, стига — каза единият глас. — Това ти се е случвало милион пъти. Трябва вече да си свикнала.

— Въпреки това боли — отвърна другият.

— Само малко. Харолд беше нисък и грозен, и никога нямаше да се омъжиш за него. А и прекарва по един час дневно в кенефа.

— Аз го обичах.

— Не е вярно. Просто си разстроена, задето не те заведе в „Були“ на вечеря, а ти се ядеше гъши черен дроб.

Пред къщата на Харолд спря такси и от него слезе дългуресто русо момиче, стиснало под мишница евтина кожена чантичка. „Моята заместничка“, помисли си Джейни. Жълтата лампичка на таксито светна. Джейни вдигна ръка и го спря.

Две седмици по-късно Харолд изпрати по куриер един плик в апартамента й. Вътре имаше бележка, на която пишеше: „Ако някога ти потрябва нещо, просто ми се обади“, закачена за сертификат за подаръци от „Гучи“ на стойност пет хиляди долара.

 

 

На следващата година, докато живееше с Питър, Джейни срещна Харолд на един голям купон в Ийст Хамптън, в едно имение до плажа. Беше изминало едва половината лято, а в нея вече се надигаше необичайна и обезпокоителна омраза към Питър. На плажа той или говореше по клетъчния си телефон с клиенти, или критикуваше телата на другите жени. Любимата му тема бяха раждалите дами над четиридесет.

— Виж я само! — квичеше той. — Погледни този корем. Непотребна. Защо не се разкара от плажа?

— О, Питър! — отвръщаше Джейни.

— Какво „о, Питър“? В природата на мъжа е да се увлича от красиви млади момичета. Това е инстинкт. Мъжът иска да спи с възможно най-много млади момичета. Става дума за възпроизводство.

А когато караше по обиколните пътища с поршето, казваше:

— Малко съм луд, Джейни. — Звучеше, сякаш се гордее с това. — Мислиш ли, че трябва да отида на психоаналитик?

— Мисля, че това не би имало абсолютно никакъв ефект — отговаряше Джейни, а той се засмиваше, очевидно приемайки думите й като комплимент.

До края на пътуването успяваха да се сдобрят и той отново слагаше ръка върху бедрото й. После разговаряха, вървейки прегърнати по нечия морава или чакълена пътека, смееха се и се усмихваха през рамо на другите гости. Всички отговорници по връзки с обществеността ги познаваха, така че не се налагаше да си дават имената, а фотографите ги снимаха. Лятото бе зелено и топло, и поне в тези моменти изглеждаше съвършено.

В понеделника, след като видяха Харолд, Харолд й се обади.

— Тревожа се за теб, Джейни — рече той. — Ти си добро момиче. Не бива да се мъкнеш с такива като Питър.

— Защо не? — отвърна тя.

— Той е отрепка.

— О, Харолд. Ти смяташ всички други мъже за отрепки.

— Сериозно говоря, Джейни — рече Харолд. — Искам да ти дам един съвет. Може да не ми влиза в работата, но въпреки всичко ще го кажа. Престани да си губиш времето и си намери съпруг. Явно не си от момичетата, които правят нещо в живота, така че се омъжи за някого, когото обичаш, и му роди деца.

— Но аз ще направя нещо, Харолд.

— Какво?

— Не зная.

— Послушай ме, Джейни. Сега си млада и красива. Няма по-подходящ момент да си намериш истински мъж.

— Кого? — попита Джейни.

— Някое добро младо момче. Някой хубавец. Не знам. Ще те уредя с моя архитект. Той е на тридесет и три и иска да се ожени.

— Не, благодаря — отвърна Джейни и се засмя тихо.

Отношенията им с Питър все повече се влошаваха. Това донякъде се дължеше на секса. Питър не понасяше допира й и едва събираше сили да я докосва. Правеха секс веднъж на три седмици.

— Не ти ли е хрумвало, че може да си гей? — питаше го от време на време Джейни, Напоследък често му подхвърляше хапливи забележки. — Ще ти намеря някое страхотно младо момче, с което да правите секс. Мъжете над четиридесет не се представят особено добре.

После започваха да си крещят. Веднъж, докато закусваше, Джейни прегори една филийка. Питър влетя в кухнята, извади филийката от коша за боклук, остърга я и й каза да я изяде. Джейни обаче я даде на Гъмдроп, който веднага повърна. Тогава тя си представи как убива Питър и се запита дали, ако хвърли клетъчния му телефон в басейна, ще може да го изпържи.

След това винаги се сдобряваха, защото трябваше да ходят на купони. Накрая лятото свърши.

 

 

Отново „Моомба“. Джейни седеше сама на бара и пиеше мартини. Барманът беше млад.

— Спомням си ви от един филм — каза той. — Не ми е удобно да ви го кажа, но мастурбирах на снимката ви.

— Добре — отвърна Джейни. — В такъв случай предполагам, че не е необходимо да ти давам бакшиш.

— Това е от мен — отговори барманът, като кимна към мартинито. После се облегна на бара. — С какво се занимавате в момента?

— Чакам един приятел — каза Джейни и се обърна на другата страна.

Зае се да внушава мислено на Зак Манърс да се появи. Беше открила, че притежава тази тайнствена способност — когато мислеше достатъчно упорито за нещо, то се случваше. Но тази вечер вместо него се появи Редмън Ричардли, писателят. Той й кимна и обиколи клуба, за да види още кой е там. Сетне се приближи до нея.

— Къде е Зак? — попита тя.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Надявам се, че ще дойде.

— Забрави за Зак — каза Редмън. — Аз съм най-доброто, което можеш да получиш тази вечер.

— Искам Зак.

— Зак е особняк — рече Редмън и си поръча уиски.

— Ти също.

— Не, наистина е особняк — подчерта Редмън. — Прекарахме доста време заедно в Лондон. Познавам момичета, които са спали с него. Не ти трябва да се забъркваш в такива гадости. Чудати европейски секс гадости. Това е противно. Не е американско.

После обаче Зак се появи.

— Зак! — каза Редмън. — Тъкмо говорехме за теб.

Зак беше с други хора. „Ела на масата“, каза само с устни той.

След като групата му се настани, Джейни отиде и придърпа един стол.

— Пак ли ти! — рече той. — Май си от момичетата, дето са навсякъде. Да не би да си светска дама?

Джейни само се усмихна и продължи да отпива от чашата си. Знаеше, че в крайна сметка външността й ще окаже своето въздействие. Тя се обърна към мъжа от другата си страна. Беше дребен, приказлив англичанин.

— И вие ли ще ходите в Хамптъните това лято? — попита тя.

— Не, но направо ме очароват. В Англия нямаме нищо подобно. Звучи вълшебно. Куп филмови звезди, попаднали в улично задръстване.

— Аз ходя там всяко лято — каза Джейни. — Прекрасно е.

— И тази година ли ще ходите?

— О, да. Очаквам да прекарам чудесно лято.

Зак се наведе към нея.

— Каква е тази работа за чудесното лято? — попита той. — Имаш ли някакво душевно заболяване, за което трябва да знам?

— Вероятно — отвърна Джейни и остави чашата си. — Трябва да вървя. Обади ми се.

— Аз не се обаждам на момичетата. Свързвам се с тях — каза Зак.

— Тогава ще очаквам да се „свържеш“ с мен — отговори Джейни.

Два дни по-късно Зак изпрати в апартамента й куриер с плик. Вътре, върху релефна картичка, бе изписано краткото послание:

„Джейни, искаш ли да се срещнем за по едно питие? Моля те, обади се на секретарката ми, която ще ти каже кога и къде. С уважение, Зак.“