Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

XV

Събота, 16 юни

 

Гробището, където погребахме бащата на Росарио — наполовина обрасло в бурени, прехвърлили оградата му, — е нещо като продължение и част от църквата. От нея го разделят само една грубо скована голяма врата и плочник, който служи за основа на тежък кръст с къси рамена. В неговия сив камък са издялани с длето пособията на страстите господни. Църквата е ниска, с много дебели стени от огромни каменни късове, подчертани от дълбоки ниши и тежки контрафорси, подобни по-скоро на крепостни подпори. Сводовете й са ниски и неравни; дървеният таван с подпрени върху почти голи конзоли греди напомня таваните на първобитните романски църкви. Макар че приближава пладне, вътре цари нощ, почервеняла от прелитащите пеперуди, които още са между слънцето и земята. В тази светлина, заобиколени със светилници и свещи, старите светии изглеждат още повече светии. Всеки от тях се е отдал на своите занимания, като че ли храмът е някаква работилница: в ръцете на Исидро са сложили мотика, сякаш наистина ще окопае своя пиедестал, обкичен със свежи виещи се треви и стръкове царевица; Петър държи огромна връзка ключове, на която всеки ден закачват по един нов ключ; Георги с такава ярост замерва дракона, че оръжието, което лети към врага, прилича повече на харпун; Христофор, подпрян на една палма, е толкова огромен, че синът божи едва му стига от рамото до ухото; върху кучетата на Лазар са налепили козина от истински песове, за да изглежда, че по-истински ближат раните му. Богати с приписвани им могъщества, обременени с искания, заплащани с парични дарения, изнасяни за процесии в кой да е час на деня, във всекидневния живот на селището тези светии играят ролята на някакви божии чиновници, ходатаи, работещи на парче, небесни бюрократи, които винаги стоят на разположение в едно своего рода Министерство на молбите и жалбите. Всеки ден получават подаръци, палят им свещи и обикновено това се свързва с молби за опрощаване на някое остро богохулство. Задават им въпроси; поставят пред тях проблеми за разрешаване — за ревматизъм, за градушки, за избягали говеда. Комарджиите ги призовават, когато не им върви, а проститутките им палят свещи в спорен ден. Аделантадо ми разказваше тези неща, смеейки се, и те ме примиряваха с църковния свят, който в градовете, откъдето идвах, бе загубил всякаква жизненост — заедно с избледняването на златните надписи в металните параклиси и с появата на пластичната превзетост в съвременните витражи. Пред черния дървен Христос, чиято кръв сякаш изтичаше над главния олтар, аз отново чувствувах същата атмосфера на ауто сакраментал, на средновековни мистерии, на внушаващи ужас жития, която ме бе поразила веднъж в един много стар параклис във византийски стил пред изображенията, на мъченици със забити в главата ятагани, от едното ухо до другото, на войнствени епископи, чиито коне бяха сложили окървавените си копита върху главите на езичници. В друго време бих останал малко по-дълго в селската църква, но пеперуденият мрак, който ни обгръщаше, започваше да ме дразни, като прекалено дълго слънчево затъмнение. Необичайната тъмнина и умората от нощта ме отведоха в странноприемницата. Мислейки, че още не е съмнало, Муш продължаваше да спи, прегърнала една възглавница. Когато се събудих след няколко часа, вече я нямаше в стаята, а слънцето отново се беше появило — свършил бе великият прелет. Доволен, че съм се отървал от някоя кавга, аз се запътих към дома на Росарио. Много ми се искаше тя да се е събудила вече. У тях всичко се беше върнало към ежедневния си ритъм. Жените, облечени в траур, спокойно се занимаваха със своите работи — по силата на древна привичка те продължаваха да живеят след обичайното сътресение, причинено от смъртта. В двора, пълен със заспали кучета, Аделантадо обсъждаше с брат Педро предстоящото ни навлизане в джунглата. В този момент се появи Муш, следвана от гърка. Изглежда, бе забравила желанието си да се върне, което тъй гневно бе изразила предната вечер. Напротив, в израза й имаше някаква лукава и предизвикателна веселост, която Росарио, заета в шиене на траурни дрехи, забеляза почти едновременно с мен. Моята приятелка се сметна задължена да обясни, че била срещнала Янес на кея край пирогата с платна на някакви търсачи на каучук, които бързали да отплуват нагоре по реката, за да избягнат бързея при Черните скали, като минат по страничен път, по някакъв тесен пролив, удобен за плаване по това време. Била помолила Търсача на диаманти да я заведе да види онази преграда от гранит, която препречвала пътя на всички по-големи плавателни средства. Още първите откриватели плачели от отчаяние пред страшната гледка на покритите с водна пяна прагове, изригващата на тласъци вода, тесните, ревящи водопади, препречени с грамадни стволове. Вече започваше да литературничи около величествената картина и показа няколко редки цвята, подобни на диви перуники, обяснявайки, че ги била откъснала на брега край огромните гърла, пълни с трясъка на падаща вода. Но Аделантадо прекъсна речта с жест на нетърпение — той никога не обръщаше внимание на приказките на жените, а освен това и не разбираше какво говори тя. Според него трябвало да използуваме лодката на търсачите на каучук, за да преминем по-лесно една доста голяма част от реката. Янес уверяваше, че същата нощ бихме могли да стигнем до диамантената мина на неговите братя. Противно на всички мои очаквания, като чу да се говори за „диамантена мина“, Муш възприе идеята с голяма радост — заслепена, предполагам, от представата за някаква грееща в скъпоценни камъни пещера. Увисна на врата на Росарио и започна да я моли да ни придружи в този съвсем лесен етап от нашето пътуване. На другия ден сме щели да си починем при мината. Там Росарио можела да дочака нашето завръщане, ако ние продължим по-нататък. Предполагам, че Муш всъщност искаше да разбере още какви препятствия ни чакат, като не рискуваше нищо друго, освен едно кратко пътуване, и си осигуряваше другар за връщането в Пуерто Анунсиасион, ако би решила да изостави групата. Във всеки случай на мен щеше да ми бъде много приятно Росарио да дойде с нас. Погледнах я и срещнах очите й, оставили шева сякаш в очакване на моята воля. Като прочете моето съгласие, отиде веднага при сестрите си. Те вдигнаха голяма врява по стаите и по чешмите, закрещяха с негодувание, че това било лудост. Но тя, без да обръща внимание, скоро се появи с вързоп дрехи и някакъв груб шал. По пътя към странноприемницата използува, че Муш вървеше пред нас и ми каза набързо — като човек, който разкрива сериозна тайна, — че донесените от моята приятелка цветя не растели при Черните скали, а на един потънал в кичеста зеленина остров, където по-рано живеели мисионери, и ми го показа с ръка. Щях да я накарам да ми разкаже повече подробности, но от този миг нататък тя внимаваше да не остава насаме с мен — докато не се настанихме в пирогата на търсачите на каучук.

С помощта на пръта успяхме да минем страничния проток и сега лодката плаваше нагоре по реката, малко встрани, към брега, за да избегне могъщия устрем на течението. Върху триъгълното като на древна галера платно, много отделено от мачтата, се отразяваха светлините на залеза. В това преддверие на джунглата гледката беше тържествена и същевременно мрачна. По левия бряг се виждаха черни шистови хълмове, набраздени от влагата, които внушаваха дълбока печал. В подножието им лежаха гранитни блокове във формата на гущери, на тапири, на вкаменели животни. Сред безмълвието на едно блато стърчеше тритела грамада, подобна на варварски надгробен паметник, завършваща с кръгло образувание, прилично на исполинска жаба, готова да скочи. В този каменен пейзаж, почти оголен от дървета, всичко излъчваше някаква тайнственост. Тук-там имаше струпани базалтови отломки, правоъгълни блокове, повалени между оскъдни и редки храсти. Те напомняха развалини от древни храмове, от менхири и долмени[1] — останки от някакъв загинал некропол, където всичко беше тишина и неподвижност. Сякаш тук бе цъфтяла някаква странна култура — култура на хора, различни от тези, които познаваме, — и потъвайки в нощта на вековете, бе оставила развалините на една архитектура, създадена с неизвестни цели. И наистина, някаква сляпа геометрия бе взела участие в разпиляването на тези стърчащи или полегнали камънаци, които на групи слизаха към реката — правоъгълни, плоски, смесени, — свързани помежду си с пътеки, застлани с плочи и очертани с вехи сякаш от разрушени обелиски. В средата на реката имаше острови от струпани блуждаещи отломки, като че ли бяха шепи чудновати камъни, изсипани ту тук, ту там от някакъв приказен рушител на планината. И всеки от тези острови съживяваше в мен една натрапчива мисъл, родена от загадъчното пояснение на Росарио. Накрая запитах, уж разсеяно, за острова, изоставен от мисионерите.

— Това е Света Приска — отговори ми брат Педро и леко се изчерви.

— Свети Приап[2] е трябвало да го нарекат — прихна веднага Аделантадо, съпроводен от смеховете на търсачите на каучук.

Така узнах, че разрушените стени на бившата францисканска мисия от години приютявала двойките, които в селището нямало къде да се подслонят. Толкова страсти бушували на това място — твърдеше оня на кормилото, — че само мирисът на влага, на гъби, на диви перуники, който там царял, бил достатъчен да разпали и най-студения мъж, пък бил той и капуцин. Отидох на носа на кораба, при Росарио, която сякаш четеше историята на Женевиева Брабантска. Муш лежеше в средата на лодката върху чувал със семе от сарапия и не беше разбрала казаното, затова не знаеше, че току-що се беше случило нещо много сериозно, засягащо нашия общ живот. Аз дори не бях ядосан, нито имах желание — поне в дадения момент — да я накажа за стореното. Напротив, в тази привечер, на пълнила тръстиките с крекливи жаби, наситена с бръмченето на нощните насекоми, дошли на смяна след дневните, аз се почувствувах леко, свободно, почувствувах се облекчен от подлостта, която узнах — като човек, свалил току-що прекалено дълго носен товар. На брега се очертаха цветовете на една магнолия. Помислих си за пътя, който моята съпруга изминаваше всеки ден. Но нейният образ не изпъкна съвсем ясно в съзнанието ми, разля се в смътни, призрачни форми. Полюляващият се скут на лодката ми припомни панера, който в моето детство се превръщаше в истинска лодка за далечни пътешествия. От рамото на Росарио, близо до моето, се излъчваше топлина, която моето рамо приемаше с неповторимо чувство на мъчителна сладост.

Бележки

[1] Менхирите са отвесно поставени големи камъни, свързани с някакъв древен култ; долмените — древни надгробни паметници. — Б.пр.

[2] Бог на плодородието и сладострастието в гръцката митология. — Б.пр.