Алехо Карпентиер
Загубените следи (29)

XXIX

От два дни вали непрекъснато. След продължително встъпление от ниски гръмотевици, които се търкаляха сякаш по самата земя, между платата, падаха в бездните, промъкваха се в пещерите, изведнъж ливна вода. Палмовите листа на покрива бяха съвсем изсъхнали и първата нощ непрекъснато местихме хамаците си, напразно търсейки място, където да не капе. После под нас на пода рукна кален порой и за да спася събраните инструменти, трябваше да ги закача на гредите, подпиращи покрива. Утрото ни свари всичките разстроени, в мокри дрехи, сред кал. Огънят в огнищата трудно се разгаряше и колибите се пълнеха с лютив дим, от който очите ни сълзяха. Половината от църквата беше паднала, защото дъждът беше измил невтвърдената още глина по стените от плетени клони. С усукано на кръста расо, прикрит отдолу само с обикновен парцал, брат Педро се опитва с помощта на неколцина индианци да подпре каквото може да се подпре. В яда си той обсипва Аделантадо с обвинения, че не му помогнал да довърши църквата, не издал нареждане да се вземат извънредни мерки. После отново започва да вали и до свечеряване — дъжд, дъжд и само дъжд. А после пак настъпва нощ. Няма утеха за мен дори в прегръдките на Росарио, защото тя „не може“, а когато е в това състояние, става сприхава, мрачна и сякаш всяка милувка й опротивява. Заспивам трудно, сред всеобщия и постоянен шум на водата, която тече отвсякъде и заглушава всички други шумове в собствения си шум на течаща вода. Като че ли е настъпило времето на четиридесетте нощи изпитание…

След известно време, навярно много преди зазоряване, се събуждам, със странното чувство, че мозъкът ми дълго е работил: нещо като съзряване и свързване на някакви елементи — безформени, разкъсани, безсмислени поотделно, — които изведнъж се подреждат и придобиват точен смисъл. Една творба се е изградила вътре в мен; виждам я като „нещо“ — и с отворени, и със затворени очи; чувам я да звучи в ушите ми и се учудвам на логичната й стройност. Творба, написана вътре в самия мен, която бих могъл да накарам да излезе съвсем лесно, като я превърна в текст, в партитура, в нещо, което всички да могат да докоснат, да прочетат, да разберат. Преди много години веднъж се бях поддал на любопитството и пуших опиум; спомням си, че след четвъртата лула изпаднах в някакъв интелектуален подем и той ми донесе неочаквано разрешение на всички творчески проблеми, които тогава ме терзаеха. Виждах всичко ясно, обмислено, съразмерено, направено. Когато отмине въздействието на опиума, би трябвало само да взема разчертаната на петолиния хартия и за няколко часа ще се роди изпод перото ми, без мъка и без колебания, един Концерт, който тогава бях замислил, но обзет от досадна неувереност, не знаех как именно да го напиша. Но на следващия ден, когато се събудих от прекрасния сън и поисках наистина да взема перото, с ужас открих, че нищо от онова, което си бях представял, което бях обмислил, изградил под въздействието на изпушения „Бенарес“, няма ни най-малка стойност: посредствени форми, безплътни мисли, безсмислени хрумвания, естетически невъзможни прехвърляния от пластиката в звука, които мехурестите капчици, процеждащи се през две тръбички, бяха сублимирали в съзнанието ми под топлината на лампата.

Това, което става с мен тази нощ, тук в мрака, сред шума на капчуците, които шуртят отвсякъде, много прилича на онова, което се зароди у мен в онази бълнуваща творческа възбуда; но този път еуфорията ми се подкрепя от съзнанието; идеите сякаш сами се подреждат и мозъкът ми с твърда ръка задрасква, поправя, уточнява, подчертава. Не ми е нужно да се освобождавам от някакво затъпяващо опиянение, за да мога да съсредоточа мислите си; трябва само да дочакам разсъмването и то ще ми донесе необходимата светлина, за да нахвърлям в основни черти „Плачът“. Защото заглавието „Плач“ се беше наложило на въображението ми през съня.

Преди да затъна в глупавите занимания, които ме отклониха от композирането — тогавашният ми мързел, слабостта ми пред всяка съблазън на удоволствието всъщност бяха само различни форми на страха ми да творя, несигурен в самия себе си, — аз бях размишлявал много над някои нови възможности да съединя словото с музиката. За да вникна по-добре в този въпрос, бях минал отново дългата и красива история на речитатива, в неговите литургични и светски прояви. Но проучването на речитатива, на разните начини да се говори, пеейки, да се пее, говорейки, да се търси мелодията в извивките на речта, да се вплита думата в акомпанимента или, напротив, да се освободи тя от опората на хармонията — целият този процес, който след Мусоргски и Дебюси толкова занимава съвременните композитори, стигнали до отчайващите крайности на виенската школа, в действителност не ме интересуваше. Аз търсех по-скоро музикален израз, който да се породи от голата дума, от думата, предшествуваща музиката — а не от думата, превърната в музика чрез преувеличаване и етилизиране на нейните извивки, по маниера на импресионистите, — която да премине от изреченото към изпятото почти неусетно, като се превърне поемата в музика, намирайки своята собствена музика в отделните срички и в произнасянето им, както е станало навярно с прекрасния „Dies Irae, Dies Jlle“^[1] на cantus planus^[2], чиято музика сякаш се е родила от естествените ударения в латинския език. Аз бях замислил особена кантата, в която един хорист в ролята на корифей ще излезе напред към публиката, ще подкани с движение слушателите да внимават и без оркестъра ще започне да изрича една съвсем проста поема, съчинена от най-често употребявани думи, от съществителни като мъж, жена, къща, облак, дърво и други, които поради своята първобитна красноречивост не се нуждаят от прилагателно. Това би представлявало нещо като зараждане на думата. И малко по малко самото повтаряне на думите, на техните ударения, ще придава особено звучене на някои следващи една след друга гласни, повтарящи се на отмерени интервали, като словесен припев. И ще започне да се утвърждава една мелодия, която ще има — аз исках така — линейната простота, събрания само в няколко ноти рисунък на амброзианския химн „Aeterne rerum conditor“^[3], който според мен е най-близкото до думата състояние на музиката. Когато речта се превърне в мелодия, някои инструменти от оркестъра ще навлязат едва забележимо, като препинателни знаци от звукове, за да обрамят и ограничат естествените вълни на речта. При встъпването на всеки отделен инструмент ще бъде подчертана трептящата материя, от която е направен: ще се почувствува, дървото, медта, струните, изпънатата кожа — като израз на възможни звукосъчетания. От друга страна, голямо впечатление ми беше направило в онези далечни дни откритието на една компостелска тропа — „Congaudent Catholici“^[4], — в която един втори глас беше разположен върху гласа на cantus firmus^[5], за да го украси, за да му придаде мелизми, светлини и сенки, каквито не беше прилично да се добавят направо към литургичната тема, а по този начин нейната чистота оставаше запазена: нещо като гирлянд, закачен върху строга колона, който никак не накърнява достойнството й, но й придава някаква раздвижена, вълнообразна орнаменталност. Представях си последователното влизане на гласовете от хора, върху фона на първоначалната песен на корифея, по същия начин както те се подреждаха — мъжки гласове, женски гласове — в компостелската тропа. Това създаваше следващи едно след друго нови ударения, чието постоянно повтаряне пораждаше един общ ритъм — ритъм, който оркестърът със своите звукови средства разнообразяваше и оцветяваше. Темата се развиваше и мелизмите минаваха в инструментите, търсейки поле за хармонични вариации и противопоставяния между чистите тонове, а в това време хорът, добил най-сетне плътност, можеше да се отдаде на една своего рода полифонична инвенция, на фона на все по-голямото обогатяване на контрапункта.

Тъй мислех да постигна съжителство между полифоничното и хармоничното писмо — като ги свържа, приплета, според най-истинските закони на музиката, в рамките на една вокална и симфонична ода с непрекъснато нарастваща изразна сила, чиято обща идея имаше твърде дълбок смисъл. Простотата на изложението щеше да подготви слушателя да вникне в едновременността на плановете, която би му се сторила объркана, ако му бъде представена направо, и той би могъл да следи, сред общото логическо развитие на одата, развитието на отделната дума-клетка във всичките нейни музикални превъплъщения. Естествено, трябваше да се пазя от твърде възможното безредие на стилове, към което предразполагаше тази реинвенция на музиката, криеща в инструменталната си част опасни изкушения. Но от това мислех да се защитя, като използувам чистото звучене на инструментите, и дори за доказателство си припомнях съвсем необичайните диалози между флейта и контрабас, между обой и тромбон, които бях срещал в творбите на Алберик Маняр^[6]. Колкото до хармонията, мислех да обединя цялата творба, като използувам умело похватите на църковната музика, към чиито неоползотворени резерви се бяха насочили едва от няколко години едни от Най-задълбочените модерни музиканти…

Росарио отваря вратата и светлината на деня ме сварва в приятни размишления. Още не мога да се съвзема от удивление: наистина „Плачът“ е бил вътре в мен, но неговото семе беше посято отново и започна да кълни в нощта на Палеолита, там, по-надолу, на брега на реката, населена с чудовища, когато слушах как виеше знахарят над трупа, почернял от отровата на гърмящата змия, на две крачки от вонящия трап, където бяха пленниците, затънали в собствените си изпражнения и пикоч. В онази вечер ми бе даден добър урок от хората, които не желаех да считам за хора; от същите онези, които ме накараха да се перча със своето превъзходство и които на свой ред мислеха, че превъзхождат двамата старци с течащи лиги от устата, огризващи оставени от кучетата кокали. Когато чух истински плач, в мен отново се роди идеята за „Плачът“, с развитието на темата за думата-клетка, с неговите думи-заклинания, които се превръщаха в музика, защото на тях им беше нужно повече от една вокална интонация, от една нота, за да достигнат своята форма; форма, наложена в този случай от магьосническата функция, при която редуването на два гласа, на два начина на ръмжене беше по своята същност зародиш на Сонатата. Аз, музикантът, който наблюдавах тази сцена, добавях останалото: смътно усещах какво може да се получи от това и какво още не му достигаше. Осъзнавах прозвучалата и непрозвучала музика…

Тичам под дъжда в къщата на Аделантадо да му поискам една от неговите тетрадки; една от онези, на чиито корици е написано: „Тетрадка по… на…“ Той, разбира се, ми дава с неохота и аз започвам да нахвърлям музикални мисли върху петолиния, начертани от самия мен с помощта на почти равната обратна страна на едно мачете вместо линия.