Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

X

Вторник, 12

 

Когато Муш излезе от стаята малко след зазоряване, тя изглеждаше още по-изморена, отколкото вечерта. Достатъчни бяха неудобствата на един ден пътуване по трудни пътища, коравото легло, необходимостта да става рано и да подчини тялото си на някаква дисциплина, за да повехне цялата. Тя, която биваше толкова бодра и жива в безредието на нашите нощи там, тук представляваше олицетворение на недоволството. Светлата й кожа сякаш беше помътняла. Лошо вързана кърпа придържаше разчорлените й, зеленикаворуси коси. Изражението на досада удивително я състаряваше, защото изтъняваше устните й, които лошите огледала и оскъдната светлина не й бяха позволили да начерви както трябва, и грозно издърпваше надолу ъглите им. За да я разсея, разказах й на закуска за пътничката, с която се бях запознал предната вечер. Тъкмо тогава дойде и тя самата — цялата разтреперана от студ, защото ходила с жените от къщата да се измие на някакъв близък извор, и сама се смееше, че така трепери. По матовото й лице още се стичаха капки от косата й, пристегната в увити около главата плитки. Тя се обърна свойски към Муш, заговори й на „ти“, сякаш я познаваше от дълго време, и започна да й задава въпроси, които аз превеждах. Когато се качихме в автобуса, двете жени си бяха изработили някакъв език от жестове. Моята приятелка, отново уморена, облегна глава върху рамото на Росарио — сега вече знаехме как се казва, — а тя с майчинска загриженост слушаше нейните оплаквания от трудностите на тежкото пътуване, но в тази майчинска загриженост аз долавях оттенък на ирония. Доволен, че за малко ще мога да си поотдъхна от Муш, аз тръгнах отново на път весел, седнал сам на една широка седалка. Следобед трябваше да стигнем до речното пристанище, откъдето тръгвали лодки към границите на Южната джунгла. От завой до завой, спускайки се непрекъснато по склоновете, ние приближавахме към по-слънчеви места. Спирахме от време на време в тихи селца с плътно затворени прозорци, заобиколени с растителност, която ставаше все по-тропическа. Появяваха се цъфнали пълзящи растения, кактуси, бамбукови дървета; по-нататък от някой двор се подаваше палма, разперила короната си над покрива на къща, където жени шиеха на прохлада. Толкова силен и продължителен беше дъждът, който рукна над нас по пладне, че до смрачаване не успях да видя нищо през посивелите от водата стъкла.

Муш извади едно томче от куфара си. Росарио, за да не остане по-назад, измъкна някаква книга от вързопа си. Тя беше отпечатана на лоша, грапава хартия и върху трицветната й корица беше изобразено как под одобрителния поглед на една кошута с дълга шия някакъв прекрасен рицар прегръщаше пред входа на пещера една жена, облечена в мечешки кожи или в нещо подобно: „Историята на Женевиева Брабантска“. В съзнанието ми изпъкна смешният контраст между това четиво и нашумелия модерен роман в ръцете на Муш, който аз бях оставил на третата глава, обзет от някакъв печален срам пред изобилието на безнравственост в него. Бях враг на всякаква сексуална сдържаност, на всяко притворство, свързано с любовната игра на телата, но въпреки това се дразнех от онази литература и ония думи, които омърсяваха физическата любов с подигравки, сарказъм или грубости. Струпваше ми се, че в съвъкуплението човекът трябва да запази простата импулсивност и палавостта, присъщи на любовта между животните, и с радост да се отдава на своето приятно изживяване, съзнавайки, че заключената врата, отсъствието на свидетели, общият устрем към насладата не оставят място за никаква ирония и шега, породени от особеното положение на телата или от животинската същност на някои състояния, защото сношението е акт на двама души, който не трябва да се разглежда със страничния поглед на трето лице. Поради това за мен порнографията беше тъй нетърпима, както и някои нескопосни разкази, мръсни намеци или глаголи, прилагани метафорично към отношенията между половете. Аз се отвращавах от тази преуспяваща в наши дни литература, стремяща се сякаш да унижи и омърси оня акт, който в моменти на трудности и отчаяние може да възмезди мъжа за несполуките му чрез категорично утвърждаване на собствената му мъжественост в момента, когато той чувствува в разделената от него плът своето най-цялостно присъствие. Четях иззад раменете на двете жени и се опитвах да съпоставям „черната проза“ с „розовата проза“, но скоро стана невъзможно да продължавам тази игра, защото Муш често обръщаше страниците, а Росарио четеше бавно, движеше спокойно очи от началото до края на редовете и мърдаше устни, сякаш дешифрираше текста, откривайки вълнуващи приключения в последователността на думите, които невинаги се подреждаха по нейна воля. Понякога тя се спираше с гримаса на възмущение пред някоя подлост, извършена спрямо многострадалната Женевиева; започваше отново пасажа, защото просто не можеше да допусне, че е възможно подобно зло. И препрочиташе мъчителния епизод, сякаш потресена от своята безпомощност пред такива дела. Когато тъмните намерения на Голо излязоха наяве, на лицето й се изписа дълбоко вълнение.

— Това са приказки от стари времена — подхвърлих аз, за да я заговоря.

Тя уплашено се обърна към мен, разбрала, че съм чел през рамото й.

— Истина е, което книгите разказват — отговори ми тя.

Погледнах към томчето на Муш и си помислих, че ако беше истина разказаното там — в тази проза, която ужасеният издател е трябвало да ампутира неведнъж, — то не поради това в нея бе постигнато, с усърдна показност, безсрамието, издигнато до истинско величие от индуските скулптори и от обикновените грънчари инки.

Росарио затвори очи. „Истина е, което книгите разказват.“ Вероятно за нея историята на Женевиева беше нещо актуално — нещо, което ставаше, докато тя четеше, в някоя съществуваща днес страна. Който не познава гардероба, декорите и похватите на историята, не може да си представи миналото. Така например тя навярно си представяше замъците в Брабант като тукашните богати чифлици, обикновено оградени с назъбени стени. Традициите на лова и ездата бяха увековечени в тези земи, където елените и глиганите бяха предоставени на хайките от ловджийски кучета. А колкото до костюмите, Росарио сигурно виждаше своя роман тъй, както някои художници от ранното Възраждане са виждали евангелието, и затова обличали действуващите лица от страстната седмица в дрехи, каквито носели техните знатни съвременници, и хвърляли в ада с главата надолу някой Пилат в разкошните одеяния на флорентински магистрат…

Спусна се вечерта и светлината стана тъй оскъдна, че всеки се затвори в себе си. Дълго пътувахме в тъмнината и изведнъж, след като завихме зад една голяма скала, излязохме над горящия простор на Долината на пламъците.

По време на пътуването някои вече ми бяха говорили за селището, родено там долу само за няколко седмици, когато над мочурливата земя бликнал нефт. Но от тези разкази аз не можех да си представя чудната гледка, която сега се разгръщаше след всеки завой на пътя. Над голата равнина танцуваха множество пламъци, които плющяха на вятъра като знамена на някакво божествено опустошение. Завързани за излизащите от кладенците газове, те се смесваха, развяваха се, увиваха се около самите себе си, въртяха се, същевременно и свободни, и приковани наблизо до кулите — копия сред този рояк от огньове, сред това огнено дърво, израснало върху земята, което летеше, без да може да политне, цялото свистящо в отчаяни пурпурни светлини. Вятърът внезапно ги превръщаше в светлини на изтреблението, в яростни факли, за да ги съедини след това в сноп от факли, в един-единствен черно-червен ствол, който най-неочаквано се огъваше като човешко тяло; но скоро снопът се разпиляваше и горящото тяло, разтърсвано от жълти конвулсии, се виеше като пламнал храст, пълен със стенания и искри, а след това се проточваше към градчето в хиляди съскащи камшици, сякаш за да накаже селището на нечестивците. До тези оковани клади няколко машини продължаваха своята сондажна работа — неуморно, равномерно, настървено. Отпред те приличаха на големи черни птици с човки, които равномерно дълбаеха, тъй както кълвачът пробива кората на дърво. Имаше нещо равнодушно, упорито и зло в тези силуети, които се люлееха и не се запалваха — като саламандри, родени от прилива и отлива на морето от ярки пламъци, които вятърът диплеше до самия хоризонт. У мен се породи желание да ги назова с имена, подходящи за дяволи, и сам увлечен в играта, аз ги наричах Хилавият гарван, Железният ястреб или Злият тризъбец. Неочаквано нашият път завърши в някакъв двор. Там няколко черни прасета, почервенели от отраженията на пламъците, цапаха в локви, където водата беше покрита с пъстра като яспис коричка и с мазни кръгчета-очички. Трапезарията на странноприемницата беше пълна с мъже, които разговаряха, викайки високо, и приличаха на призраци от гъстия дим на скара. Противогазовите маски още висяха на гърдите им, те още не бяха сменили работните си дрехи и човек имаше чувството, че по тях са се отложили — в струйки, капки и петна — най-черните изпарения на земята. Всички пиеха без мярка, хванали шишетата за гърлото, и играеха на домино и карти, разхвърляни по масите. Но изведнъж играта прекъсна, а играчите извърнаха глави към двора с ликуващи викове.

Там се разиграваше някакво театрално представление: бяха се появили, доведени кой знае с какво превозно средство, жени във вечерни рокли, с обувки с висок ток и много блестящи украшения по косите и шията. Тяхното присъствие в този оборски двор, заобиколен от корита за хранене на животните, ми се стори халюцинация. Стъклените маниста, герданите — цялата украса на роклите им отразяваше пламъците, които при всяка промяна на вятъра повеждаха в нова посока хорото на своите огнени езици. Тези алени жени тичаха и се движеха с вързопи и куфари в ръце между тъмните очертания на мъжете и вдигаха страшна врява, с която изплашиха магаретата и събудиха кокошките, заспали по гредите под навеса. Тогава узнах, че на следващия ден щели да празнуват патрона на селището и че тези жени били проститутки, пътуващи тъй през цялата година от място на място — от панаири на празници, от мини на събори, — за да се възползуват от дните, когато мъжете са щедри. И тъй, те следваха маршрута, очертан от камбанариите, и блудствуваха в името на свети Христофор или на света Лучия, в памет на мъртвите или на светите младенци — покрай пътищата, до оградите на гробищата, по бреговете на големите реки или в тесните стаички с глинен леген, които наемаха в задната част на кръчмите. Най-много ме учуди доброто отношение, с което местните хора посрещнаха новодошлите — порядъчните жени в къщата, съпругата и младата дъщеря на ханджията, не проявиха ни най-малко пренебрежение. Струваше ми се, че те гледаха на тях като на малоумни, като на цигани или на забавни чудачки. А прислужниците в кухнята се смееха, като ги гледаха как във вечерните си рокли прескачат прасетата и локвите и пренасят вързопите си с помощта на някои миньори, решили да вкусят първите плодове. Помислих си, че тези странствуващи проститутки, пристигнали току-що, бяха попаднали в нашите дни братовчедки на онези средновековни дяволици, които по време на панаирите са пътували от Бремен до Хамбург, от Анверс до Гант, за да прогонват лошото настроение на майстори и чираци, облекчавайки пътем някой поклонник от Компостела[1] за това, че им е позволил да целунат реликвата, донесена отдалече.

Жените прибраха нещата си и влязоха в трапезарията на странноприемницата с шум и глъч. Очарована, Муш ми предложи да се преместим по-близо до тях, за да разгледа по-добре роклите и прическите им. Тя, която беше безразлична и сънлива, сега просто се преобрази. Има същества, чиито очи пламват, щом усетят близостта на пола. Безчувствена й недоволна от предната вечер насам, сега моята приятелка се съживи от първия си досег със света на утайката. Тя заяви, че тези проститутки били знаменити, единствени, че принадлежали към една вече изчезваща категория, и започна да се приближава към тях. Росарио я видя, че сяда на една от скамейките в дъното, до маса, заета от новодошлите, че се опитва с жестове да завърже разговор с една от най-пищните от тях, и ме погледна учудено, сякаш искаше да ми каже нещо. За да не давам обяснения, които тя вероятно не би разбрала, аз взех багажа и отидох да потърся нашата стая. Над оградата на двора танцуваха отблясъците на огньовете. Тъкмо правех сметка какво бяхме похарчили през последните дни, когато ми се счу, че Муш ме вика с тревожен глас. В огледалото на шкафа я видях да минава по другия край на коридора, бягайки сякаш от някакъв мъж, който я гонеше. Когато стигнах до мястото, където бяха те, мъжът я беше сграбчил през кръста и я блъскаше в една стая. Като усети юмрука ми, той изведнъж се обърна и неговият удар ме хвърли върху една маса, отрупана с празни бутилки, които нападаха и се разбиха на парчета. Вкопчих се в моя противник и двамата се затъркаляхме по пода, като усещахме под ръцете си острите стъкла. След кратка борба, в която другият съвсем ме обезсили, аз бях притиснат между коленете му, по гръб на пода, под два широки юмрука, които се издигаха, за да се стоварят по-силно, като боздугани, върху лицето ми. В този миг Росарио влезе в стаята, следвана от ханджията.

— Янес! — извика тя. Янес!

Стиснаха го за китките и мъжът бавно стана, сякаш засрамен от стореното. Ханджията му обясняваше нещо, но поради нервната си възбуда аз не успявах да го чуя. Моят противник изглеждаше покорен и ми говореше с разкайващ се глас:

— Аз не знаех… Грешка… Трябваше да каже, че имала мъж.

Росарио ми чистеше лицето с кърпа, напоена с ром:

— Тя е виновна; седнала беше сред онези.

Най-лошото от всичко беше, че аз не чувствувах истински яд срещу онзи, който ме беше ударил, а срещу Муш. Тя всъщност, с твърде присъщо за нейния характер лекомислие, беше отишла да седне сред проститутките.

— Нищо не се е случило… Нищо не се е случило — повтаряше ханджията на любопитните, задръстили коридора.

А Росарио, сякаш наистина нищо не се беше случило, ме накара да подам ръка на мъжа, който сега се разсипваше в извинения. За да ме успокои съвсем, тя ми говореше за него и твърдеше, че го познавала от много време, защото той не бил оттук, а от Пуерто Анунсиасион — селището близко до Южната джунгла, където болният й баща я чакал да му отнесе чудотворното целебно изображение. Прякорът Търсач на диаманти изведнъж събуди у мен любопитство към човека, който преди малко ме биеше.

Скоро след това седяхме в кръчмата с преполовена бутилка ракия, забравили глупавата борба. Миньорът беше широкоплещест и тънък в кръста, имаше израз на граблива птица в погледа и лице, завършващо с остра черна брадичка — като изображение от някоя триумфална арка, ако се съди по решителното му изражение и по очертанията на профила. Като разбрах, че е грък, обясних си защо той поголовно изпускаше пълните членове, когато говореше, и щях да го попитам дали не беше един от „Седмината срещу Тива“[2], но в това време се появи Муш, с безразличен вид, сякаш не знаеше нищо за боя, нашарил ръцете ни с рани от стъклата. Упрекнах я с няколко думи, които недостатъчно силно изразяваха раздразнението ми. Тя не обърна никакво внимание, седна в другия край на масата и започна да разглежда гърка с любопитство, което ми се стори твърде предизвикателно в такъв момент. А той сега беше толкова почтителен, че бе отместил стола си, за да не е прекалено близко до моята приятелка. На извиненията на Търсача на диаманти, който сам се наричаше „проклет идиот и грубиян“, Муш отговори, че станалото нямало значение. Обърнах се към Росарио. Тя ме гледаше изкосо, с някаква иронична сериозност, която не знаех как да изтълкувам. Исках да подема какъвто и да е разговор само за да се откъснем от настоящето, но нищо не ми идваше на ума. В това време Муш се беше приближила до гърка с такава предизвикателна и неестествена усмивка, че гняв затупа в слепоочията ми. Едва се бяхме отървали от едно премеждие, което можеше да има плачевни последствия, и тя се забавляваше да флиртува с миньора, който преди половин час се беше отнесъл с нея като с проститутка. Това нейно поведение беше толкова книжно, взето от литературата за разни моряшки кръчми и забулени в мъгли кейове, че Муш изведнъж ми се стори невероятно гротескна в неспособността си да се отърси в каквато и да е обстановка от щампите на своето поколение. Там, където продаваха грубовати реликви на колониалното занаятчийство, тя непременно купуваше морско конче, защото си спомнила за Рембо; смяташе, че трябва да се подиграе над романтичната опера тъкмо в оня театър, който бе възвърнал уханието на градината в двореца Ламермур, и не виждаше, че проститутката от романите, проповядващи бягство от света, тук се бе превърнала в някаква смесица от панаирджийска повлекана и египетска Мария Магдалена, без оттенък на святост. Погледнах я тъй красноречиво, че Росарио, може би уплашена да не се сбия отново, този път от ревност, поиска да ме спре, като изрече, с цел да ме успокои, една неясна фраза, нещо средно между пословица и сентенция:

— „Ако мъжът ще се бие, то нека се бие, за да защити своя дом.“

Не знам какво разбираше Росарио под „мой дом“, но тя имаше право, ако искаше да каже онова, което на мен ми се искаше да разбера: Муш не беше „мой дом“. Напротив, тя беше онази „бъбрива и необуздана“ самка на притчите, дето „нозете й се не спират в къщи“. С тази фраза бе хвърлен мост над масата между Росарио и мен и в този миг аз почувствувах опората на едно изпълнено със съчувствие сърце, което се беше оскърбило може би, като ме виждаше отново победен. Освен това младата жена постепенно се издигаше в очите ми, защото установяваше с околната среда определени отношения, които аз все по-ясно долавях. Муш, напротив, ставаше крещящо чужда — поради растящото несъответствие между нейната личност и всичко край нас. Някакъв слой от екзотичност се сгъстяваше около нея и създаваше разстояние между нея и другите, между нейните постъпки и маниери и начините на действие, естествени за тази среда. Тя малко по малко се превръщаше в чуждо тяло, не на мястото си, в нещо ексцентрично, което привличаше вниманието, както някога в християнските дворци са привличали вниманието чалмите на посланиците на Високата порта. А Росарио беше като света Сецилия или като света Лучия, които веднага щом привърши реставрацията на витража, отново стават част от стъклописа. От сутринта до здрача и от здрача до нощта тя ставаше все по-действителна, все по-истинска, все по-точно изписана сред пейзажа, който колкото повече се приближавахме към реката, толкова по-цялостно очертаваше достойнствата й. Между нейната плът и земята, по която стъпвахме, се установяваше все по-здрава връзка. Тя се изразяваше в потъмнялата от слънцето кожа, в еднаквите прически наоколо, в сходството между формите, което придаваше на талиите, на раменете, на бедрата, смятани тук за красиви, общите очертания на произведения, излезли изпод един и същ струг.

Чувствувах се все по-близко до Росарио; в моите очи тя се разхубавяваше с всеки час, докато другата все повече избледняваше, защото сега тя беше някъде далеч. Съгласявах се с всичко, което Росарио казваше. И въпреки това, когато погледнех тази жена като жена, аз се чувствувах неловък, скован, съзнавах собствената си нелепост пред нейното вродено достойнство, недостъпно за лесни завоевания. Между нас се издигаха не само бутилките — тази стъклена преграда, която заставяше ръцете ми да бъдат внимателни, — а и хилядите книги, прочетени от мен и неизвестни за нея; нейните вярвания, обичаи, суеверия, понятия, които аз не познавах, но които въпреки това бяха пълни с не по-малко здрав смисъл от моите. Моето образование и нейните предубеждения, онова, на което я бяха научили и което живееше в нея — всичко това бяха допълнителни фактори, застанали непримиримо едни срещу други, както тогава ми се струваше. Повтарях си, че те нямат нищо общо с винаги възможното съединение между тялото на един мъж и тялото на една жена, но все пак трябваше да призная, че една цяла култура, със своите изисквания и извращения, ме отделяше от това чело, зад което сигурно нямаше дори особено ясна представа за кръглата форма на земята, нито за разположението на страните върху географската карта. Така си мислех и си спомнях, че тя вярва в съществуването на еднокракия горски дух. А като видях малкото златно кръстче на шията й, отбелязах, че единственото възможно поле за взаимно разбирателство — вярата в Христос — моите прадеди бяха напуснали преди много време: като хугенотите били изгонени от Савоя след отменяването на Нантския едикт[3]; минали към енциклопедистите благодарение на един мой прадед, приятел на барон Холбах[4], и оттогава пазели Библията в домовете си не защото вярвали още в Светото писание, а само защото тя не е лишена от известни поетични достойнства…

Кръчмата се изпълни с миньори от друга смяна. Алените жени се връщаха от стаичките в двора, прибирайки парите от първите си усърдия. За да променя това неестествено положение, което ни караше да седим напрегнати около масата, аз предложих да отидем към реката. Търсачът на диаманти се беше сковал от многозначителното внимание на Муш, която го караше да разказва, макар да не го слушаше, за своите странствувания из джунглата на един толкова оскъден френски език, че той никога не успяваше да завърши започнатото изречение. Когато предложих да излезем, той с облекчение купи няколко бутилки студена бира и ни поведе към една права улица, която се губеше в нощта, отдалечавайки се от огньовете в равнината.

Скоро стигнахме брега на реката, която течеше в мрака с широк, непрестанен, дълбок плисък на огромна маса вода, прорязала земята. Това не беше забързаното тичане на малките реки, нито скокливото шуртене на пороите, нито свежото спокойствие на водите в тясно русло, които толкова пъти бях слушал нощем по други брегове; това беше сдържан напор, ритъм, роден от едно течение, започнало стотици и стотици левги по-нагоре, към което се присъединяваха и други реки, дошли от още по-далечни места, с целия свой товар от водопади и извори. В тъмнината изглеждаше, че водата, която тласкаше вода пред себе си, откакто свят светува, няма друг бряг и че нейният плисък покрива всичко нататък, до края на света. Вървяхме мълчаливо и така стигнахме до някакъв залив, по-скоро вир — гробище на изоставени кораби с кормила, захвърлени на произвола, и пълни с жаби дъна. В средата стоеше, затънала в тинята, една старинна платноходка с изящни очертания и отпред на носа издялана от дърво Амфитритис[5], чиито голи гърди се подаваха изпод воала, развяващ се като крила до самите шлюзове. Бяхме спрели близо до лодката, почти в подножието на фигурата, която сякаш летеше над нас, когато променливите пламъци на огньовете изведнъж я заляха с алена светлина. Свежестта на нощта и постоянният шум на течащата река ни унасяха и ние полегнахме върху камъните до самия бряг. Росарио разпусна косите си и бавно започна да ги разчесва — с такива съкровени, предусещащи близостта на съня движения, че не посмях да й заговоря. Муш, напротив, приказваше глупости, разпитваше гърка, приветствуваше отговорите му с остър смях и очевидно не съзнаваше, че мястото, на което се намирахме, беше една от онези незабравими картини, които човек много рядко среща по пътя си. Дървената Амфитритис, пламъците, реката, изоставените кораби, съзвездията — нищо от зримото, изглежда, не я вълнуваше. Мисля, че от тази минута нейното присъствие започна да ми тежи като товар, върху който всеки нов ден щеше да натрупва нов баласт.

Бележки

[1] Градче в Испания, до което според християнската легенда доплувало тялото на апостол Яков, убит по заповед на цар Ирод. — Б.пр.

[2] Заглавие на една от трагедиите на Есхил (525–456 г. преди нашата ера). — Б.пр.

[3] Едикт, издаден от френския крал Хенрих IV; предоставял на хугенотите свобода във вероизповеданието и политически права; в 1685 г. Людовик XIV го отменил и хугенотите отново били подложени на преследвания. — Б.пр.

[4] Барон Пол-Анри Холбах (1723–1789) — френски философ-материалист. — Б.пр.

[5] Морска богиня от гръцката митология, съпруга на Посейдон. — Б.пр.