Кандис Бушнел
4 блондинки (16)

III

Объркана съм.

Всъщност за нещо съвсем дребно.

Като се връщам към миналата година, точно след като двамата с Хюбърт се оженихме.

Поисках му пари да си купя дрехи.

— Не разбирам — каза той.

— Хюбърт — отговорих, — нямам никакви дрехи.

— А какви са всичките онези неща в гардероба ти?

— Имам нужда от нови дрехи — казах и в ъгълчетата на очите ми започнаха да се събират сълзи. За пръв път моят съпруг ми отказваше направо — доказателство, че вече не ме обичаше.

— Никога не съм виждал баща ми да дава на майка пари за дрехи.

— Отпускал й е месечни суми — отвърнах аз.

Не знаех дали това е истина, но знаех, че думите ми са много дръзки, понеже имаше голяма вероятност Хюбърт да ги приеме като критика срещу майка му. Той така и направи.

— Какво се опитваш да кажеш за майка ми?

— Нищо — отговорих аз.

— Тогава защо я спомена?

— Не съм. Ти я спомена.

— Ти я спомена. Каза, че й е отпускал месечни суми. Не го ли каза?

— Да-а-а — отвърнах аз. — Но… О, майната ти — казах тихо и се втурнах разплакана в спалнята.

Той не дойде веднага, както обикновено правеше, а и когато дойде, се престори, че изважда някаква вратовръзка от гардероба.

— Хюбърт — казах търпеливо. — Нуждая се от дрехи.

— Не искам тумба репортери да следват жена ми по петите и да пишат статии за това колко много пари харчела за рокли. Ти искаш ли го? Искаш ли да станеш за посмешище на вестниците?

— Не-е-е — изхълцах аз. Не исках да изтъквам, че и без това вече съм станала за посмешище на вестниците, така че какво значение имаше? Люлеех се напред-назад на леглото и плачех, сякаш сърцето ми се късаше (а то точно това правеше) и си мислех: „Какво ще правя сега? Какво би трябвало да направя сега?“

А сега — ха-ха — седя тук, заобиколена от странни нови дрехи. С други думи всичко, което правех миналата година, най-сетне се извъртя в моя полза. А именно че носех семплите костюмчета в черно и бяло отпреди да се омъжа, докато един моден репортер не написа: „Няма ли кой да купи на тази принцеса една нова рокля?“ И не беше нужно да показвам това на Хюбърт, защото се появи в светската рубрика на „Ню Йорк Таймс“, а в неделя той прочиташе първо нея. Колкото и да не ви се вярва. (И аз самата не вярвах, когато се запознах с него: това и дето четеше тайничко всички клюкарски рубрики, търсейки името си. Каквото и да е написано, никога нищо не казва и лицето му винаги си остава непроницаемо, сякаш чете за някой непознат.)

Но в това има нещо обидно. Сякаш Хюбърт не е искал да харчи пари по мен през първата година от брака ни, защото не е бил сигурен, че ще се задържа до него.

(Страшно ми се иска да си казвахме открито тези неща. Отначало, когато се оженихме, наистина вярвах, че ще можем да разговаряме честно, но стана точно обратното: ние сме като двама души на различни острови, които могат да си общуват само с телефон, направен от тенекиени кутии и канап.)

Затова трябва да се правя на леко недоволна от новото положение. Особено след като инициативата е на Д. У. Включително късата коса. Имам къса, руса до бяло коса и когато се погледна в огледалото, не мога да се позная. Това е част от техния план да избършат личността ми, за да започнат на чисто.

И моят съпруг подкрепя това с две ръце.

— На борда съм — каза той. (Уф! Мразя този израз. Звучи толкова корпоративно американски. Това никак не е в стила на Хюбърт, но му харесва да се преструва, че е.) — На борда съм. Това е хубаво за теб.

— Предполагам, че след това ще поискаш да СПОРТУВАМ — подхвърлих иронично.

— Спортуването ще ти се отрази добре — отговори той.

Тогава му казах, че е много трудно да спортуваш, когато си така наблъскан с хапчета, че едва си вдигаш ръката до устата.

Той обаче отвърна (подозрително, както ми се стори):

— Няма причини да вдигаш ръка към устата си, освен за да слагаш храна в нея.

На което хитро отговорих:

— Всъщност ръката се вдига до устата и за да си сложиш червило. — Това го накара да млъкне за малко.

Водихме този разговор вчера сутринта, докато все още бях в леглото. Звънецът в средата на апартамента започна да звъни, без да спира. Затискам си ушите с няколко възглавници, но полза няма. Хюбърт слиза долу, връща се и казва:

— Ставай, Д. У. е тук.

И вместо да остане, за да ме утеши, пак слиза долу и прави още една каничка кафе, сякаш е най-обикновен човек (всъщност той се гордее с това), за което никога не преставам да подозирам, че си е чиста преструвка.

Чувам някаква суматоха долу, после гласове и Хюбърт извиква:

— Хайде, сънливке, слизай долу.

После се обажда Д. У.:

— Ставай! Ставай, мързелано!

Така че нямам друг избор, освен да измъкна дрогираните си морни кокали от удобното легло. Слизам при тях (без да минавам през банята) с чорлава коса и все още с копринената къса нощница с тънки презрамки, която е омачкана и има мънички петна, защото от четири дни не нося почти нищо друго.

Точно когато влизам в кухнята, чувам Д. У. да казва:

— Уверявам те, Хюбърт, разхубавяваш се с всеки път, когато те виждам.

Това едва не ме накарва да се върна обратно. За кого се мисли Д. У, та ми се прави на Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“?

Хюбърт е облечен в сив костюм, бяла риза от оксфорд и жълта вратовръзка и ако не си му съпруга, предполагам, че изглежда направо страхотно както налива кафе в големите чаши, усмихва се и води лек разговор за филма със заглавие „Седмото чувство“, който е гледал.

— Защо аз не съм гледала този филм? — питам.

Той ме придърпва и прегръща с една ръка.

— Защото беше болна. Забрави ли?

— Не бях болна — отвръщам. — Само се преструвах на болна, защото мразя кината.

— Точно така — казва той на мен, а не на Д. У., от което започвам се чувствам мъничко по-добре. — Защото смяташ, че кината са пълни с микроби.

— С микроби и болни хора — уточнявам аз.

— Каква принцеса само — обажда се Д. У — Винаги съм й казвал, че ако не се е омъжила за теб, единственият, за когото й е оставало да се омъжи, е принц Чарлз.

— По-скоро бих умряла — казвам.

— Това би било ужасна трагедия. Не само за Хюбърт, но и за целия свят — казва мазно Д. У.

— Бих искала да съм мъртва. Не смятам, че ще бъде чак толкова лошо — подхвърлям.

Виждам как Хюбърт и Д. У. се споглеждат.

— А и — продължавам, докато си наливам чаша кафе, макар кафето да е едно от ЧЕТИРИДЕСЕТТЕ МИЛИОНА неща на този свят, които ме карат да ПОВРЪЩАМ — ако не се бях омъжила за Хюбърт, щях да се омъжа за филмова звезда.

После подавам кафето си на Д. У.

— Опитай го.

— Защо? — пита той.

— Просто го опитай.

Д. У. поглежда Хюбърт.

— Кафе е — казва той и ми го подава обратно.

— Благодаря ти — отвръщам и предпазливо отпивам една глътка. — Просто исках да се уверя, че не е отровно.

Горкият ми, горкият ми съпруг. Разкара европейското момиче и получи едно много по-лошо. Направо откачено. На което сега се опитва да не обръща внимание.

— Но нямаше да бъдеш щастлива — казва Хюбърт, като отново се споглежда с Д. У, — защото филмовата звезда нямаше да те обича колкото те обичам аз.

— Е — отвръщам, — след като любовта ти към мен е равна на нула, какво значение щеше да има?

— О, стига, стига — намесва се Д. У.

— Какво знаеш пък ти? — питам ненавистно.

Поглеждам към Хюбърт и виждам, че на лицето му се е изписало онова затворено изражение. Пак. За милионен път.

Той излива остатъка от кафето си в мивката и изплаква чашата.

— Трябва да тръгвам.

— Винаги отива в онзи тъп офис — казвам нехайно.

— Студио — поправя ме Д. У. — Когато един мъж е изпълнителен продуцент на хитово телевизионно предаване във водеща телевизия, той отива в студио.

Хюбърт ме целува по челото.

— Чао, хлапе — казва той. — Вие двамата се забавлявайте.

Хвърлям унищожителен поглед на Д. У.

— Недей — казва той. — Не казвай нищо глупаво. Особено като се има предвид, че този театър е абсолютно безсмислен.

Горкият ми съпруг.

Втурвам се в дневната и грабвам господин Смит, който души около канапето. Хуквам към вратата, подминавайки кухнята, откъдето Д. У. ме зърва и кресва:

— Дръж този зайчар далече от мен!

Слизам тичешком по стълбите, стиснала господин Смит, който няма абсолютно никаква представа какво става, и изхвръквам на Принс Стрийт, където Хюбърт тъкмо се качва в лимузината (казал е, предполагам, че не иска лимузина, но от телевизията са настояли). Почуквам на прозореца и Хюбърт сваля стъклото. Поглежда ме, сякаш си мисли: „О, Боже, ето я лудата ми жена, застанала на улицата боса, с омачкана непрана нощница и куче в ръцете“, и казва достатъчно учтиво:

— Да?

Отвръщам:

— Забрави да целунеш господин Смит.

Той се навежда навън и целува господин Смит по носа. Картинката е страшно мила и аз наистина започвам да вярвам, че през следващите няколко часа всичко ще е чудесно, но след това чувам издайническото „щрак-щрак-щрак“ зад мен. Обръщам се и ето го онзи фотограф с маскировъчни дрехи, който щрака като луд и крещи: „Усмивка!“ Лимузината потегля, а закривам лицето си с господин Смит (който вече отчаяно се дърпа) и хуквам надолу по Принс Стрийт. Най-сетне намирам убежище в едно магазинче за вестници.

Точно в този момент собственикът на магазинчето с надути цени на цигарите има дързостта да каже:

— Без кучета. Без кучета в магазина. — И започва да маха с ръце, сякаш е нападнат от рояк бълхи.

Каня се да го обсипя с порой от ругатни (всъщност вече съм отворила уста), когато зървам ОНОВА: корицата на списание „Стар“, на която има снимки на няколко актриси и МЕН с отворена уста, торбести гащета, потник и ръце на хълбоците. Снимката беше направена преди няколко месеца на един баскетболен мач между известни личности; Хюбърт настоя не само да присъствам, но и да участвам в него (което в крайна сметка се извъртя в моя полза, понеже съм такава ужасна баскетболистка и така се стягам от напрежението, че Хюбърт каза повече никога да не правя подобни неща), а под снимката се мъдри надписът: „Принцеса Сесилия, 1,78 м., 53 кг.“ И тази камара от лъжи е увенчана със заглавието: „Гладува до смърт?“ Това здравата ме вкисва, понеже същия онзи ден бях изяла цели два хотдога. Грабвам господин Смит и списанието, изтичвам надолу по улицата, обратно по стълбите и отварям с трясък вратата на апартамента. Д. У си седи в дневната, най-спокойно пие кафе и разглежда снимките в списание „Ню Йорк“. Стоварвам се задъхана в едно кресло.

— Наистина, Сесилия — казва той. Поглежда си часовника. — Осем и четиридесет и три е. Не мислиш ли, че трябва вече да се облечеш?

Наистина не знам какво да отговоря, затова се свличам на пода, треса се и дращя шията си с нокти, докато Д. У не лисва една чаша вода в лицето ми.

 

 

Возя се към центъра със слънчеви очила и кърпа на главата, стиснала господин Смит в прегръдките си. Чувствам противната тежест на депресията, сякаш някой е поставил дъска върху тялото ми и е натрупал отгоре й циментови блокчета. Когато съм в това състояние, ми е трудно да се движа, трудно ми е да направя дори най-простото движение — като например да запаля цигара — и понякога, тъй като прекарвам много време сама в апартамента, седя с часове ту на стълбите, ту на пода в кухнята и гледам втренчено в празното пространство. Не искам никой да знае колко съм зле, затова лъжа, че цял ден съм чела списания или съм изпълнявала дребни задачи, като например да занеса макара конци на химическо, но често откривам, че драскам „помогнете ми, помогнете ми“ на дланта си с една стара химикалка. В края на деня неизменно измивам надписа. Мислите ми винаги текат в едно и също русло, подобно на електрическо влакче, което се движи напред-назад, напред-назад: всички ме мразят и е възможно да ми се присмиват зад гърба, чакат ме да се оплескам, да изтърся някаква глупост (или изобщо нещо, понеже когато те наблюдават под лупа, почти всичко, което кажеш, звучи глупаво) или пък да ги изгледам лошо, за да могат да изтичат при приятелите или колегите си и да се оплачат: „Срещнах принцеса Сесилия. Вярно било онова, което казват. Наистина е кучка.“

И където и да отидеш, хората те гледат, сякаш очакват да те намразят, и реакциите им са като камъни, които те удрят отново и отново, докато накрая спреш, изключиш, закриеш главата си с ръце и започнеш бавно да се стопяваш.

Д. У. барабани с нокти по облегалката на креслото.

— Бил съм женен… — казва той. — Два пъти.

— Да — казвам иронично. — Знам.

Гласът ми звучи изтънял. Здравата съм разстроена от снимката в „Стар“ и придружаващата я статия, в която ме обвиняват, че съм анорексичка. НЕ СЪМ такава, но при мен положението е толкова сложно, че не мога да го обясня дори на себе си.

— Бил съм женен — повтаря Д. У — и единственото, което открих, е, че най-важни в брака са условностите. С други думи, приятният разговор на закуска, веселото бъбрене по купоните и няколкото комплимента през деня в действителност са по-важни от чувствата, за които, честно казано, никой пет пари не дава.

Кимвам безмълвно, като се питам защо водим този разговор отново и отново. Дори не е нужно да изтъквам, че последният брак на Д. У. свърши толкова ужасно (с война на шеста страница), че жена му, която е вече поне на осемдесет, но си е правила около дузина пластични операции за опъване на кожата и винаги носи очила с розови стъкла, би напуснала купон, ако някой от присъстващите спомене името му.

— Всъщност — продължава невъзмутимо Д. У — бих казал, че условностите са най-важното нещо във всеки аспект от живота. Тоест, на кого му пука, че може да си пълен боклук, щом вечеряш на маса с прелестни цветя, от лявата ти страна седи един забележителен човек, от дясната ти страна седи друг забележителен човек, фотографите те снимат, чорапите ти, за Бога, са от кашмир, а ти се усмихваш и снимката в крайна сметка попада в светската рубрика на „Вог“. Само това е от значение, нали? Ти, разбира се, вероятно няма да го разбереш, понеже — подобно на всички хора с душевни проблеми — си вманиачена по себе си. Не ти пука за мен или за това, че кучето ти всеки момент може да се изпикае на костюма ми от „Прада“.

— Господин Смит не пикае върху хората — отвръщам. Не съм в състояние дори да се разсърдя, задето преди малко спомена в какво състояние се намирам.

— О, съжалявам. Имах предвид теб — казва Д. У.

Оставям го (все още стиснала господин Смит до гърдите си) да ме свали от таксито на Мадисън Авеню, където някой пробива с пневматичен чук паважа, от един спортен мерцедес гърми рап, хората вървят, сякаш изливайки високочестотни вибрации от рода на „Погледнете ме, погледнете ме, погледнете ме“. Дори в този кратък момент градският шум е смазващ и аз имам чувството, че всичко се е сгромолясало отгоре ми. Тръгваме по едни тесни теракотени стълби и влизаме в салона за красота, който е целият в оберлихти и мраморни колони около фонтана по средата (според мен предназначението им е да имитират нещо като римски бани), около които жени с бели халати и тюрбани на главите се изтягат и четат списания. Бивам запратена в отделната зала, където обслужват „известни личности“. Някаква жена в сари се мъчи да ми пробута кафе, чай или вода (когато помолвам за „Блъди Мери“, всички ме поглеждат слисано) и все мушка под носа на господин Смит купи с вода, в която плуват резенчета лимон, но той благоразумно отказва.

След това започват да режат. Отрязват дългата коса, която съм имала цял живот (а тя е моят живот, дългата коса — мъжете я обожават) и която е преминала през какви ли не оттенъци на русото, в зависимост от това дали съм имала пари да платя на фризьор, трябвало е да го направя сама със „Сън-Ин“, или някой от моите приятели гейове се е съжалил над мен и е уредил да ме боядисат безплатно (това ставаше лесно, след като клюкарските рубрики съобщиха, че ходя с принца на Люксенщайн). Д. У. се приближава до мен и казва:

— Толкова много хора се трудиха упорито, за да стигнеш дотук, Сесилия. — И издухва дим през ноздрите си.

Аз отговарям:

— И трябва да се чувствам виновна за това?

— Само благодарна — казва той и се отдалечава.

И кълна се, че докато ми отрязват косата, постоянно чувам как хората си приказват за мен. Шепнат името ми. Докато накрая ми идва до гуша и кресвам:

— Бихте ли млъкнали, моля?

Всички млъкват, освен един нещастник, който продължава да бръщолеви по клетъчния си телефон с писклив носов глас:

— … Точно така, Дик. Тя е тук. Пълно преобразяване. И е абсолютно откачена. Не пуска онова куче. Не иска да говори с никого. Никога не съм виждал някой да излъчва такава лоша енергия. Може би трябва да опита с кристали…

Накрая вдига поглед и в помещението се възцарява пълна тишина.

— Какво съм ти направила? — прошепвам дрезгаво.

Поглеждам се в огледалото. Очите ми са сини и много разширени. Много разширени, защото ЗНАМ, че моментът не е подходящ да се разплача, не и пред всичките тези ХОРА (ако могат изобщо да се нарекат така), които стърчат наоколо с изписани на лицата най-различни емоции, от презрение до ужас и съжаление, напомняйки ми за първия път, когато десетгодишна трябваше да отида в онова училище в Масачузетс и се оказа, че съм по-висока от всички. Тогава ме заобиколиха на игрището отвън и започнаха да ме наричат…

— Госпожице… Сесилия — казва жената, която ме боядисва. Има дълго лице и големи зъби. Прилича на говорещ кон, но добродушен. — Надявам се да не смятате, че това е отношението на… нашия салон. Този служител е нов. Веднага ще го уволня.

Мога да предизвикам нечие уволнение?

— О — казвам тихо и кимвам над главата на господин Смит.

— Това е голяма, голяма грешка от негова страна — казва тя, като наглася облегалката на стола ми ту по-нагоре, ту по-надолу. — Дейвид — додава троснато. — Събирай си нещата и не се връщай повече тук.

Въпросният Дейвид, който се спотайва в периферното ми зрение, е слаб, тъмнокос, с черни очи и тъмни кръгове под очите и вони на анонимен секс.

— Голяма работа — казва надменно той. Погледите ни се срещат за секунда в огледалото и виждам цялата му жалка история: току-що пристигнал с автобуса от някое забутано градче в Средния Запад, амбициозен и роден да си проправя път с лакти, би прекарал всекиго, за да се изкачи до следващото стъпало (за забавление или печалба) и е готов на всичко, за да изтрие долнопробния си произход и убеди хората, че е някой друг. И най-вече, ще говори как съм накарала да го уволнят и ще разпространява тази история като вирус сред познатите си.

Знам. Движила съм с подобни хора.

Била съм като тези хора.

Мога да го отрека. Дори пред себе си.

— Всъщност съм доста… нормална — казвам тихо.

Не е ли това един от проблемите ми? Че съм нормална?

— О, да. То си личи — отвръща фризьорката.

Аз съм като милионите други момичета в Ню Йорк.

— Не сте ли от…

— Масачузетс — отговарям.

— Баба ми беше от Масачузетс.

— Много хубаво — казвам. Със съзнанието, че за пръв път от… колко?… седмици?… водя нормален разговор.

Тя намазва косата ми с бяла каша и пита:

— Как се казва кученцето ви?