Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

XII

Четвъртък, 14

 

Продължихме плаването през нощта, при пълнолуние, защото, капитанът трябваше да прибере един монах-капуцин от пристанището Сантяго де лос Агиналдос, на отсрещния бряг на реката, и искаше да премине в утринните часове някакво място с много силни бързеи, а следобеда да използува за разтоварване. Капитанът със завидно майсторство въртеше кормилото, а помощниците му отблъсваха кораба с прътове, щом се приближавахме до подводна скала. По обед се озовах в чуден град от развалини: широки пусти улици, необитавани къщи с изгнили врати, от които бяха останали само страничните греди или навесите с обрасли в мъх покриви, често хлътнали в средата, защото се беше счупила някоя главна греда, разядена от термити, почерняла от плесен. Колонадата пред един вход се бе запазила и продължаваше да придържа остатъците от корниз, разрушен от корените на едно смокиново дърво. Имаше стълби без начало и без край, сякаш увиснали в празното пространство, и балкони, закачени под някоя дупка от прозорец, зейнала към небето. Кичури бели камбанки спускаха леки завеси пред просторни салони, които още пазеха напуканите си плочници; в тъмните им ъгли грееха жълти като старо злато акации и кървавочервени цветове на великденчета; поклащани от течението, в коридорите трептяха кактуси с протегнати нагоре разклонения — като светилници, издигнати от ръцете на невидими слуги. По праговете растяха гъби, а в камините — тръни. По стените се виеха растения, впиваха пипалата си в пукнатините на зидарията; от една изгоряла църква бяха останали няколко контрафорси и архиволти и една готова да рухне монументална арка. На нейния тимпан още се различаваха, макар и смътно, релефните фигури на някакъв небесен оркестър от ангели, които свирят на фагот, на лютня, на клавесин и на марака[1]. Наличието на марака толкова ме удиви, че ми се прииска да се върна на кораба и да взема молив и хартия, за да покажа на Пазителя в няколко скици това необичайно възпроизвеждане на инструменти. Но в този миг се разнесоха тъпани и пискливи флейти — няколко дявола изскочиха иззад ъгъла на площада и се отправиха към една жалка църквица от гипс и тухли срещу опожарената катедрала. Танцьорите бяха закрили лицата си с черни кърпи, също както християните от някое братство, тръгнали на разкаяние. Пристъпваха бавно напред, с къси подскоци, след някакъв водач и хороводец, който със своята маска на дявол с три рога и свинска муцуна би могъл да изпълнява ролята на Велзевул от Мистерия за страстите господни, на Тараска или на Краля на лудите[2]. Обзе ме чувство на страх пред тези хора без лица, покрити сякаш с булото на отцеубийци; пред тези маски, излезли от тайната на времето, за да увековечат отколешната слабост на човека да изобразява някого, да се преобразява, да се преструва на животно, на чудовище или на отвратителен дух. Чудноватите танцьори стигнаха до вратата на църквата и почукаха няколко пъти с мандалото. Дълго стояха пред затворената врата, плачеха и стенеха. Но изведнъж двете крила се разтвориха с трясък и в мъгла от тамян се появи апостол Яков, син на Зеведей и Саломея, възседнал бял кон, който група вярващи бяха понесли на рамената си. Изплашените дяволи отстъпиха, пред неговата златна корона, сякаш обхванати от конвулсии; блъскаха се едни други, падаха, търкаляха се по земята. На фона на тази сцена се понесе химн, акомпаниран от кларнет и тромбон, които звучаха като древно сакабуче и чиримиа[3].

Primus ex opostolis

Martir Jerosolimis

Jacobus egregio

Sacer est martirio.[4]

Горе на камбанарията няколко момченца, яхнали като кон напречната греда, биеха с всички сили камбаната, като я ритаха с крака. Предвождана от носовия фалцет на свещеника, процесията бавно обиколи църквата, а в това време дяволите, изобразявайки буря от заклинания, отстъпваха в стенеща група под пръските на китката за ръсене със светена вода. Накрая статуята на апостол Яков от Компостела, под сянката на балдахин от протъркано кадифе, отново се пъхна в храма, чиито врати се затвориха — двете крила грубо се тръшнаха и скриха трептящите светлини на светилниците и свещите. Тогава дяволите, останали отвън, хукнаха да бягат, кикотеха се и подскачаха, превръщайки се от демони в смешници; надничаха през прозорците и питаха с груби крясъци дали там жените продължават да раждат; така се изгубиха между развалините на града. Вярващите се пръснаха. Останах сам сред печалния площад, чийто плочник бе издигнат и изпочупен от корените на дърветата. Росарио бе отишла да запали една свещ за оздравяването на баща си и сега се появи, придружена от брадатия монах-капуцин, който щеше да пътува с нас. Представи ми се като брат Педро де Енестроса. С оскъдни думи, говорейки бавно и със сентенции, монахът ми обясни, че тук имало обичай на празника на тялото Христово да изваждат статуята на Яков, защото една привечер на този ден, скоро след основаването на града, тук било донесено изображението на светията-покровител. Оттогава останала тази традиция. Скоро към нас се присъединиха двама негри-музиканти с преметнати през рамо бандоли. Заоплакваха се, че тази година празникът се свършил само с поклонения и процесии и се заричаха повече да не идват. Тогава узнах, че някога в този град имало претъпкани ракли, богата покъщнина, шкафове, пълни с холандски платна, но честите грабежи по време на една продължителна местна война превърнали в развалини неговите дворци и наследствени имения и покрили с бръшлян семейните гербове. Които могли, емигрирали, след като се отървали от старинните къщи, като ги продали на безценица. После върху града връхлетели болестите, — те изпълзели от изоставените оризища, които се превърнали в блата. Този път смъртта предала дворците на пълзящите растения и започнала разрухата на сводовете, на покривите, на арките. Днес градът представляваше само селище на сенки, под сянката на богатия някогашен град Сантяго де лос Агиналдос.

Под силното впечатление на разказаното от мисионера аз се бях замислил за други градове, превърнати в развалини от воини между барони или опустошени от чумата, когато двамата музиканти, подканени от Росарио да ни развлекат с някоя песен по свое желание, започнаха да свирят на бандолите си. Изведнъж песента им ме отнесе далече от моите мисли. Тези двама чернолики странствуващи музиканти пееха десими, в които се разказваше за Карл Велики, за Ролан, за епископа Турпин, за предателството на Ганелон и за сабята, която сечела маври в Ронсевал[5]. Когато стигнахме до пристанището, започнаха да пеят за историята на инфантите Лара[6], която ми беше неизвестна, но в чийто старинен ритъм имаше нещо смайващо — тук, в подножието на толкова попукани и обрасли в мъх стени, като стените на древните изоставени замъци.

Когато здрачът удължи сенките на развалините, ние най-сетне вдигнахме котва. Опряла лакти на борда, Муш находчиво отбеляза, че видът на този призрачен град превъзхожда по тайнственост, по чудноватост най-доброто, което са могли да измислят и най-ценените от нея художници-модернисти. Тук темите на изкуството-фантастика имали три измерения; можели да се докоснат, да се почувствуват. Не били някакви въображаеми архитектурни построения, нито евтини поетически измислици; тук можеш да вървиш по действителни лабиринти, да се изкачваш по стълби, пречупени до площадката, продължаващи с някое перило без подпори, което се губи в черната като нощ сянка на някое дърво. Не бяха глупави разсъжденията на Муш, но по отношение на нея аз бях стигнал до такава степен на пресищане, при която мъжът, на когото една жена е втръснала, се дразни дори и когато я чуе да казва умни неща. Със своя товар от мучащи бикове, кокошки в клетки, пуснати по палубата прасета, които тичаха под хамака на капуцина, оплитайки се в броеницата му от семена; с песента на негърките-готвачки, смеха на гърка Търсач на диаманти, с проститутката в траурна риза, която се къпеше на носа на кораба; с веселата глъчка на музикантите, които караха моряците да танцуват — нашият кораб ми напомняше „Корабът на безумците“ на Босх[7]. Този кораб на безумци се откъсваше сега от един бряг, който аз не можех да сравня с нищо друго, защото, макар корените на видяното от мен да черпеха сокове от различни стилове, причини и митове, които можех лесно да разпозная, резултатът от всичко това — дървото, израснало на тази почва — ме смущаваше, беше съвсем ново за мен, както и огромните дървета, стегнали бреговете, плътно събрани на групи в устията на теснините, откроени на залеза с корони, закръглени като гръб на животно, и с върхове, напомнящи кучешка муцуна — сякаш бяха групи от гигантски маймуни-песоглавци. Аз, разбира се, познавах отделните елементи на тази гледка. Но сред влагата на тукашния свят развалините бяха повече развалини, пълзящите растения разместваха камъните по друг начин, насекомите имаха други навици, а и дяволите бяха повече дяволи, защото под рогата им стенеха чернолики танцьори. Един ангел и една марака сами по себе си не бяха нещо ново. Но ангел, свирещ на марака, скулптиран в тимпана на една опожарена църква — това беше нещо, което не бях виждал по други места. Питах се вече дали ролята на тези земи в историята на човечеството не беше в това, че за първи път в тях се осъществяваха някои симбиози на различни култури, когато размишленията ми бяха прекъснати от нещо, което ми прозвуча като много близко и същевременно много далечно. За да освежи паметта си в празника на тялото Христово, брат Педро де Енестроса тихичко си тананикаше край мен един григориански химн, отпечатан със старинни ноти върху пожълтелите, оплюти от насекоми страници на един вехт „liber usualis“[8]:

Sumite psalmum, et date tympanum

Psalterium jocundum cum citara

Buccinate in Neomenia tuba

In insigni dei solemnitatiisvestral.[9]

Бележки

[1] Народен музикален инструмент в Латинска Америка. — Б.пр.

[2] Действуващи лица от средновековните мистерии. — Б.пр.

[3] Древни индиански инструменти. — Б.пр.

[4] Първият от апостолите, йерусалимският мъченик Яков, е светец заради голямото си мъченичество. — Б.пр.

[5] Става дума за френския епос „Песен за Роланд“. — Б.пр.

[6] Герои на старинни испански романси. — Б.пр.

[7] Нидерландски художник (1462–1530), чието истинско име е Йероним ван Акен. — Б.пр.

[8] Молитвеник. — Б.пр.

[9]

Вземете псалом, дайте тимпан;

сладкогласа гусла с псалтир.

Тръбете с тръба в новомесечие

в определеното време, в деня на нашия празник.

— Б.пр.