Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Four Blondes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
3Mag (2016)

Издание:

Автор: Кандис Бушнел

Заглавие: Четири блондинки

Преводач: Пенка Стефанова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“

Технически редактор: Емил Танов

Коректор: Марийка Тодорова

ISBN: 954-771-065-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1852

История

  1. — Добавяне

IV

Джеймс казва „не“

Джеймс иска да се погрижат за него, да го поглезят. (Както когато беше малко момченце. Майка му му постилаше да спи на канапето и му позволяваше да гледа телевизия по цял ден. Баща му му се обаждаше по телефона. „Хей, човече, казваше той. Как е спортът?“) Иска му се Уини да каже: „О, Джеймс, горкото ми, сладко бебче!“ (Иска му се Уини да е като майка му. Или поне да се държи майчински.)

Но тя казва:

— Според лекарите си добре.

„Не съм добре“, иска му се да изкрещи. Иска му се Уини да се махне. Иска му се да й каже да се махне. Но сега не може. Никога няма да може.

— Знам — казва той.

— Можеш вече да си вървиш.

— Знам — отвръща той. Натиска копчетата на дистанционното и прещраква каналите на телевизора над главата си.

— Е? Можем ли вече да тръгваме? — казва тя. — Джеймс! Трябва да се връщам в службата.

— Трябва да си взема дрехите.

— Тук са — отвръща Уини. После взима дрехите му от стола и ги стоварва върху болничното легло.

Джеймс поглежда ризата, тениската (с емблемата на списанието, в което работи Уини), дънките, чорапите и белите си долни гащета. Дрехите му изглеждат мърляви.

— Имам нужда от чисти дрехи — казва той.

— Не се ли изложи достатъчно вече? — прошепва високо Уини. (Не иска да я чуе старецът от съседното легло, който е практически мъртъв. Чийто покрит със струпеи крак се е подал изпод завивките.)

— Няма да си ходя у дома — казва Джеймс. — Отивам на пресконференция.

Той започва да рови из дрехите си. Все още не се чувства напълно… нормален. (Чувства се друсан. Вероятно от всичкия кокаин, който е поел снощи, в съчетание с инжекцията Демерол в болницата снощи. Или по-скоро тази сутрин. Когато си помисли, че получава инфаркт. От кокаина. Има хора, които правят и по-лоши неща. Бият си хероин. Но те не са женени за Уини.)

— Можеш ли да ми дадеш назаем някой бележник? — пита той.

— Искам да се прибереш у дома.

— Не — казва той. Ако се поддаде сега, свършено е с него.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Не — повтаря той. — Какво мислиш, че означава?

— Сигурно още си друсан — казва тя.

— Вероятно — отвръща той. Вдига поглед към телевизора. Не му е неприятно. Светът излъчва някаква интересна напрегнатост, която за пръв път не го безпокои.

— Къде отиваш?

— На пресконференция. — (И той има нещо важно за вършене.)

— Пресконференция!

— За маймуните — казва той. — Шимпанзетата.

— Кои, Джеймс? — пита Уини („Умно, мисли си той. Ако се е върнала към старите си номера да се опитва да го прекара, значи не е толкова ядосана“).

— Ще ми трябва и писалка — казва той. — Не мога да си намеря часовника. Не мога да тръгна без часовника си.

— О, за Бога! — възкликва тя, отива с маршова стъпка (тя е единствената сред познатите му, която марширува) до горната табла на леглото и натиска с палец бутона. — Моля се никой от приятелите ни да не научи за този инцидент. Това би могло да съсипе кариерата ти.

— Би могло — казва той.

— Не ти ли пука?

— Не — отвръща той.

В стаята влиза една сестра.

— Да? — казва тя.

— Съпругът ми не може да си намери часовника — казва Уини. — Можете ли да му го потърсите, моля?

— На ръката му е.

— Хубава работа! — казва Джеймс, обляга се назад върху възглавниците и поглежда възхитено сребърния си „Ролекс“, сякаш го вижда за пръв път. — Десет и половина е.

— Знам колко е часът. Трябваше да изляза от работа. А сега ставай и се обличай.

Влиза докторът.

— Как сме тази сутрин, господин Дийк?

— Ричард? — казва Уини.

— Уини?

— Как си? — пита Уини и се усмихва приятно, сякаш Джеймс не лежи в болнично легло друсан, вмирисан и полугол. — Не знаех, че работиш в Ленъкс Хил.

— Че откъде да знаеш? — казва Ричард. — Не сме се виждали от колежа.

— Учихме заедно в колежа — обяснява Уини. — Какво съвпадение. Ричард Фебъл, съпругът ми Джеймс Дийк.

— Е, радвам се да ти кажа, че съпругът ти е добре — казва Ричард. — ЕКГ-то и снимката са нормални, така че мога само да ви посъветвам, ако не знаете какво има в дрогата, да стоите настрана от нея. Ако пък толкова държите да се поглезите със забранени вещества, пушете марихуана. Ясно? Не искам да ви виждам отново тук.

— Повярвай ми, Ричард, това стана абсолютно случайно — опитва се да му обясни Уини. — Джеймс и аз никога

— Не съм ти майка — казва Ричард. — Между другото, намерихме това в джоба на господин Дийк. Може би ще искате да си го вземете. — И подава на Уини малка кафява ампулка. Пълна е до половината с бял прашец. Докторът й намига.

— О — казва Уини. — Благодаря ти.

Слага ампулката в чантичката си. Поглежда свирепо Джеймс. Сега и тя е наркоманка. Ами ако я хванат с това нещо?

Ричард потупва Джеймс по крака.

— Прочетох статията ти с „Ескуайър“. Сигурно водиш много див живот.

— Неопитомен — казва Джеймс. Не поглежда към Уини.

— Аз имам рубрика в „Х“ — обажда се Уини, като назовава списанието, за което работи.

— О, винаги сме знаели, че ти ще успееш — казва Ричард.

— Хайде да се съберем някой път — подхвърля Уини, като накланя глава на една страна и му се усмихва. — Женен ли си?

— Аз ли? Не-е. Слушайте, имам визитация. Радвам се, че се видяхме, Уини — отговаря Ричард. После посочва към Джеймс. — Нямам търпение да видя следващата ти статия. Остани жив, готин.

И излиза от стаята. Уини се обръща към Джеймс.

— Неопитомен? — казва тя. — О, Джеймс, това вече е върхът. Джеймс я поглежда. Иде му да й се изплези. Но не го прави. Вместо това се усмихва.

Случва се нещо хубаво

Джеймс се вмъква в дъното на балната зала на хотел „Хилтън“ точно в момента, когато в предната й част настъпва лека суматоха.

Едно привлекателно (всъщност, като се замислиш, доста привлекателно) тъмнокосо момиче с плътно прилепнала пурпурна блузка (гърдите й изглеждат сякаш всеки момент ще се изсипят оттам) маха неистово с ръка.

— Хей, Дани. Дани! — казва с продран глас тя. — Къде стоят представителите на митниците във всичко това? Началникът на митниците Дани Пико, тип с мазна, редееща коса и евтин военноморски блейзър, я поглежда ядосано.

— Не днес, Амбър — казва той. — Не днес.

Амбър! Джеймс си представя как изглеждат гърдите й. Кръгли и меки. И потрепващи. Отдавна не е пипал такива гърди.

— Моля те, Дани — обажда се отново Амбър. — Защо парите на данъкоплатците се пилеят за абсолютно ненужни научни експерименти?

— Следващият — казва Дани.

— Ало! Четвъртата поправка — подвиква Амбър и размахва ръка със син маникюр.

(Четвъртата поправка?)

— Пресконференцията свърши! — обявява Дани Пико.

Залата зажужава възмутено. Амбър се обръща и тръгва към вратата с десетсантиметровите си сандали-платформи. Носи къса пола. Кожена. Бяла. Върви право към Джеймс.

— Извинете ме — казва той и докосва ръката й, докато тя минава покрай него.

Амбър спира и се обръща.

— А? Познавам ли ви?

— Казвам се Джеймс Дийк.

Лицето й засиява.

— Джеймс Дийк. Божке! — възкликва тя. — Та ти си един от моите идоли!

— Така ли? — (Наистина ли?)

— Ами да. Страшно си паднах по материала ти за сателитите. Ти си единственият писател, който може да направи магнезиевият сулфид да звучи интересно. Като нещо важно. Нали се сещаш?

— Наистина — казва Джеймс. (Магнезиев сулфид?)

Тя премества вестниците, които носи, в другата си ръка.

Протяга му ръка.

— Амбър Андърс.

— Леле! — казва Джеймс.

— Леле?

— Името ти. Страхотно е. — (Звучи сякаш е на някоя порнозвезда.)

— Мислиш ли? Винаги съм смятала, че е добро име за поставяне под материал. Пиша за „Х“ — обяснява тя и назовава списанието, в което работи Уини. — От низшите кадри съм. Но се надявам да не е за цял живот. — Тя се навежда към него. — Някои хора никога не се измъкват, нали знаеш? Кълна се, там има мъртви редактори, скрити в забутани кабинети зад купища стари статии.

— Ще ти кажа нещо — отвръща Джеймс. — Винаги има мъртви редактори. Които се спотайват в забутани кабинети. И измъчват писателите.

— Ей, много си забавен, знаеш ли? Никой досега не ми е казвал, че си забавен.

— Може би не ме познават — казва Джеймс. Пита се дали тя познава Уини. (Пита се и дали момичето знае, че го е надървил.)

— За кого пишеш този репортаж? — пита тя.

— За неделното списание „Таймс“ — отвръща той.

— Страхотно — казва тя, пъха пръст в устата си и започва да си гризе нокътя. Вдига поглед към него. Очите й са големи и кафяви. Без бръчици около тях. — Тези типове не искат да говорят. Но това няма значение. Имам адреса на склада в Бруклин, където крият маймунските нещастници.

— Маймунските нещастници? — пита Джеймс.

— Маймуните. Шимпанзетата. Дето провеждат с тях тайния правителствен експеримент. Схващаш ли?

Джеймс не може да се сдържи (как би могъл да се сдържи?) и тръгва след нея. Излизат от хотела и поемат по Петдесет и шеста улица.

— Няма да се сетиш от кого взех адреса — бърбори тя. — От шофьора на Дани Пико. Може ли да повярваш? — Вече са на тротоара и вървят към Пето. — Имаш ли цигара? Не? Е, няма значение. И без това не вярвах да си пушач. Ей, защо не дойдеш с мен?

— Да дойда с теб? — пита Джеймс.

— В склада, глупчо. В склада в Бруклин. Имам адреса, забрави ли?

— А, да. Адресът — казва Джеймс. — Но как ще стигнем до Бруклин?

Амбър спира и го поглежда.

— С автомобилната служба на компанията. Как иначе?

— С автомобилната служба? — казва Джеймс.

— Е, няма да хвана обществен транспорт с тези дрехи.

Петнадесет минути по-късно тя казва:

— Хей, Джеймс. Имам една идея. Защо не напишем заедно репортажа? Като Удуърд и Бърнстейн? Само че не искам да бъда като оня дребния. Как му беше името?

— На кого? — пита Джеймс, загледан в гърдите й. — Удуърд? Бърнстейн?

— Да — отговаря Амбър. — Този.

Седят на задната седалка на един служебен автомобил от Голямата ябълка. В момента минават по Бруклинския мост. Амбър се навежда и слага ръка върху неговата.

— Не е ли върховито?

— Разказвал ли съм ти теорията си за алфа-мъжкарите? — пита Джеймс.

Уини взема решение

Уини иска да бъде обичана.

Иска да бъде свидна. Иска да бъде ценена. (Всъщност не знае какво означава „свидна“. То пък кой ли знае?) Иска мъжът до нея да казва: „Обичам те Уини. Ти си толкова красива.“

Иска той да й подари някакво хубаво бижу.

Нима иска прекалено много?

Била ли е някога истински обичана? Майка й я обичаше. (Уини връхлиташе тичешката вкъщи след училище, за да види майка си. Ходеха заедно в супермаркета. И до Ан Тейлър. Купуваше й пуловери и полички в ярки цветове. Три четвърти чорапи. Уини носеше три четвърти чорапи дори в колежа. И ленти на челото.)

Баща й я критикуваше. Много. За всичко, което Уини правеше. (Когато получаваше само шестици, а оценките й бяха предимно шестици, той казваше: „Това очаквам. Точно това очаквам от моето дете.“)

Баща й я караше да се чувства сякаш не е достатъчно добра. Като че ли нещо й липсва (може би мозъчни клетки). Това беше любимият му номер.

— Уини — казваше той. — Я си кажи адреса.

— Едно, едно, едно…

— Колко си тъпа.

Тогава беше на три и половина. И можеше да чете. Как може да си тъп, когато си на три и половина години?

— Уини? Кое е по-голямо, слънцето или луната?

Това бе коварен въпрос и тя го знаеше. (Знаеше, че не е добра в коварните въпроси. Винаги се прекарваше.)

— Луната?

— Колко си тъпа. — (Тогава беше на четири.)

Баща й не я разбираше. (Не я разбира и Джеймс.) И тя не можеше да го разбере (баща си. И Джеймс.) Не можеше да разбере защо всичко, което тя направи, е погрешно. (Какво искаше той от нея? Какво изобщо искаха мъжете? Нищо. Може би да бъдат оставени на мира.) Не можеше да разбере защо всичко, което казва баща й, е закон дори когато той грешеше. (Защо трябваше да го слуша? Защо той не можеше да я слуша?) А баща й често грешеше. Пусна френския им пудел навън без каишка, където беше нападнат от една немска овчарка. („Знаех, че така ще стане“, ридаеше след това Уини. „Млъквай“, сопна й се той.)

— Строг съм с теб, Уини — казваше той. — Трябва да бъда. Ти си мързелива. Ако не съм твърд, не знам какво ще излезе от теб.

Уини определено е достатъчно интелигентна (постигнала е много). Защо трябва да се бори за всяко грамче уважение? На Джеймс не му се налага.

Защо всички я карат да се чувства като кучка? Задето отстоява своето.

— Трябва да се научиш да отстояваш своето, Уини — казваше баща й. — Защото никой няма да го направи вместо теб.

Беше прав. Никой друг не отстояваше правата й. Особено мъжете.

Какъв безполезен пол. Откакто стана на четири и трябваше да тръгне на училище с тях, а след това и майка й роди едно, Уини повярва, че трябва просто да бъдат елиминирани. Абортирани. Добре де, можеше да се оставят няколко живи. Но само заради спермата. И трябваше да са превъзходни екземпляри.

Какви бяха всичките тези глупости за мъжете, с които й пълнеха главата от малка? Че един ден един от въпросните (жалки) екземпляри ще се влюби в нея (и наистина ще я обича — ха — който е сътворил тази измислица, струва зилиард долара) и ще я накара да се чувства пълноценна. Ще й даде нещо, без което тя не ще може да живее. (Може да живее без повечето пениси, които е виждала досега, така че всичко това е лъжа.)

Да вземем например Джеймс.

Трябваше да го докопа. (А трябваше да е обратното. Но ако беше чакала, ако го беше оставила да „направи всичките стъпки“, както мъжете винаги настояват да ги оставяме, още щеше да чака.)

Трябваше да преследва Джеймс, както бе преследвала всичко останало в живота си. С недвусмислена решителност. (Не знаеше как се играе играта момче — момиче. Никой не я беше учил. А и й се струваше нечестна и отблъскваща.)

— Слушай, Джеймс — каза тя в началото, след като двамата бяха излизали шест пъти (и спали на четвъртата среща). — Слушай, Джеймс. Няма да играя игрички.

Това стана една седмица след шестата им среща, когато Джеймс неочаквано престана да се обажда. Наложи се да му звънне. (Как смееше да постъпва така? И защо? Защо се отнасяше така с нея?)

— Трябваше да гоня срок — каза той.

— Можеше да ми се обадиш — каза тя. (Никой не е толкова зает, че да не може да вдигне телефона и да проведе едноминутен разговор. Независимо колко зает казва, че е. Съжалявам.)

— Забравих — отговори Джеймс.

— Ти… си забравил? — пита Уини. (Възможно ли е човек да е толкова глупав?)

— Бяха ми поставили срок — казва Джеймс. (Сякаш това бе някакво извинение. Трябваше да се усети още тогава. И да хукне в друга посока.)

Тя не знаеше как да играе игрички.

— Забравил си — каза тя. Отново. (А той бе спечелил журналистическа награда.) — Как смееш да забравяш! Аз спах с теб, Джеймс. Правих секс с теб. Имаме връзка. Как смееш!

И затвори телефона. (Трепереше.) После пак му се обади.

— И имаш страшен късмет, задето излизаш с мен.

Десет минути по-късно той й звънна.

— Искаш ли в понеделник да дойдеш с мен на купона по случай издаването на една книга?

Тя прие.

А трябваше да хукне в друга посока.

Но не го направи.

(Веднъж един мъж й описа любовта си към своята бивша приятелка по следния начин: „Тя ми беше като любовница, майка, съпруга и дете.“ За Джеймс тя беше само майка.)

Джеймс се нуждаеше от нея. (Той все още не прави нищо.)

Когато се запозна с него, той живееше в мъничко ателие с издигнато легло. Под леглото имаше писалище. Имаше също едно старо канапе и библиотечка, направена от бетонни блокчета и греди четири на десет. Беше на тридесет и две и мивката му бе пълна с мръсни чинии.

Уини му изми чиниите.

— Слушай, Джеймс — каза тя. — Имаш страшен късмет, че излизаш с мен. — (Беше редакторка в женско списание. Пълноправна редакторка. Закарваха я у дома със служебната кола, когато оставаше да работи след седем. Възлагаше поръчки и обядваше с писателите; понякога й се налагаше да отхвърля материали. Тогава се обаждаше на писателя и казваше: „Съжалявам, но този материал просто не ни върши работа. Може би ще успеете да го продадете на някой друг.“ Понякога писателите се разплакваха. Всички казваха, че Уини отива твърде далеч.)

— Слушай, Джеймс — каза Уини. — Мисля, че се страхуваш от успеха. Страхуваш се от промяна. Страхуваш се, че ако се обвържеш с мен, ще трябва да се промениш. Ще трябва да признаеш успеха си.

— Мислиш ли? — попита Джеймс. — Никога не съм поглеждал нещата по този начин. Може би си права.

Джеймс само се съгласява. Съгласява се, а след това не прави нищо.

— Това е прекалено, Джеймс — казва тя сега. — Идва ми в повече.

— Знам — отвръща той. (Дори не може да планира една ваканция. Уини я планира, а той просто се отпуска по течението.)

Не прави нищо.

Уини знае какво трябва да направи. Трябва да престане да се грижи за Джеймс. И да започне да се грижи за себе си. Нали така казват всички психоаналитици да правиш в една връзка? Да спреш да се съсредоточаваш върху мъжа? И да се съсредоточиш върху себе си? (Разбира се, ако спреш да се съсредоточаваш върху мъжа, той вероятно ще те напусне. Само това забравят да ти кажат психоаналитиците.)

Трябва да се съсредоточи върху своите нужди.

Предстои й да спи с Танер и е развълнувана.

Обажда се в службата. Говори с асистентката си.

— К’во става? — пита я асистентката.

— Неотложната ситуация още не е отминала. Няма да се върна този следобед. Ще се обадя в края на деня.

— Обади се някой си Джес Фюкийс — казва асистентката й.

— Не е важен. Това е просто изпълнителният директор на компанията.

— Добре — отвръща асистентката. (Долавянето на сарказма не влиза в способностите й.)

— Не, не е добре — казва Уини. — Обади се на секретарката му и й кажи, че съм извън офиса… не, че съм извън града и ще му се обадя утре още в началото на работното време.

— Върви, момиче — казва секретарката и затваря.

Уини се прибира у дома.

— Здравей — казва тя на бавачката от Ямайка, която скача и бързо загася телевизора.

Уини предпочита да не забележи това.

— Госпожо Дийк. Рано се прибирате у дома.

— Изобщо не съм си у дома — отговаря Уини. — Само се отбивам. На път за съвещание.

Тя влиза в спалнята и отваря гардероба си. Започва да рови из обувките. Неизползвани и все още в кутията си стоят сандалите, които Джеймс й подари за рождения ден.

Тя ги обува.

— Довиждане — казва на бавачката от Ямайка.

Спира едно такси.

— Хотел „Морганс“ на Мадисън Авеню — казва тя. А после на рецепцията. — Бихте ли позвънили на господин Пол Бъниън, моля?

— Той очаква ли ви?

— Да — отговаря Уини.

Оглежда фоайето. Толкова е малко, направо клаустрофобично. Тя тропа с нокти по белия линолеум.

Администраторът се извръща и прошепва в телефона:

— Господин Харт? Тук има една жена, която иска да ви види.

— Уини — казва Уини.

— Уини — повтаря администраторът. После затваря. — Можете да се качите. Апартамент А. На последния етаж.

— Благодаря ви — отвръща Уини.

Взема асансьора. Излиза в тесен коридор, застлан със сива пътека. Натиска звънеца на апартамент А.

— Една минутка… идвам — казва отвътре Танер. — Идвам… ъх… и-и-идва-а-м[1]! — И отваря рязко вратата.

— Здравей — казва Уини.

— Това е неочаквана изненада.

— Надявам се, че не… прекъсвам нищо.

— Ако прекъсваше, щях да я изхвърля.

Спалнята е на първия етаж. Уини подминава отворената врата. Чаршафите са омачкани. Апартаментът е мезонет, два етажа с тераси. Тя изкачва вътрешното стълбище. Танер върви след нея. Току-що е взел душ. Уини усеща миризмата на одеколона му. (Одеколон! За последен път бе с мъж, който използваше одеколон, преди може би петнадесет години. Още си го спомня. „Пако Рабан“. Онзи мъж бе само за една нощ и вероятно нямаше да спи с него, ако не използваше одеколон.)

— Тъкмо пия чай — казва Танер. — Искаш ли?

— Разбира се — отговаря Уини. После сяда до стъклената масичка, на която има две чаени чаши, чайник и резенчета лимон. — Очакваше ли някого?

— Не. Някой току-що си замина. Неочаквано — отвръща Танер.

И двамата се засмиват.

— Иви? — пита Уини.

— Тайна — отвръща той. Започва да налива чая.

— Имам нещо твое — казва тя.

— Обувките ти ми харесват.

— Джеймс ми ги подари за рождения ден.

— Старият Джими има по-добър вкус, отколкото съм предполагал. — Той прави пауза. Отпива глътка чай. Поглежда я над ръба на чашата. — Как е старият Джими, между другото? Не беше в много добра форма снощи, когато си тръгна оттук.

— Мисля, че ще оживее. За съжаление — отвръща Уини.

— Какво, дошла си да ме накараш да си платя за това?

— Може и така да се каже — отговаря Уини.

— Мисля, че знам за какво си дошла, Уини.

— Мисля, че знаеш — казва Уини. (Не е сигурна какво трябва да каже след това. Никога не е била добра във флиртуването. Дори и с Джеймс в началото флиртуваше, като проявяваше интерес към работата му. Загуби сексуален интерес към него със същото темпо, с което загуби интерес и към работата му.)

— Мисля, че това е твое — казва тя. Отваря чантичката си и му подава ампулката кокаин.

— А-ха — подхвърля той. — Какво бих правил без него?

— Помислих си, че може да имаш нужда — отговаря Уини.

— Много ти благодаря — казва той.

Сетне става. Минава зад нея.

Уини затаява дъх.

— Уини — казва той. — От колко време се познаваме с теб?

— От петнадесет години.

— Винаги съм казвал, че копелето Джеймс е голям късметлия.

 

 

Служебната кола от Голямата ябълка спира пред един склад от вълниста ламарина. Амбър и Джеймс слизат.

— Ами ако ни хванат? — пита Джеймс. (Господи, Уини е права. Говори като момиче. Той би трябвало да владее положението тук. Но не го владее.)

— Е, и? Ще ни арестуват. Имам страхотен адвокат. До двадесет и четири часа ще ни е измъкнал — отговаря Амбър.

— Не мисля, че на жена ми много ще й хареса, ако се озова в затвора — казва Джеймс.

— На кого му пука за_ жена_ ти? — отвръща тя.

„А ти познаваш ли я?“, иска да попита Джеймс. Но вместо това казва:

— Просто през последните двадесет и четири часа й причиних известни… неприятности.

— Между другото, какво точно ти се е случило през последните двадесет и четири часа? Така и не ми обясни — пита Амбър.

— Вече бях в болницата — казва Джеймс, докато гледа къде стъпва по осеяния с дупки тротоар.

— Някоя лека операция? Липосукция? Нещо такова?

— Не, не точно.

Амбър отваря вратата на склада.

— Ще влезеш просто така? — пита Джеймс.

Амбър се обръща.

— Извинявай, Джеймс, но мисля, че именно за това служат вратите.

Складът е празен.

Нима бе очаквал нещо друго?

(Защо изобщо е тук? Надява се, че знае.)

— По дяволите. Закъсняхме — казва Амбър и пали цигара. — Преместили са шибаните маймуни. Трябваше да си знам, че не мога да имам доверие на шофьора на Дани Пико.

Тя хвърля цигарата и излиза разгневена.

— Какво правим сега? — пита Джеймс.

— Връщаме се. В Манхатън. Какво друго? — подхвърля през рамо тя.

Пак се качват в колата.

— Към дома, моля — казва Амбър. После поглежда през прозореца и прехапва долната си устна. — Мамка му. Сега просто ще трябва да си го съчиня. Да се направя, че съм видяла маймуни.

— Да си го съчиниш? — казва Джеймс.

— Всички съчиняват разни глупости. Кой ще разбере?

Изведнъж изражението й се променя. Прилича на изплашено момиченце.

— Джеймс — казва тя. — Не мислиш… че съм лъжкиня, нали? Аз съм най-честният човек, който някога ще срещнеш в живота си. Това беше адресът, който шофьорът на Дани Пико ми даде. Не съм виновна, че са преместили маймуните.

— Не, разбира се, че не — отвръща Джеймс.

— Хората все мислят, че лъжа. То е, защото съм хубава и умна. И просто излизам и докопвам материали. А те само си седят в кабинетите. Завиждат. Какво да правя, че ми завиждат? Не съм виновна.

„Оле Боже, мисли си Джеймс. Сега ще се разреве.“

— Хей — казва той. — Не е чак толкова лошо.

— Знам, че ще ме разбереш, защото съм сигурна, че хората и на теб завиждат. — Тя се примъква по-близо до него. — Ти си точно като мен, Джеймс — казва с онзи прелъстителен, дрезгав глас. (Дали е точно като нея? На кого му пука?) — Аз съм точно като теб, Джеймс. Ние сме като близнаци.

Неочаквано го целува. Толкова е непринудена. Направо страхотна. (Разбира се, че не е лъжкиня. Как би могло момиче като нея да бъде лъжкиня?) Дали й е известно, че я желае не по-малко, отколкото тя него? Джеймс плъзга ръка по предницата на блузата й и стиска големите й гърди. Иска му се да си свали панталоните и да й го ръгне веднага (както направи веднъж на седемнадесет с грозното дебело момиче, което бе готово да легне на всекиго; само че не успя да й го пъхне и свърши във влажната цепнатина на задника й). Амбър слага ръка на пениса му. Изстенва.

Колата спира пред една занемарена кооперация без асансьор в Долен Ийст Сайд. Джеймс изкачва след нея двете крила стълби. Въобразява ли си или тя наистина си тика задника към него? Или е заради обувките, грозноватите сандали-платформи? Той я притиска към стената на площадката. Пъха ръка под полата й. (Не носи никакво бельо и е космата.) Тя издърпва ръката му и пъха пръсти в устата му.

— Страшно съм добра в чукането — казва. — Няма да останеш разочарован.

— Знам, че няма — отговаря той.

Прилича на порнофилм. Откога момичетата станаха толкова лесни? Защо никой не му е казал? (Защо тази е толкова лесна?) Влизат в апартамента й. Вътре е сумрачно и мирише на мухъл. Тясно. Разхвърляно. (Ужасно разхвърляно.) На пода има дюшек. Тя ляга и вдига крака.

— Чукай ме, пич — казва.

Джеймс сваля ципа на панталоните си и ги смъква надолу. Пропълзява до нея. Наоколо се носи лека миризма на боклук. Не може да се разбере дали идва от нейния апартамент или от улицата долу. Той пъха два пръста в нея. После прониква. Отдолу Амбър е влажна, но твърде широка. Огромна. Остава празно пространство. По-широка й е от на Уини, а Уини е раждала. Какво прави всъщност? Ами ако Уини разбере?

Свършва.

Строполява се върху нея.

След минутка поглежда лицето й. Тя не го гледа. Очите й са вперени в тавана. Лицето й е безизразно. Какво ли си мисли? Дали е успяла да свърши?

— Трябва да се обадя в редакцията — казва тя.

Джеймс сяда на дюшека. Придърпва си панталоните.

— Беше страхотно — казва той.

— А-ха. Знам — отговаря тя, изпълзява от дюшека и отваря мъничкия хладилник. — Надявам се, че нямаш нищо против. Имам чужда от едно питие. — Налива си половин чаша чиста водка. — Не ме гледай така шашнато, Джеймс. Аз никога никого не съдя. Понеже проблемът си е твой, не мой. Ясно? Ако имаш проблем в тия работи, не си го изкарвай на мен. Не го заслужавам.

— Знам — отвръща Джеймс. Изведнъж започна да се чувства ужасно. Ефектът от дрогата е отшумял. Той е изтощен. Чувства се омърсен. (Действително е мръсен.) Иска му се да е в апартамента си, в своето легло, и да спи. Ако може да поспи, сигурно като се събуди, ще бъде сякаш нищо от това не се е случило.

— Притесняваш се да не кажа на жена ти, нали? — пита Амбър. — Аз не съм такова момиче. И през ум не искам да ти минава, че съм такова момиче, защото не съм.

— Добре — отвръща предпазливо Джеймс.

Тя се приближава до него и обхваща с длани лицето му. Целува го по устните.

— Никога досега не си срещал такава като мен. Не искам да се притесняваш. Аз съм най-добрата ти приятелка.

— Чувствам се малко… неспокоен — заеква той.

— Че защо не каза веднага? Имам тонове хапчета. Ксанакс? Клонопин? Декседрин?

Декседрин?

— Наистина ли познаваш Уини? — пита той. Старае се думите му да прозвучат нехайно.

— Че ти как мислиш, Джеймс? — отговаря тя. — Ха!

Уини и Танер лежат голи на леглото в апартамента му в хотел „Морганс“. Уини е затворила очи. Усмихва се.

Танер се навежда над нея и отмахва косата от лицето й. Целува я по бузата.

— Хареса ли ти? — пита нежно той.

— О, да — отвръща тя.

(Всъщност й се иска да каже: „Това беше най-шеметното чукане в живота ми, много ти благодаря, най-сетне разбрах какво значи шеметно чукане“, но просто не е такова момиче.)

Танер хваща дупето й в шепи и я притегля към себе си. Тя прокарва ръка по гърба му. (Иска да запомни тялото му до края на живота си. Ще запомни тялото му до края на живота си. То е съвършено. Леко загоряло и без косми. Мускулесто, но не прекалено напомпано. Който е казал, че мъжкото тяло няма никакво значение за жените, греши. Уини за пръв път разбира, че сексът може да бъде толкова чист. И красив. Танер е чист. Никога не е виждала толкова чист мъж в живота си. Джеймс има бяла кожа и брадавици. И черни пори, от които израстват руси косъмчета. Понякога има черни точки на гърба.)

— Искаш ли да го направим пак? — пита Танер.

— Ще можеш ли?

— А ти как мислиш?

Вече усещаше ерекцията му.

— Само минутка — казва тя.

Навежда се и вдига телефонната слушалка. Той я погалва отзад. Толкова нежно, че Уини усеща как отново се възбужда. Тя разтваря леко крака и казва:

— Ало?

— К’во става? — пита асистентката й.

— Просто проверявам как е положението. Кажи на Амбър, че ръкописът й ще ми трябва утре сутринта в началото на работното време.

— Не мога — отвръща асистентката й. — Още е на оная пресконференция.

— Просто й кажи, става ли? — казва Уини. Мисли си: „Колко типично.“ Амбър Андърс е момичето, което изплагиатства нейния материал.

Тя затваря телефона.

— Всичко ли е наред? — пита Танер.

— Абсолютно — отговаря тя.

Джеймс и Уини у дома

Джеймс ще си строши краката да бърза за дома. За пръв път. Ако се прибере преди Уини, ще може да си вземе душ. И да се престори, че всичко е наред.

Отсега нататък всичко ще бъде нормално. Той ще се концентрира. Ще напише тази книга. (Чувства се отвратително. Повече не може да понася да се чувства отвратително. Така ли се чувства Танер, след като се друса и чука първото му попаднало маце, за което пет пари не дава? Смутен и объркан?)

Той отваря вратата на апартамента си. Затваря я.

— Джеймс? — вика Уини. — Радвам се, че се върна у дома. Уини е в стаята на тяхното момченце. Играе си с тяхното дете. Помага му да ниже мъниста на струна. Седнала е на пода и е свалила обувките си. Изглежда щастлива.

— Виж, татко — казва момченцето му.

— Здрасти, готин — отвръща Джеймс.

— Тате. Бум-бум — казва момченцето.

— Не — намесва се Уини. — Не застрелвай татко. — После се усмихва. — Какво момче, а?

— Бум-бум — казва Джеймс на момченцето. — Бум-бум и на теб.

— Клей е тук — прошепва високо Уини. — Вероника го е изритала от къщата. Дали да не ви изритам двамата да отидете на хотел? Но пък, като се замисля, май ще е най-добре аз да отида на хотел и да ви оставя да го платите.

— Искаш ли да отидеш на хотел? — пита Джеймс.

— А ти как мислиш? — отвръща Уини.

— Как мина денят ти?

— Страхотно — вдига поглед Уини. — Чуках се с Танер цял следобед в хотелската му стая.

„Иска ми се да го беше направила“, мисли си Джеймс. Тогава щяха да са квит. Тогава нямаше да се притеснява от нищо. (Но пък щеше да изникне проблемът с Танер. Нямаше да могат да бъдат повече приятели. И всеки път, когато погледнеше Уини, щеше да си мисли как Танер я е чукал. И за всичките други момичета, които Танер е чукал. Може би щеше да се наложи да се разведе с Уини.)

— Чичо Клей повърна в мивката — казва момченцето му.

— Ш-ш-ш-т — сгълчана го Уини. — Как мина твоят ден?

— Отидох на онази пресконференция. Не струваше.

— Нали те предупредих — отбелязва Уини.

(Трябва ли да й каже? Трябва ли да й каже, че е срещнал Амбър Андърс на пресконференцията? Ако смята да й казва, сега е моментът. Ами ако Амбър каже на Уини, че е срещнала Джеймс? Ами ако й каже, че е чукала Джеймс? Ако каже на Уини, че е срещнала Джеймс, Уини ще се чуди защо не й е казал пръв.)

— Срещнах една, дето работи в твоята редакция — осмелява се най-сетне той.

— Коя?

— Анди… Амбър някоя си…?

— Амбър Андърс — подсказва му Уини.

— Мисля, че така беше.

— Какво каза тя?

— Нищо — отговаря Джеймс. — Само че е чела материала ми за сателитите.

— Вероятно ще го изплагиатства. Тя беше онази, която изплагиатства моя материал. Опитвам се да се отърва от нея, но не мога.

— Трябва да го направиш — казва Джеймс. — Изглежда малко нещо луда.

— По-лоша е от Иви.

— Мислиш ли, че Иви е спала с Танер?

— Нямам представа — отвръща Уини. После взема няколко мъниста и ги нанизва на струната. (Мисли си за Танер. Колко беше силен, как нежно я повдигаше и преместваше в различни пози. Коленичи над нея като някакъв бог. Завладя я. Целува я по шията, докато й се стори, че ще припадне. И наистина припадна. Изсули се от стола на пода и точно тогава той я вдигна и отнесе в спалнята си. Беше неспособна да протестира.)

— Бас държа, че не го е направил — казва Джеймс. — Все пак Иви е от кръга на близките. Дори за Танер. Тя е твоя сестра.

— Мислиш ли? — пита Уини.

(„Дори не крещи, мисли си Джеймс. Може би все пак ще ми се размине.“)

— Отивам да си взема един душ — казва той.

— Мисля, че това е добра идея.

Той подминава дневната. Клей спи на канапето. Дали е чукал Иви? Снощи, когато Джеймс напусна хотелската стая на Танер, Клей и Иви още бяха там. Наистина ли (Клей и Иви) биха направили такова нещо?

Господи. Той искаше да чука Иви. Някъде в продължение на две секунди. После обаче заговори на Танер за ония глупости с маймуните. И алфа-мъжкарите. Какво ли, по дяволите, бе дрънкал?

(Ами ако беше спал с Иви? Със сестрата на Уини. Щеше да бъде все едно Танер да е спал с Уини.)

Той влиза в спалнята. Там е чисто. И подредено. Очилата му са на нощното шкафче до леглото заедно с черния му туристически будилник „Браун“ и три стари бизнес списания, които си е нарочил да прочете, но все отлага. Обувките на Уини са на пода. Сандалите, които й подари на рождения ден.

Изведнъж започва да се чувства добре. Може би все пак не се е оплескал.

Когато излиза от банята, чува Уини да говори по телефона.

— Ще го изпратя вкъщи веднага щом се събуди — казва тя. — О, Боже, Вероника. Не зная. Вече не давам и пукната пара… Знам, но може би трябва да опиташ с тази нагласа. Може би трябва да излезеш и да изчукаш някого.

— Вероника — казва Уини, когато Джеймс минава покрай нея на път за малкия си кабинет.

Той кимва.

— Не мисля, че трябва да се месим.

— Аз също — отвръща Уини. — Пет пари не давам.

Джеймс сяда на бюрото си. Включва компютъра. Телефонът отново звъни. „Мамка му, мисли си той. Ами ако е Амбър? Не съм й давал номера си. Но тя сигурно има номера на Уини.“

Работят в една и съща редакция.

Не, това е само параноя. Амбър няма да каже нищо. Не е такова момиче.

Чува как Уини се кикоти тихичко на телефона в кухнята.

— Определено трябва да го направим пак — казва прелъстително тя. Никога досега не я е чувал да говори с този тон. — Следващия път, когато дойдеш в града.

— Танер е! — виква тя.

О!

Джеймс вдига слушалката.

— Хей, човече.

— Здрасти, човече. Как се чувстваш?

— Кофти.

(Иска му се да каже на Танер, че е чукал. Защото е чукал. Наистина е чукал. Но определено няма да каже на Танер за вагината на момичето. Беше огромна. И малко смърдеше.

Определено няма да го направи пак.)

— Чувам те, човече — обажда се Танер.

— Клей е тук — казва Джеймс. — Вероника го е изритала от къщата.

— До два часа ще го умолява да се прибере.

— Вече го направи — отговаря Джеймс.

Двамата се засмиват.

— За Ел Ей ли заминаваш? — пита Джеймс.

— Утре сутринта. Ще се видим другия път, като дойда в града.

Джеймс затваря.

Проверява съобщенията в електронната си поща. Най-горното, изпратено в 5:03 следобед, е със заглавие: „От Амбър 69696969. Относно: Алфа-мъжкарите.“

Не може да бъде. Да го изтрие ли или да го прочете? По-добре да го прочете. Да разбере доколко сериозна е вредата.

„Драги Джеймс,

Беше страхотно, че се запознахме. В днешни времена е много трудно да се намерят свестни мъже. (Не се притеснявай за жена си. Казах ти, не съм такова момиче и ВИНАГИ спазвам обещанията си. За разлика от други хора, които познавам.) Страшно ми се иска да поговорим за идеята ми за алфа-мъжкарите. (Мисля, че има и алфа-женски и аз съм една от тях.) Това би било страхотен материал за списанието. А, и мисля, че трябва да го знаеш, ще се захвана с този материал. Да се срещнем в понеделник в шест в кафе «Грил». Барманът там, Джери, ми е приятел и винаги ме черпи с питиета.

Голяма целувка.“

О, мамка му!

Трябва ли да й отговори? Ами ако й отговори и съобщението му отиде на погрешен адрес? Ами ако някой, например Уини, го види? (Амбър и Уини работят в една и съща редакция. Съобщенията често се четат от всички в службата.) А ако не отговори? Тя може да продължи да му праща съобщения. Може да откачи. Може да каже на Уини.

Трябва да бъде много, много внимателен. Трябва да си прикрива следите. (Побъркано е това момиче. Опитва се да открадне идеята му. И май ще трябва да й позволи.)

„Скъпа Амбър, пише той. (Не, не може да пише «Скъпа Амбър». Твърде е интимно.)

Амбър,

Радвам се, че се запознахме днес. Все пак ми се струва, че съм те подвел. Няма такова нещо като алфа-мъжкар. Поне не при хората.

Късмет с материала за маймуните.“

И чуква на прозорчето за изпращане.

Телефонът отново звънва.

— Джес! — възкликва Уини. — Каква привилегия. — („Каква подмазвачка е“, мисли си Джеймс.) — Имах неотложна ситуация, но мога да ти обещая, че повече няма да се случва… О, да. Обожавам този проект… С правилно управление може да се превърне в огромен успех… Благодаря ти. Страшно ти благодаря, Джес… Боже мой! Обещавам ти, че ще си заслужа всяко пени. — И затваря.

— Джеймс — казва Уини.

Той скача. (Така ли ще бъде отсега нататък? Ще подскача от страх всеки път, когато Уини влезе в кабинета му? От страх, че може да разбере?)

— Беше Джес Фюкийс. Изпълнителният директор. Току-що ми предложи да ръководя сайта им в Интернет. Ще изкарвам по петстотин хиляди годишно. С възможност да закупувам акции.

Джеймс не казва нищо. Поразен е.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-развълнуван? Вече съм голяма клечка.

— Развълнуван съм — отвръща Джеймс. — Не ми ли личи?

След това Уини прави нещо, което никога досега не е правила. Приближава се до него. Слага ръка върху косата му. Разрошва я.

— И аз се гордея с теб — казва тя. — Работи наистина упорито. Сигурна съм, че този материал за маймуните ще бъде страхотен. Може би си прав. Може би наистина от това ще се получи книга.

Уини се прозява.

— Малко съм изморена. Ще си поръчам суши и после си лягам. Да ти поръчам ли обичайното? Калифорнийско руло?

— Разбира се — отвръща Джеймс.

Бележки

[1] Come (англ.) — идвам; „свършвам“. — Бел.пр.