Алехо Карпентиер
Загубените следи (25)

XXV

Неделя, 24 юни

Аделантадо вдига ръка, посочва пътя към Златото и Янес се прощава с нас — тръгва да търси съкровищата на земята. Самотен трябва да е златотърсачът, който не желае да раздели с другите своята находка; скъперник в действията си, лъжлив в думите си, той заличава пътеките след себе си, както животното подмита с опашка оставените дири. Настъпва вълнуващият миг, когато се прощаваме с този селянин с античен профил, почитател на Омир, който толкова се беше привързал към нас. Днес го води жаждата за скъпоценния метал, превърнал Микена в златен град, и той поема пътя на търсещите приключения. Иска да ни направи някакъв подарък и тъй като няма нищо друго освен дрехите на гърба си, подава ни — на Росарио и на мен — томчето с „Одисеята“. Твоята жена зарадвана го грабва, мислейки, че е Светото писание и ще ни донесе щастие. Преди да успея да й обясня, Янес тръгва по пътя към своята лодка; гол до кръста в ранното утро, с гребло на рамото, той удивително напомня Одисей. Брат Педро го благославя и ние продължаваме нашето плаване по водите на един тесен проток, който трябва да ни отведе до пристана на града.

Сега, когато гъркът си отиде, можем високо да говорим за тайната: Аделантадо е основал град. Не ми омръзва да си повтарям това, откакто тайната за града ми беше поверена една вечер преди няколко дни и разпали въображението ми повече, отколкото хората, открили най-завидните съкровища. Да основеш град. Аз основавам град. Подобен глагол може да се спряга! Човек може да бъде основател на град! Да създадеш и да управляваш град, който не е нанесен върху географските карти, който е далеч от ужасите на Епохата; град, който се ражда просто тъй, по волята на един човек, сред този свят на Сътворението. Първият град. Градът на Енох^[1], изграден, когато още не е бил роден ковачът Тувалкаин, нито Йувал^[2], който свирел на арфа и на орган…

Слагам глава в скута на Росарио и мисля за огромните пространства сред неизследваните планини, сред безбройните плата, където биха могли да се основат градове в този континент с още непобедена от човека природа; равномерното плискане на греблата ме приспива и потъвам в щастлива дрямка, сред бързите води, сред растения, придобили вече мириса на планина, и вдишвам лекия въздух, който не познава нетърпимите насекоми на джунглата. Часовете си текат спокойно. Ние заобикаляме платата, плаваме ту в една, ту в друга посока по тесни лабиринти от кротка вода, които изведнъж ни обръщат с гръб към слънцето, а после, като завием покрай някоя скала, обрасла в бръшлян, то светва в очите ни. И вече припада вечерта, когато най-сетне лодката е завързана и аз мога да видя чудото: града Света Моника, закрилница на елените. Но се спирам смутен. Там, сред малката долина, виждам пространство от около двеста квадратни метра, разчистено с мачете, в чийто край се издига голяма къща със стени от плет и кал, с една врата и четири прозореца. Има и две по-малки жилища, подобни на първото по строежа си, разположени от двете страни на някакъв склад или обор. Виждат се и десетина индиански колиби, от чиито огнища се издига белезникав дим. Аделантадо ми казва с разтреперан от гордост глас:

— Това е главният площад… Това е къщата на губернатора… Там живее синът ми Маркос… Там — трите ми дъщери… В онази сграда там държим семена и сечива, и няколко животни… Отзад е кварталът на индианците… — И добавя, обръщайки се към брат Педро: — Срещу къщата на губернатора ще издигнем катедралата.

Още не е успял да ми покаже зеленчуковата градина, царевичната нива, открития обор, където започва отглеждането на свине и кози — от прасетата и яретата, донесени с невероятни трудности от Йуерто Апунсиасион, — когато започват да прииждат жителите на селището, гръмват приветствени викове, тичешком идват и съпругите индианки, и дъщерите метиски, и синът кмет, и всички индианци, да посрещнат своя губернатор, придружен от първия епископ.

— Нарича се Санта Моника, закрилница на елените — обяснява ми брат Педро, — защото тук е земята на червения елен; а Моника се казвала майката на основателя, кръстена на света Моника — онази светица, която родила Августин, била жена на един-единствен мъж и сама отгледала децата си.

Споделям с него, че думата град ме бе накарала да помисля, че ще видя нещо по-внушително или нещо по-особено.

— Маноа ли? — пита ме лукаво монахът.

Не, не това. Нито Маноа, нито Елдорадо. Но аз си бях представял нещо друго.

— Такива са били в първите години след възникването си градовете, основани от Франсиско Писаро, Диего де Лосада^[3] и Педро де Мендоса^[4] — забелязва брат Педро.

Моето изразяващо съгласие мълчание все пак не изключва редица нови въпроси, но приготовленията за гощавката с печени на жар свински бутове ми попречиха да ги задам веднага. Не разбирам как Аделантадо, който има несравнима възможност да основе град вън от Епохата, си създава такова препятствие: довежда тук църквата, с нейния страхотен товар от канони, забрани, изисквания и непримиримост; особено като имам пред вид, че вярата му в бога не е от най-твърдите и се примирява с литургиите само когато изразяват благодарност за преодолени опасности. Но сега не е много удобно да задавам въпроси. Отдавам се на радостта, че съм пристигнал на определено място. Помагам в печенето на месото, нося дърва, разпитвам каква е песента, която пеят. Крайниците ми съвсем се размекват от пенливото пулке^[5] с вкус на пръст и на смола, което всички пият от кратуни, предавани от уста на уста…

А по-късно, когато всички са преяли и препили, когато вече всички спят в индианските колиби, и дъщерите на Основателя се прибират в стаята си, аз чувам край огнището в къщата на губернатора една богата на приключения история.

— Защото, сеньор — започва Аделантадо и хвърля един клон в огъня, — аз се казвам Пабло, а фамилното ми име е също тъй обикновено, както и Пабло. Ако Аделантадо звучи много героично, то ще ви кажа, че е само прякор, който ми дадоха едни златотърсачи, защото винаги изпреварвах другите, когато промивахме пясъка на някоя река…

В една аптека на някакви старци, под обвития в змии жезъл, един мъж на двадесет години с разкъсвани от неусмирима кашлица гърди гледа към улицата през пълните с цветна вода стъклени колби. Това е провинция на утринните литургии и на броениците, на медените питки и на баничките, приготвяни и продавани от монахини; разхожда се свещеникът под широкополата си шапка и още има нощен стражар, който в мъгливите вечери оповестява часовете. По-нататък са Земите на коня — дълги дни се пътува дотам; след тях са пътищата, които се изкачват нагоре, и градът с големи къщи, където юношата не намерил друга работа освен разни потайни, нечисти, подозрителни занятия. Сломен и болен, той предлага труда си в една аптека срещу лекарства и подслон. Понаучили го да разтрива различни прахчета и му поверявали изпълнението на домашни рецепти, чиято основа била или предизвикващо повръщане орехче, или корени от алтеа, или винен камък, също за повръщане. В ранните следобедни часове, когато всички почиват и никой не минава под сянката на стрехите, момъкът е сам в лабораторията; с гръб към улицата, отпуснал ръце върху лененото семе, съзерцава между порцелановите чукчета и хаванчета бавното течение на една широка река, чиито води се спускат от Земите на златото. Понякога на близкото пристанище слизат от старите кораби с очертания от някогашни времена мъже с уморена стъпка, които опипват с бастуни прогнилите дъски на кея, сякаш и тук се боят от примамките и клопките на земята. Това са заболели от малария златотърсачи, търсачи на каучук, които чешат окраставелите си тела, прокажени от изоставени мисионерски селища. Те тичат в аптеката — кой за хинин, кой за чалмугра^[6], кой за сяра, говорят за местата, където мислят, че са пипнали болестите си, и пред непросветения помощник-аптекар се повдигат завесите към един неизвестен свят. Тук пристигат победените, но идват и онези, които са изтръгнали от тинята някакъв изумителен диамант, и цяла седмица гуляят до насита с жени и музика. Минават онези, които нищо не са открили, но те носят в очите си трескавото предчувствие, че може би са вече близо до съкровището. Те не почиват, нито питат къде има жени. Заключват се в стаите си и преглеждат внимателно мострите, донесени в малки стъклени шишенца. А щом заздравее раната или спадне отокът, тръгват — нощем, когато всички спят, за да запазят в тайна посоката на своите пътеки. Младежът не завижда на връстниците си, които много често, след като чуят последната литургия в църквата с прояден от червеи амвон, излизат, облечени в празничните си дрехи, и тръгват за далечния град. Движейки се между шишенцата и книгата с рецепти, той се научава да говори за нови залежи; научава как се казват онези, които товарят дамаджани с портокалова вода, за да къпят своите индианки; приповтаря си странните имена на реки, невписани в книгите; завладян от внушителната звучност на Катаниапо или на Кункунума, мечтае над картите, съзерцава неуморно оцветените в зелено места — съвсем празни, без имена на селища. Веднъж на разсъмване излиза през прозореца на своята лаборатория и отива на пристанището, където златотърсачите вече вдигат платната на лодката си. Предлага им лекарства, за да го вземат със себе си. Десет години дели с тях беднотия, разочарования, недоволство, настойчивост, възнаграждавани понякога. На него все не му върви и той тръгва по-надалеч — все по-надалеч, все по-самотен. И вече свиква да разговаря със сянката си. А една сутрин навлиза в царството на Големите плата. Върви деветдесет дни, залутан сред безименни планини, яде личинки от оси, мравки, скакалци — както правят индианците в месеците на страшния глад. Когато стига в тази долина, червясала рана е оголила единия му крак до костта. Местните индианци — заседнало племе с култура, сходна с културата, създала погребалното гърне — започват да го лекуват с треви. Само един бял човек били виждали преди него и мислят, както много племена в джунглата, че ние сме последни издънки на някаква трудолюбива, но хилава раса, многочислена преди, но вече на изчезване. Оздравяването му било бавно и той се включва в тежкия живот, в труда на хората, които го заобикалят. Намира злато в подножието на онази скала, заляна тази нощ в олово от луната. Продава го в Пуерто Анунсиасион и донася семена, фиданки и някои земеделски и дърводелски сечива. Когато се връща след второто си пътуване, донася чифт прасета, вързани за краката на дъното на лодката. После идва ред на една бременна коза и на едно биче-сукалче, на което индианците трябва, като Адам, да измислят име, защото никога не са виждали подобно животно. Малко по малко Аделантадо се привързва към тукашния живот. Привечер, когато се къпе в подножието на някой водопад, индианските момичета предизвикателно го замерват с камъчета. Един ден си избира жена и в подножието на скалите устройват шумно празненство. Помисля си тогава, че ако продължи да се появява в Пуерто Анунсиасион със златен прах в джобовете, златотърсачите скоро ще го проследят, ще нахълтат в тази неизвестна долина и ще объркат живота й със своите злосторства, озлобления и алчност. Решава да измами подозренията и започва открито да търгува с препарирани птици, с орхидеи, с яйца от костенурки. Един ден го осенява мисълта, че е основал град. Обзема го навярно удивлението, което самият аз изпитах, когато разбрах, че глаголът „основавам“ може да се спряга, дори когато става дума за град. Щом като всички градове са се родили по този начин, той може да се надява, че един ден и Света Моника, закрилница на елените, ще има паметници, мостове, арки. Аделантадо очертава границите на главния площад. Издига къщата на губернатора. Подписва един документ и го закопава под каменна плоча на видно място. Определя къде да бъде гробището, за да се подчини и самата смърт на някакъв ред. Сега знае къде има злато. Но златото вече не го привлича. Отказал се е от търсенето на Маноа, защото много повече го интересува вече земята, а на нея — властта да законодателствуваш по своя воля. Не си въобразява, че неговият град е нещо подобно на Земния рай на древните картографи. Тук има болести, бедствия, отровни влечуги, насекоми, зверове, които разкъсват отгледаните с много труд животни; има и дни с наводнения, и дни на страшен глад, и дни на безсилие пред гангрената, пълзяща по ръката. Но човекът е наследил от своите далечни прадеди способността да преодолява такива злини. И дори когато пада, той пак продължава първичната борба, израз на един от най-главните закони на просъществуването.

„Златото — казва Аделантадо — е за онези, които се връщат там“

И това там прозвучава в неговите уста пренебрежително, сякаш делата и стремежите на онези там са присъщи на по-низши хора. Няма съмнение, че заобикалящата ни тук природа е неумолима, ужасна, въпреки красотата си. Но хората, които живеят сред нея, я считат не тъй зла и по-сговорчива от света там със своите изненади и страхове, със студената си жестокост, с различните си заплахи. Тук природните бедствия, възможната гибел, опасностите, които природата крие, са отнапред приети. Те са част от един ред с неговите сурови страни. Сътворението не е развлечение и всички инстинктивно признават това, приемайки ролята, определена за всеки един в огромната трагедия на сътвореното. Но това е трагедия с единство на времето, на действието и на мястото, където самата смърт действува чрез проявите на своите всеизвестни пратеници, чиито одеяния — отрова, люспи, огън, зарази — се придружават от мълнията и гърма: тях продължават да използуват в дни на ярост боговете, живеещи от хилядолетия сред нас. Огрявани от светлината на слънцето или стопляни от огъня, хората, на които съдбата е отредила да живеят тук; се задоволяват с най-прости неща, намират радост в прохладата на утрото, в обилния лов, в дошлия след сушата дъжд и изразяват тази своя радост в изблици на всеобщо веселие, с тъпани и песни, родени от съвсем обикновени събития, като например нашето пристигане.

„Тъй трябва да са живели в града на Енох“ — мисля си аз и веднага ми идва на ум един от въпросите, които нахлуха в главата ми, когато слязохме от лодките.

Излизаме от къщата на губернатора да подишаме свежестта на нощта. Тогава Аделантадо ми показва върху една равна като стена скала някакви изображения, нарисувани на голяма височина от неизвестни художници — художници, които трябва да са били издигнати до това равнище с помощта на скели, невероятни за този стадий на материалната им култура. На лунната светлина се очертават фигури на скорпиони, змии, птици и други, неясни за моите очи изображения, които може би представляват някакви съзвездия. И получавам неочакван отговор на своите съмнения: веднъж, като се върнал от едно пътуване — разказва Основателят, — синът му Маркос, тогава юноша, го поразил, като му разказал легендата за великия потоп. В негово отсъствие индианците обяснили на момчето, че тези изображения на скалата, които сега разглеждахме, били нарисувани по време на страшното наводнение от един човек, когато реката се издигнала дотам. Щом видял водите да набъбват, този човек спасил в едно голямо кану по една двойка от всички видове животни. А после валяло дълго време, може би четиридесет дни и четиридесет нощи. За да разбере дали голямото наводнение е преминало, той пуснал навън една мишка и тя се върнала с кочан царевица между лапките. Аделантадо не искал да разказва на своите деца легендата за Ной, защото тя е лъжа, но като видял, че вече я били научили без никакви изменения — с изключение на мишката вместо гълъба й на кочана царевица вместо маслиненото клонче, — той доверил тайната за този раждащ се град на брат Педро. Смятал го за истински мъж, защото бил от онези, които странствуват сами по непознати земи, знаел да лекува и познавал билките.

— Щом като в края на краищата ще им разправят същите приказки, нека ги научат тъй, както съм го учил аз.

Мисля си за Ноевите ковчези на разните религии и ми хрумва да отбележа, че с кочана царевица, а не е маслиновото клонче в човката на гълъб, индианският Ной ми се струва по-приспособен към действителността в този край, тъй като никой никога не е видял маслинено дърво в джунглата. Но монахът рязко ме прекъсва и ме пита с язвителен глас дали съм забравил за изкуплението:

— Някой е умрял за тези, които тук са се родили, и това трябва да им бъде известно. — И като връзва с лиан два клона на кръст, почти с гняв го забива на мястото, където утре те започнат да градят кръглата колиба първия храм в града на Енох.

— Освен това той дойде да сади лук — обяснява ми Аделантадо, сякаш се оправдава.