Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

V

Четвъртък, 8

 

Стресната в съня си, ръката ми търси върху мрамора на нощната масичка будилника, който може би звъни някъде много по-нагоре по географската карта, на хиляди километри разстояние. Нужно ми е да помисля малко, да погледна през щорите към площада, за да разбера, че с моя навик оттам да се събуждам всяка сутрин рано — се бе пошегувал триъгълникът[1] на някакъв амбулантен търговец. После се чува пищялката на един точилар на ножици, чудновато съчетана с напевните викове на някакъв черен гигант, който носи на главата си кошница със сепии. Дърветата, полюлявани от ранния ветрец, сипят бял мъх върху статуята на някакъв борец за свобода, който прилича малко на лорд Байрон — по бурно развятата бронзова вратовръзка — и малко на Ламартин — по движението, с което подава знамето на невидими бунтовници. В далечината бият камбани на църква — с присъщия на енорийските църкви ритъм, дължащ се на спуснатите отвисоко въжета, който електрическите звънарници на псевдоготическите камбанарии в моята страна не познават. Муш спи и така се е простряла в леглото, че за мен не остава място. От време на време, измъчвана от необичайната горещина, тя се опитва да отхвърли чаршафите от себе си и още повече заплита крака в тях. Гледам я дълго, малко потиснат от неуспеха предната вечер: някакъв пристъп на радост, предизвикана от мириса на портокалово дърво, който ни достигна тук, на четвъртия етаж, осуети нашето празненство на плътта, което си бях обещал за първата нощ с Муш в новата обстановка. Бях я успокоил с едно приспивателно, а после прибягнах до черната превръзка, за да потопя по-скоро досадата си в съня. Отново поглеждам през щорите. Зад Двореца на губернаторите, чиито класически колони поддържат бароков корниз, разпознавам фасадата — в стил Втора империя — на театъра, където снощи, по липса на представления с по-свойствен за тази страна характер, ни посрещнаха под големи кристални полилеи мраморни музи в драпирани туники, пазени от бюстове на Майербер, Доницети, Росини и Ерол. Една стълба с извивки рококо по перилата ни беше отвела в салона с яркочервени кадифета и златни зъбчати украшения по балконите. Там оркестрантите вече настройваха инструментите си сред шумните разговори на партера. Сякаш всички се познаваха. Смехове лумваха и тичаха по ложите, от чийто топъл полумрак се подаваха голи до рамената ръце, пръсти, които въртяха измъкнати от миналия век предмети: седефени бинокли, лорнети и ветрила от пера. Плътта над деколтетата, пристегнатите бюстове, рамената — цялото това пухкаво и напудрено изобилие извикваше представата за камея и дантелен нагръдник. Мислех да се развлека, като се посмея над операта, която щеше да бъде представена във великите традиции на бравурата, колоратурата и фиоритурата. Но завесата вече се беше вдигнала над градината на замъка Ламермур, а старомодните декори с лъжлива перспектива, беседки и всевъзможни заврънгалки не изостряха моята ирония. Чувствувах се обладан по-скоро от някакво неопределимо очарование, смесица от неясни спомени и много далечна и смътна печал. Тази голяма ротонда от кадифе, със своите щедри деколтета, дантелени кърпички, овлажнели между гърдите, огромни прически и парфюми, понякога прекалено силни; тази сцена, върху която певците изпълняваха ариите си с притиснати до гърдите ръце, сред необичайна растителност от провесени платна; тази съвокупност от традиции, от актьорски и режисьорски похвати, които вече е невъзможно да бъдат съживени в една голяма съвременна столица — всичко това беше магическият свят на театъра. Такъв, какъвто го е познавала моята пламенна и бледна прабаба, онази с чувствените и същевременно примрежени очи, цялата облечена в бял атлаз, от портрета на Мадрасо[2] пред който толкова бях мечтал в детството си, преди баща ми да бъде принуден в дни на лишения да го продаде.

Един следобед, когато бях сам в къщи, бях открил на дъното на един сандък книга с корици от слонова кост и със сребърна закопчалка, където дамата от портрета бе водила своя дневник като годеница. На една страница под листца от роза, които времето беше превърнало в тютюневожълти, намерих пълно с възторг описание на представление на „Gemma di Vergy“[3] в някакъв театър в Хавана. И то във всичко съответствуваше на това, което гледах предната вечер. Навън вече не чакаха негрите-кочияши с високи ботуши и цилиндри с кокарди; не се полюляваха в пристанището фенерите на корветите, нито се пееха куплети в края на представлението. Но сред публиката се виждаха същите лица, зачервени от удоволствие от романтичното представление; също без внимание слушаха всичко, което не се изпълняваше от примадоните и което веднага щом излезеше от страниците на добре познатите места, служеше само като мелодичен фон на една широка мрежа от многозначителни погледи, зорко следящи очи, шушукания зад ветрилото, приглушени смехове, тичащи в разни посоки, новини, остроти, пренебрежителни забележки и подигравки — игра, чиито правила ми бяха непознати, но която аз наблюдавах със завистта на дете, лишено от възможността да участвува в някакъв голям бал с маски.

Когато започна интермедията, Муш заяви, че не е способна повече да понася, защото това — каза тя — било нещо като „онази Лучия, гледана от Мадам Бовари в Руан“. Макар бележката й да не беше лишена от известна правота, аз изведнъж се раздразних от тъй свойственото за моята приятелка самодоволство, което я настройваше враждебно веднага щом влезеше в допир с нещо чуждо на артистичните среди, сред които се е движила в Европа. Отнасяше се пренебрежително към тази опера не защото нещо наистина бе раздразнило нейния много оскъден музикален усет, а само защото девиз на нейното поколение беше да се отнася пренебрежително към операта изобщо. Припомних й Пармската опера от времето на Стендал, но като видях, че тази хитрост няма да ми помогне да я накарам да се върне на мястото си, излязох от театъра много раздразнен. Чувствувах нужда да споря люто с нея, за да предотвратя подобни прояви, които можеха да ми развалят най-хубавите мигове от това пътуване. Исках отнапред да пресека някои критически забележки, които можех да предвидя, защото знаех какви пълни с предразсъдъци разговори се водят в нейния дом. Но скоро срещу нас пристъпи нощта — по-дълбока от нощта в театъра — нощ, която ни покори с достойнствата на своята тишина, с величието на своята отрупана със звезди осезаемост. Всеки остър шум от уличното движение за миг я разкъсваше. После тя пак се събираше, изпълваше входовете и преддверията, сгъстяваше се в отворените прозорци на къщите, които изглеждаха необитаеми, лягаше върху пустите улици с големи каменни аркади. Един звук ни накара да се спрем учудени и ние няколко пъти крачихме назад-напред, за да проверим чудото: нашите стъпки отекваха на отсрещния тротоар. На един площад пред някаква църква без определен стил, цялата в петна от светлини и сенки, имаше фонтан с тритони и едно космато куче, застанало на задните си крака, лочеше от него, като с наслада задържаше езика си във водата. Стрелките на часовниците не бързаха, отмерваха часовете със своя мярка — мярката на старите камбанарии и на общинските фасади. Надолу към морето се чувствуваше оживлението на модерните квартали; но колкото и да мигаха там със светлините си неизбежните реклами на нощните заведения, очевидно същността на града, неговият дух и осанка бяха тук, изразени в обичаи и в камъни. В края на улицата се озовахме пред голяма къща с широки колони пред входа и обрасъл в мъх покрив; през прозорците се виждаше салон, украсен със стари картини в позлатени рамки. Пъхнахме глава между решетките и забелязахме наред с един прекрасен генерал с кепе и златни нашивки, до една великолепна картина, изобразяваща три дами на разходка с файтон, да виси портрет на Талиони[4] с малки крилца на водно конче отзад на кръста. От полираните кристали на полилеите струеше светлина, но по коридорите, които водеха към други осветени помещения, не се чувствуваше никакво присъствие на хора. Сякаш преди цял век всичко е било приготвено за бал, на който никой никога не бе дошъл. Изведнъж на някакво пиано, на което тропическият климат бе придал звучността на клавесин, прозвуча тържественото въведение към валс, изпълняван на четири ръце. После ветрецът раздвижи пердетата и целият салон сякаш се забули в разветите тюлове и дантели. Разпръсна се вълшебството и Муш заяви, че била изморена. Когато най-силно ме завладяваше очарованието на тази нощ, разкриваща ми точния смисъл на някои смътни спомени; моята приятелка разрушаваше насладата от този забравил часовете покой, която би могла да ме отведе до зората, без да усетя умора. Там над покрива, изгрелите звезди чертаеха може би ъглите на Хидрата, на Кораба Аргос, на Стрелеца и Косите на Вероника, с чиито изображения щеше да бъде украсено студиото на Муш. Но би било безполезно да я питам, защото и тя като мен не знаеше точното разположение на съзвездията освен на Голямата и на Малката мечка.

Осъзнавайки сега колко е смешно човек, който живее от звездите, да не знае разположението им, аз прихнах да се смея и се обърнах към моята приятелка. Тя отвори очи, без да се събуди, погледна ме, без да ме види, въздъхна дълбоко и се обърна към стената. Прииска ми се да легна отново, но помислих, че би било добре да се възползувам от нейния сън и да започна да търся Първобитните инструменти — тази мисъл ме владееше, — както бях решил предната вечер. Знаех, че ако ме види да влагам такова усърдие в тази работа, ще ме сметне в най-добрия случай за наивен. Затова бързо се облякох и излязох, без да я събудя.

Слънцето бе заляло улиците, отразяваше се в стъклата, плетеше неспокойни нишки по водата на басейните и беше за мен толкова особено, толкова непривично, че за да мога да му устоя, трябваше да си купя очила с тъмни стъкла. После наслуки се запътих към квартала с къщата в колониален стил — около нея сигурно имаше вехтошарници и антикварни дюкянчета. Тръгнах нагоре по една улица с тесни тротоари и се спирах от време на време да погледам табелите на малките дюкянчета, чийто вид говореше за занаяти от минали времена; с букви, украсени с цветя, на тях бе написано: „Тутилимунди“, „Златният ботуш“, „Цар Мидас“ и „Благозвучната арфа“, а наред с тях висеше планисферата на един букинист, която вятърът въртеше в различни посоки. На ъгъла един човек раздухваше огъня под скара, на която се печеше телешко бутче със забодени в него скилидки чесън; мазнината се превръщаше в лют дим, който разнасяше миризма на ореган, лимонов сок и пипер. По-нататък, заедно с пържена риба, предлагаха сангрия[5] и гарапиня[6]. Изведнъж от вентилаторите на някакво подземие, в чийто полумрак работеха и пееха неколцина мъже, побелели от главата до петите, бликна топлият дъх на пресен хляб, на току-що хвърлено в пещта тесто. Спрях се радостно изненадан. Отдавна бях забравил мириса на брашно в ранната утрин. В страната, където живеех, месеха хляба бог знае къде и го разнасяха нощем в закрити камиони, като нещо срамно; там той беше престанал да бъде хлябът, който се разчупва с ръце, хлябът, който бащата разделя, след като го благослови, хлябът, който трябва да поемеш с почит, преди да надробиш коричката му в широката паница с празена чорба или да го поръсиш със зехтин и сол, за да усетиш отново оня вкус, който не е само вкус на хляб със зехтин и сол, а е неповторимият средиземноморски вкус, познат още на другарите на Одисей. Тази нова среща с брашното, с витрината с гравюри на самбо[7], танцуващи маринера, ме отклоняваха от целта на моето бродене по непознатите улици. Тук спирах пред един „Разстрел на Максимилиан“[8], там прелиствах някакво старо издание на „Инките“ на Мармонтел[9], чиито илюстрации имаха нещо общо с масонската естетика на „Вълшебната флейта“[10]. Слушах някакви деца, които играеха в един ухаещ на каймак двор, да пеят „Малбрук“. А после, привлечен от утринната свежест на едно старо гробище, тръгнах под сенките на неговите кипариси, между гробове, които бяха сякаш забравени сред бурени и сини камбанки Понякога зад потъмняло от плесен стъкло можеше да се различи остарялата снимка на почиващия под мрамора: някой студент с трескави очи, някой ветеран от Войната за границите, някоя поетеса с лавров венец. Разглеждах паметника на жертвите от едно речно корабокрушение, когато картечен откос разкъса някъде въздуха като восъчна хартия. Навярно учениците от някое военно училище се обучаваха да боравят с оръжията. Настъпи тишина и отново забълбука гукането на гълъбите, които издуваха гушки около романските вази.

Туй, Фабио — о, мъка! — което виждаш тук сега

— поля самотни и могила скръбна —

бе някога Италика прочута.

Отново и отново повтарях тези стихове, които от самото ми пристигане се връщаха на части и накрая се бяха възстановили напълно в паметта ми, когато пак се чу, още по-силно, тракането на картечниците. Едно момченце профуча, следвано от боса изплашена жена, която носеше на ръце корито с мокри дрехи и сякаш бягаше от някаква голяма опасност. Един глас извика някъде зад оградата: „Започна! Започна!“ Излязох от гробището малко разтревожен и се върнах в новата част на града. Скоро забелязах, че по улиците нямаше минувачи, а магазините бяха затворили вратите си и спуснали железните си ролетки с бързина, която не предвещаваше нищо добро. Тъкмо вадех паспорта си — сякаш печатите, ударени по страниците му, имаха някаква защитна сила, — когато един вик ме накара да се спра, уплашен не на шега, и да се скрия зад една колона. Крещяща тълпа, подгонена от страха, нахлу от една широка улица, помитайки всичко по пътя си в стремежа да избяга от честата стрелба. Валяха счупени стъкла. Куршумите се удряха в железните електрически стълбове и те кънтяха като тръби на орган, ударени с камък. Един кабел с високо напрежение шибна улицата, асфалтът на няколко места се запали и наоколо не остана жива душа. Близо до мен един продавач на портокали се строполи по очи, плодовете се затъркаляха и щом ги докоснеше някой куршум в бръснещ полет, изменяха посоката на движението си и подскачаха. Изтичах до най-близкия ъгъл да се скрия в един вход с колони, по чиито пиластри висяха лотарийни билети, изоставени в бягството. Само някакъв птичи пазар ме делеше вече от хотела. Един куршум изсвистя над рамото ми и проби витрината на една аптека — той ме накара да се спусна да бягам. Прескачайки клетки, прегазвайки канарчета, настъпвайки колибри, събаряйки прътове с изплашени до смърт папагали, аз, най-сетне стигнах до един от служебните входове, останал отворен. Някакъв тукан влачеше счупеното си крило и подскачаше зад мен, сякаш искаше да го взема под своя закрила. По-назад един величествен папагал гуакамайо, кацнал върху кормилото на изоставен велосипед, стърчеше самичък сред опустелия площад и се грееше на слънце. Качих се в нашата стая. Муш продължаваше да спи, прегърнала една възглавница, с вдигната до бедрата нощница и с оплетени в чаршафите крака. Тревогата ми за нея премина и аз слязох в хола да разбера какво става. Говореха за революция. Но това не значеше почти нищо за човек като мен, който от историята на тази страна познаваше само Откриването, Конкистата и странствуванията на някои монаси, споменали музикалните инструменти на нейните първобитни жители. Затова заразпитвах някои хора, които, изглежда, бяха добре осведомени, ако се съди по разгорещените им спорове. Но скоро забелязах, че всеки излагаше своя собствена версия за събитията, споменавайки имена на личности, които за мен бяха празен звук. Тогава се опитах да разбера целите, стремленията на борещите се групи, но не ми стана по-ясно. Когато решавах, че става дума за борба на социалисти срещу консерватори или радикали, на комунисти срещу католици, играта се объркваше, позициите се разместваха и отново се изтъкваха имена, сякаш събитията бяха по-скоро въпрос на личности, отколкото въпрос на партии. Постоянно се сблъсквах с моята неосведоменост и не можех да проумея връзката между отделни факти, които напомняха историите между гуелфите и гибелините[11] — по удивително семейния си характер, по враждата между настроени един срещу друг братя, по борбата между единни до вчера хора. Когато се приближавах до нещо, което според моята обичайна логика на разсъждаване можеше да бъде политически конфликт, присъщ на нашето време, натъквах се на някакво подобие на религиозна война. Борбите между представителите на уж напредничавата тенденция и консерваторите ми изглеждаха като някаква борба извън времето, между хора, които живееха в различни векове — тъй невероятно несъвместими хронологически бяха критериите им.

— Много правилно — отговори ми един старомоден адвокат в сюртук, който, изглежда, посрещаше събитията с удивително спокойствие. — Имайте пред вид, че ние по традиция сме свикнали да бъдем свидетели на съжителството между Русо и Светата Инквизиция, между хоругвите с образа на Богородица и „Капиталът на Маркс“…

При тези негови думи се появи Муш — силно разтревожена, защото я събудили сирените на колите за „бърза помощ“. Сега те минаваха по-често. Озоваваха се право сред птичия пазар и там шофьорите, срещнали изведнъж мнимото препятствие на струпаните клетки спираха рязко, прегазвайки отведнъж последните останали синсонтли и турпиали[12]. Перспективата да останем насила затворени не беше приятна и моята приятелка много се ядоса на събитията, които обръщаха с главата надолу всички нейни планове. В бара чужденците бяха образували навъсени групи за игра на карти и на зарове и като си пийваха, ругаеха „тези метиски държави, които винаги са имали в запас по някой скандал“. Узнахме, че неколцина слуги от хотела били изчезнали. Малко по-късно ги видяхме да минават под отсрещните аркади, въоръжени с маузери, с няколко патрондаша през гърдите. Като забелязахме, че не бяха свалили белите си работни сака, пошегувахме се с войнствения им вид. Но като стигнаха до най-близкия ъгъл, двамата, които вървяха отпред, се превиха изведнъж, простреляни от картечен откос. Муш нададе вик на ужас и се хвана за корема. Всички мълчаливо се отдръпнахме към дъното на хола, но не можехме да откъснем очи от онази купчина месо върху почервенелия асфалт, безчувствено вече към куршумите, които още се забиваха в него и ръсеха нови кървави петна по белия док. Шегите, изречени малко преди това, ми се сториха отвратителни. Ако в тези страни хората умираха в името на страсти, които аз не можех да разбера, то това не правеше смъртта им по-добра. В подножието на развалини, които съм гледал без гордостта на победител, бях стъпвал неведнъж върху трупове на хора, умрели в защита на идеи, не по-лоши от тези тук. Минаха няколко бронирани коли, останали още от времето на нашата война, и след тътена на веригите им уличният бой сякаш се засили. Около крепостта на Филип II стрелбата понякога потъваше в общ трясък. Той не позволяваше да се чуят отделните изстрели и разтърсваше въздуха с непрекъснати взривове, които прииждаха или се отдалечаваха според посоката на вятъра, с напора на развълнувано море. Понякога настъпваше внезапно затишие. Сякаш всичко беше свършило. Чуваше се плачът на някое съседско болно дете, пропяваше петел, блъсваше се врата. Но изведнъж зачаткваше картечница и отново започваше грохотът, непрекъснато придружаван от наглия вой на колите за бърза помощ. Една минохвъргачка току-що бе открила огън близо до древната катедрала и в камбаните от време на време звънко чукваше някой снаряд. „Eh bien, c’est gail“[13] — възкликна до нас една жена с напевен, нисък и малко гърлен глас. Представи ни се като канадка, художничка и бивша съпруга на дипломат от Централна Америка, с когото се развела. Възползувах се от възможността да оставя Муш да разговаря с някого и отидох да изпия чаша силен алкохол, които да ме накара да забравя тъй близкото присъствие на труповете, вдървени вече там, върху асфалта. След обеда от студени закуски, който не предвещаваше богати угощения, часовете минаха невероятно бързо — в разкъсано четене, в игра на карти и в разговори, водени с мисъл, съсредоточена в друго. Всички тези занимания зле прикриваха общата тревога. Когато падна нощта, ние с Муш се затворихме в нашата стая и започнахме да пием без мярка, за да не мислим много за онова, което ни заобикаляше. Накрая се отдадохме на играта на плътта — когато станахме достатъчно безгрижни, за да го сторим — и усетихме остра и необикновена наслада в обятията си, докато други край нас играеха със смъртта. В устрема, с който се притискахме все по-силно и по-силно, имаше нещо от безумието на любовниците в мъртвешките танци. Така аз исках да доведа своя унес до най-дълбока забрава, защото куршуми свистяха около нас, зад щорите, и къртеха мазилката на кубето, увенчаващо сградата. Най-сетне заспахме върху светлия килим на пода. И това беше първата нощ, от дълго време, която ми донесе покой без черна превръзка и без приспивателно.

Бележки

[1] Музикален ударен, инструмент, направен от стомана във формата на триъгълник, който се удря със стоманена пръчка. — Б.пр.

[2] Испански художник (1781–1859). — Б.пр.

[3] Опера на Доницети. — Б.пр.

[4] Известна балерина (1804–1884), прочула се най-много с изпълнението на Силфида от едноименния балет на Шнейцкофер. — Б.пр.

[5] Разхладително питие с вино. — Б.пр.

[6] Питие, приготвено от ананас. — Б.пр.

[7] Син на негър и индианка. — Б.пр.

[8] В 1864 г. австрийският ерцхерцог Максимилиан бил провъзгласен с помощта на Наполеон III за император на Мексико. В страната го посрещнали враждебно и три години по-късно го арестували и разстреляли. — Б.пр.

[9] Френски писател (1723–1799). Неговият роман „Инки“, написан по сюжет от историята на Латинска Америка, бил много популярен — Б.пр.

[10] Либретото на „Вълшебната флейта“ съдържа някои масонски идеи. Моцарт е бил член на масонска ложа. — Б.пр.

[11] Враждуващи политически партии в Италия през XIT-XV век. — Б.пр.

[12] Птици, разпространени в Латинска Америка. — Б.пр.

[13] „Това е забавно!“ (фр.) — Б.пр.