Кандис Бушнел
4 блондинки (19)

VI

Заминавам.

Седя в кабинета на д-р Х., гледам мръсните дантелени завеси, които ветрецът от Пето Авеню развява, и си мисля за яхти, филмови звезди в сатенени рокли и кутии за шапки „Луи Вюитон“ като онази, която току-що си купих за пътуването, макар да нямам шапка. Доктор Х. прекъсва размишленията ми с една дума:

— Е?

— През онези прозорци може да се види вътре — казвам.

Доктор Х. оставя жълтия си бележник и поглежда навън.

— Това ли е проблемът? — пита. — Идвате тук вече — колко? — година и половина, Сесилия, и никога досега не сте го споменавали.

Както никога не съм споменавала за връзката на Хюбърт с Констанс. Допреди няколко дни. Веднага след като казах на Хюбърт, че заминавам с Дайана за филмовия фестивал в Кан.

— Може би ставам параноичка — казвам полу на шега.

— Вие сте параноичка — отговаря доктор Х. и свежда поглед към бележника си. — Всички знаем, че затова сте тук.

— Ние? Кои сте тези „ние“? Някакъв заговор?

— Аз, вашият съпруг, пресата, или трябва да кажа „медиите“, вероятно този тип Д. У., за когото все говорите… да продължавам ли? — пита някак отегчено доктор Х.

Отговарям отрицателно и неочаквано прибавям:

— Може би използвам параноята си като някакво оръжие. Мислили ли сте някога за това, доктор Х.?

— А правите ли го? — пита той. — Използвате ли параноята си като оръжие?

Мамка му. Не ЗНАМ.

Доктор Х. седи и ме гледа втренчено, както ме гледаше Хюбърт, когато му казах, че заминавам. Без него. Но нищо не можеше да каже, както не можеше да каже нищо за няколкото чанти и куфари „Луи Вюитон“, които купих след един пиянски следобед с Дайана, да не споменаваме няколкото чифта обувки, чантичките и роклите.

— Имам нужда да замина — казах му. — Трябва да помисля.

— Имам нужда да замина — казвам на доктор Х.

— Каква полза — пита той — ще ви донесе това заминаване?

— Никаква — отговарям. — Но така ще се отдалеча от съпруга си. Споменах ли, че той има връзка с друга жена?

— Споменахте го — доктор Х. прелиства бележника си — преди месеци. Заедно с онази биографична книга.

— И?

— И работата е там, че… вероятно всичко това е плод на вашето въображение.

— Мисля, че мога да правя разлика между фантазии и реалност.

— Можете ли? — пита той.

— ВИДЯХ ги заедно.

— Да не би да правеха…

— КАКВО? Онова? Не. Но си личеше. По начина, по който се държаха.

— Какво казва той?

— Нищо — отговарям, като полюшвам крака си. — Но не го отрича.

— Защо поне не го ОТРЕЧЕШ? — изкрещях тогава.

— Сесилия — отвърна студено Хюбърт. — Подобни твърдения не заслужават отговор.

Той може да бъде страшно студен, моят съпруг. Под прекрасните му обноски няма абсолютно… нищо.

— Определено ти изневерява — каза по-късно Дайана. — Иначе щеше да го отрече.

Е, ВСИЧКИ знаем това, нали?

Личи си, че този сеанс няма да доведе доникъде, затова изтърсвам ни в клин, ни в ръкав:

— Имам нова… приятелка.

Изведнъж осъзнавам колко ЖАЛКО звучи това, както когато бях на четири и разправях на всички, че имам приятел, но той беше въображаем и се казваше Уинстън. Казвах на всички, че отивам да играя с Уинстън, но всъщност отивах до любимата си локва и пусках бръмбари в кибритени кутийки по водата.

— И тази приятелка…

— Е реална — парирам, но веднага се усещам, че и това звучи откачено, затова бързо замазвам нещата. — Искам да кажа, че според мен ще станем приятелки. Вече сме приятелки, но Бог знае колко ще продължи това.

— Приятелствата ви с жени обикновено… бързо ли приключват?

— Не зная — казвам ядосано. — Кой знае? Не в това е въпросът. Не искате ли поне да знаете… коя е тя?

— Важно ли е? Добре, коя е тя?

— Работата е там, че отдавна не съм имала приятелка. Ясно? — казвам, като го гледам ядосано.

— И защо?

— Не знам. Защото съм омъжена. Вие ми кажете.

— И значи тази приятелка…

— Дайана…

Доктор Х. вдига ръка, за да ме спре.

— Само първи имена.

— Защо? Това да не е някакво събрание на Анонимните алкохолици?

— То е, за каквото го смятате, Сесилия. А сега да видим. Дайана — казва доктор Х., изписва името й с главни букви и го подчертава.

— Знаете С ТОЧНОСТ коя е! — кресвам. — Господи! Става дума за Дайана Мун. Не четете ли шеста страница? От седмици пишат за нас двете. Как ни виждат навсякъде заедно.

Доктор Х. засмуква върха на писалката си.

— Не чета страница шеста — отговаря замислено.

— Дявол да го вземе, доктор Х.! Всички четат страница шеста — казвам, като скръствам ръце и поклащам единия си крак, обут в бежова копринена обувка „Маноло Бланик“, която струва четиристотин и петдесет долара и е абсолютно непрактична. Двете с Дайана ги бяхме купили преди два дни, когато отидохме на „пазарна веселба“. Аз си ги избрах, а Дайана каза, че трябва и тя да си купи един чифт, понеже сме били „сестри“, и това беше потвърдено, когато се оказа, че носим един и същи номер обувки: девети.

— Имам добър вкус — изтърсвам неочаквано.

Доктор Х. очевидно изпитва облекчение, че все пак няма да го замерям с лайна, затова казва меко:

— Да, така е. Вие сте известна с това, нали? Добрият вкус. Вероятно той е една от причините Хюбърт да се ожени за вас.

Доктор Х. вдига очи към мен. Вижда, че само го гледам, затова продължава със запъване:

— Все пак това е една от причините, поради които мъже като Хюбърт се женят, нали? Искат съпруга с добър вкус, която ще носи подходящи дрехи на… благотворителни събития… и ще обзаведе както трябва къщата в Хамптъните… или не, нали с Хамптъните беше свършено!… според вашите кръгове…

Аз се облягам назад в креслото и затварям очи.

Мисля си какво би направила Дайана в тази ситуация.

— Знаете ли какво, доктор Х.? — питам.

— Какво? — отвръща той.

— Майната ви — казвам аз и си излизам.