Кандис Бушнел
4 блондинки (9)

IX

— Сега ще обиколя всички ви и ще ви помоля да се представите. И ако обичате, кажете по няколко думи защо сте тук — каза преподавателят, петдесетгодишен мъж с мустаци и зле скроен костюм, който изглеждаше сякаш твърде много пъти е бил носен на химическо, и кимна към една жена от предната редица. — Защо не започнем с вас?

— Ами — започна жената, — аз съм Сюзън Фазино и съм на четиридесет и три…

— Няма нужда да си казвате възрастта — прекъсна я преподавателят.

— Добре… Омъжена съм и имам две деца, момче и момиче. Бях учителка и търся начин да правя повече пари. С гъвкаво работно време.

— Много добре — каза преподавателят. — Но ако кариерата ви като агент по недвижими имоти потръгне, ще трябва да работите по дванадесет часа дневно.

— О! Не знаех това.

Джейни се облегна назад и почука с молива по бележника си. Ама че скука. Курсът бе започнал едва преди десет минути, а умът й вече започваше да блуждае.

— Казвам се Нелсън Павлак…

Е, може би трябваше да бъде доволна, задето се е измъкнала така леко.

— Джейни — й бе казал Комсток. Има наглостта да се отбие в къщата й следващия следобед, докато тя си събираше багажа. — Това, че ще се женя, не бива да променя нищо. Можем да продължим. Морган ме познава. Знае, че няма да й бъда верен. Просто не иска да го правя прекалено явно.

— Че коя би искала да се омъжи за човек, за когото знае, че ще й изневерява? — каза злобно Джейни. — Трябва да е здравата закъсала.

— Тя е европейка — отвърна той, докато развиваше една пура.

— Господи, Джейни. Не бъди такава традиционалистка. Толкова е скучно.

— И нея ли чукаш в задника? — попита Джейни и започна да сгъва хавлиите.

— Всъщност не. Опитваме се да забременеем…

— … Казвам се Нанси Макнайт и винаги съм искала да стана агент за недвижими имоти…

— … Всички знаят защо ще се ожени за нея — бе казала Алисън.

— И това не е любов. Тя има пари. И положение. Това поне й признавам. Но не разбира ли, че той само я използва? Някой би трябвало да я предупреди. Същинска мъченица. Трябва да е на четиридесет и пет. Омъжвала се е два пъти. Човек би си помислил, че ще е поумняла.

— Той иска именно нея — й отговори Джейни. Странно, не чувстваше почти нищо, а си беше мислила, че е лудо влюбена в него.

— Разбира се — каза Алисън, като си наля последното останало вино на Джейни. — Помисли малко. Колкото и пари, успех или власт да има — искам да кажа, на кого му пука, че оглавява филмова компания или движи с актьори, — единственото, което не би могъл да получи, е достъп до Пето Авеню. Та кой тамошен домсъвет би го допуснал?

— А сега всичките ще го допуснат — добави Джейни.

Представяше си Комсток във фоайето на някоя лъскава кооперация на Пето Авеню — с омачкан костюм, потен, как дава двадесетдоларови бакшиши на портиерите…

— … А вие? — попита преподавателят и кимна към Джейни.

Джейни се сепна.

— Аз съм… Джейни Уилкокс. Моделът — рече тя. — Или поне бях модел. Сега… се опитвам да променя живота си. Затова си помислих, че може би ще е добре да сменя и кариерата си…

— Тук идват много хора, които желаят да изоставят сегашната си кариера, за да се занимават с недвижими имоти. Но какво образование имате? В недвижимите имоти има много математика.

— Ами — отвърна Джейни — имам година и половина в колеж… и мисля, че като дете бях добра по математика.

Всички се засмяха.

— Много добре, Джейни — каза преподавателят, като подръпна мустака си. — Ако имаш нужда от допълнителна помощ, насреща съм.

Боже Господи!

Джейни се прибираше у дома. Беше септември, все още топло и светло. Тя полюшваше чантата с книгите, която Харолд й бе купил от „Гучи“. Опитваше се да направи курса възможно най-приятно за нея, но Джейни знаеше, че в крайна сметка това няма значение. Очакваха я дълги и досадни дни. Но все пак не живееха ли повечето хора така? Болшинството всяка сутрин ставаха и отиваха на работа. Излизаха с обикновени хора и ходеха на кино. Не стъпваха на светски събития, където вечерното облекло бе задължително. Не бяха модели в модни ревюта. Не излизаха с автори на бестселъри, милиардери или едри риби във филмовата индустрия. Имената им никога не се споменаваха в светските рубрики, с добро или лошо, и най-вече нямаха вили в Хамптъните. И все пак оцеляваха.

По дяволите, вероятно дори бяха щастливи.

Тя обаче никога нямаше да бъде щастлива с този начин на живот. Знаеше го, точно както знаеше, че никога няма да довърши сценария. Никога нямаше да отиде в офиса на Комсток, да му хвърли готовия ръкопис на бюрото и да му каже: „Прочети това, задник такъв!“ Като пишеш, описвай собствения си опит, казваха всички. Може сценарият да звучеше тъпо, може тя да бе неудачница, но такъв бе нейният опит. Още помнеше как на шестнадесетгодишна възраст за пръв път дойде в Ню Йорк, за да стане модел. Майка й беше разрешила да хване влака от Спрингфийлд до Ню Йорк заедно с брат си и дори им бе дала пари да преспят една нощ в хотел. Странно, понеже никога нищо не бе направила за Джейни. Нито преди, нито след това. Но този един-единствен път каза „да“ и Джейни и брат й Пийт хванаха влака за Пен Стейшън. Край прозореца се плъзгаха градчета и селца, а пейзажът ставаше все по-кафяв, населен, индустриален и плашещ, но Джейни от пръв поглед се влюби в него. Накрая минаха през един дълъг тунел и пристигнаха в Ню Йорк. Тогава там миришеше на урина. Не беше безопасно. Отседнаха в „Хауърд Джонсън“ на Осмо Авеню и клаксоните, врявата, автомобилите и крясъците цяла нощ не им дадоха да мигнат, но Джейни нямаше нищо против.

На другата сутрин тя хвана първото си такси до агенция „Форд Моделс“, която тогава се намираше на Източна шестдесета улица, в една тясна червена къща. Джейни изкачи стъпалата и отвори вратата. Помещението беше застлано със строг сив мокет, а по стените имаше плакати от корици на списания.

Тя зачака.

После Айлийн Форд излезе. Беше дребна женица с къдрава сива коса, но Джейни веднага я разпозна по властния маниер. Носеше кафяви обувки с трисантиметров ток.

Айлийн огледа помещението, където имаше още четири момичета, но спря погледа си на Джейни.

— Ти — каза. — Ела с мен.

Джейни я последва в кабинета й.

— Колко си висока?

— Един седемдесет и осем — отговори Джейни.

— Възраст?

— Шестнадесет — прошепна тя.

— Искам да дойдеш в понеделник по обед. Можеш ли да го направиш?

— Да — отвърна Джейни, останала без дъх.

— Дай ми телефонния си номер. Ще ми трябва разрешението на родителите ти.

— Ще бъда ли модел?

— Да — кимна Айлийн Форд. — Мисля, че ще бъдеш.

Джейни излезе разтреперана от кабинета й. „Ще бъда модел!“, й се искаше да изкрещи. Идеше й да тича, да скача. „Модел! Модел! Модел!“ После, тъкмо когато си тръгваше, влезе едно красиво момиче, чието лице си спомняше от кориците на списанията и лъскавите реклами. Джейни се загледа в нея, пришила дъх. Момичето беше облечено в украсено с мъниста яке и дънки. Обувките й бяха от „Гучи“, а в ръката си държеше куфар „Луи Вюитон“. Джейни никога не беше виждала такова обаятелно същество.

— Здравей, Беа — каза момичето на администраторката. Имаше дълга руса коса, която падаше на идеални вълни по гърба й. — Дойдох да си взема чека.

Беше петък.

— Отиваш някъде за почивните дни? — попита администраторката, докато й подаваше един плик.

— В Хамптъните. Ще хвана автобуса в единадесет и петнадесет.

— Приятно изкарване — каза Беа.

— И на теб — отговори момичето и й махна с ръка.

Хамптъните! Джейни повтаряше отново и отново тази дума.

Никога не бе чувала за тях. Но сигурно бяха най-вълшебното място на света.

 

 

Когато часът свърши и тя се прибра у дома, телефонът звънеше. Вероятно беше Харолд. Беше обещал да й се обади, за да разбере как върви „училището“. Джейни вдигна.

— Джейни! — Беше агентът от модната агенция. — Цяла вечер се мъча да се свържа с теб. Трябва да дойдеш. „Виктория Сикрет“. Обадиха се. Попитаха специално за теб. Започват нова кампания. Искат да се явиш на прослушване, за да станеш едно от техните момичета.

— Това е чудесно — каза Джейни.

— Още нещо. Искат жени. Казаха „жени“. Никакви кльощави момиченца. Така че се дръж като за възрастта си. И Джейни — каза предупредително той. — Да не оплескаш нещо. Оплескаш ли този ангажимент, ти обещавам, че с кариерата ти е свършено.

Джейни се засмя.

— Джейни Уилкокс? — попита жената, като й протегна ръка. — Аз съм Мария, изпълнителен директор на „Виктория Сикрет“.

— Радвам се да се запознаем — отговори Джейни.

Ръкуваха се. Мария имаше дълга тъмна коса. Беше хубава, около тридесет и пет годишна, и стисна здраво ръката й. В този бизнес имаше хиляди като нея. Не бяха достатъчно привлекателни, за да бъдат модели, но искаха да правят нещо „шик“ и се приемаха някак твърде на сериозно.

— Възхитени сме от бука ти — каза Мария. — Искахме да се запознаем с теб.

— Благодаря — отвърна Джейни.

Тръгна след Мария и влезе в голямо, просторно ателие. Вътре имаше още хора. Бюра. Табла. Един мъж с видеокамера.

— Търсим по-специални момичета — каза Мария, като наблегна на думата „специални“. — Не е достатъчно да са красиви. Искаме момичета с индивидуалност. Които да са поживели малко. Искаме — завърши тя, като си пое дъх, за да подчертае следващите думи — момичета, които да станат модели за подражание на нашите клиентки.

„С други думи, помисли си Джейни, умни модели.“ Това вече беше нещо ново. Тя кимна.

Към тях се приближиха други хора.

— Имате ли нещо против да облечете бельото? — прошепнаха те. На подобни прослушвания винаги действаха внимателно, за да не може никой да ги обвини в сексуален тормоз.

— Имате ли нещо против да легнете на онова канапе?

— Имате ли нещо против да ви снимаме с видеокамера?

— Нямам нищо против — каза Джейни. — Ще се съблека и гола, ако искате.

Мария се засмя и каза:

— За щастие това не е „Плейбой“.

„Практически е“, помисли си Джейни.

Тя се излегна на канапето, подреди великолепното си тяло и облегна глава на ръката си.

— Разкажи ни за себе си, Джейни.

— Ами — започна Джейни с онзи нежен глас, от който никой не можеше да се засегне, — аз съм на тридесет и две. Модел съм от… май вече шестнадесет години, била съм и актриса, макар че мога да кажа, че играя във всеки ден от живота си. Доста независима съм. Никога не съм се омъжвала. Предполагам, че искам сама да се грижа за себе си. Но това, както сигурно знаете, е трудно. Аз съм модел, но и една неомъжена жена, която се опитна да си намери място под слънцето. Имала съм своите възходи и разочарования като всяка друга жена.

Тя се усмихна и се обърна по гръб.

— Има дни, когато се чувствам грозна. И дни, когато се чувствам дебела… например както в момента… а също и дни, когато си мисля: „Дали някога ще намеря човека, когото истински ще обикна?“ Трудя се упорито. Миналото лято работих върху един сценарий, в който се разправя за живота ми.

— А какво искаш от живота, Джейни?

— Не зная какво искам, но зная, че искам нещо.

— А какви са целите ти?

Джейни се усмихна и отметна коси назад. Сетне се обърна по корем, вдигна единия си крак и опря брадичка върху дланите си. Изражението й беше сериозно, но не прекалено. Тя погледна право в камерата.

— Предполагам, може да се каже… че не зная накъде вървя. — Тя направи едносекундна пауза за по-голям ефект. — Но знам, че отивам някъде.

— Блестящо — казаха те.

 

 

Осем месеца по-късно.

Джейни спря на алеята пред къщата на Даниелс Лейн в Сагапоник с новото си порше бакстър кабриолет. Колата беше върхът: сребриста боя и червен кожен салон, специална поръчка. Бяха й я подарили от „Виктория Сикрет“, въпреки че не бе необходимо да го правят — Джейни вече имаше четиригодишен договор за два милиона долара. Ставаше дума за максимум петдесет дни работа годишно, което означаваше, изтъкна новият й агент, че ще има достатъчно време да ходи на прослушвания и дори да участва във филм или телевизионен сериал. Вече три пъти беше ходила на пробни снимки за един екшън с участието на прочута филмова звезда и те бяха показали „сериозен интерес“.

Джейни затвори внимателно вратата. Не искаше да издраска боята. Сестра й вече я беше питала дали може да покара колата, но Джейни й отказа.

— Имаш много пари, Пати. Купи си своя кола.

— Но аз искам да карам твоята кола! — изхленчи Пати. Беше направила такава печална физиономия, че двете избухнаха в смях.

Джейни тръгна към къщата, като въртеше ключовете на показалеца си. Беше необикновена къща, с кухня и дневна (с камина) на втория етаж и голяма тераса, от която се виждаше океанът. Долу имаше пет просторни спални, а отвън — очарователна старинна колиба, която можеше да се използва за настаняване на гости или кабинет.

— Големи компании ли предвиждате да се събират тук? — я беше попитала брокерката.

— Не — отвърна Джейни. — Вероятно ще я използвам, за да пиша. Работя върху един сценарий.

— Наистина ли? — рече брокерката. — Зная, че участвате в онази реклама на „Виктория Сикрет“. Но не знаех, че сте писателка. Красива и умна. Късметлийка.

— Благодаря — отговори Джейни.

— Направо се влюбих в онази ваша реплика от рекламата… Как точно беше?

— Не знам накъде вървя, но знам, че отивам някъде.

— Точно така. Не се ли чувстваме всички по същия начин?

Джейни отвори вратата на къщата. „Моята къща, помисли си тя. Само моята.“ Миришеше леко на мухъл, но всички летни вили миришеха така на първия ден. До час миризмата щеше да изчезне. А дотогава можеше да поплува.

Тя отиде в главната спалня и се съблече. Стаята беше поне сто и осемдесет квадрата, с огромно легло и мраморна баня с джакузи и сауна. Къщата беше ужасно скъпа, но какво от това? Можеше да си я позволи.

Не беше зле за една неомъжена жена.

Тя отвори плъзгащата се стъклена врата и отиде до басейна, беше необикновено дълъг. Осемнадесет метра. Джейни застана от дълбоката му страна и се поколеба. За момент й се прииска Бил да се появи отнякъде. Да тръгне към нея по настланата с плочи пътека, да изкачи стъпалата и да мине през бялата дъсчена портичка към басейна. „Джейни, щеше да каже, а после да прегърне голото й тяло и да зацелува косата и лицето й. Обичам те. Смятам да напусна жена си и да се оженя за теб.“

Това никога нямаше да се случи.

Джейни потопи палеца на крака си във водата. Беше тридесет и два градуса.

Идеално.

Тя се гмурна.