Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Издание:

Автор: Алехо Карпентиер

Заглавие: Загубените следи

Преводач: Валентина Рафаилова

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: Кубинска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стефан Танев

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Йорданка Маркова; Цветанка Апостолова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2276

История

  1. — Добавяне

XXXVI

20 октомври

 

Когато преди три месеца ми върнаха ръкописа на моя репортаж без никакво извинение, краката ми се подкосиха от ужас и целият се разтреперих. Пропаднах, защото вестта, че съм подал молба за развод, стана публично достояние. Вестникът не можеше да ми прости парите, изхарчени за моето намиране, нито смешното положение, че беше вдигнал около мен най-поучителна шумотевица — пред една общественост, чиито пастори навярно ме считат достоен за поругание нарушител на законите. Трябваше да предам своя разказ на списание от четвърти разред, и то за мизерна цена. Едно международно събитие дойде навреме, за да разсее актуалността на моята личност.

И започна ожесточената ми битка с една Рут, облечена в черно, без червило на устните, хвърлила всичките си усилия в изпълнението на своята роля пред съдиите — ролята на ранена в сърцето и в утробата съпруга. Бременността й се оказа напразна тревога. Но това, вместо да облекчи моето положение, заплете го още повече, защото нейният опитен адвокат използува факта, че моята съпруга пожелала да прекъсне театралната си кариера при най-малкия признак, че е забременяла. И тъй, аз бях оня презрян герой от притчите, който построява къща, а не живее в нея, засажда лоза, а не бере гроздето. Сега пиесата за войната между Севера и Юга, която толкова тормозеше Рут с механичността на изпълняваната по принуда задача, се превръщаше в светилище на изкуството, в истински път на една кариера, която тя не се беше поколебала да пренебрегне, жертвувайки известност и слава, за да се отдаде по-пълно на върховното задължение да създаде един живот — живот, който моето безнравствено поведение й отказваше. Имаше всички изгледи да загубя в тази бъркотия, която моята съпруга безкрайно удължаваше, с намерението да печели време в своя полза и да ме накара да се върна към предишния си живот, забравил за своето бягство. В крайна сметка тя играеше най-добрата роля в голямата комедия, а Муш беше изтикана от сцената.

И тъй вече три месеца всеки следобед завивам покрай същите ъгли, изкачвам се от етаж на етаж, отварям врати, чакам, задавам, въпроси на секретарите, подписвам, каквото искат да подпиша, а после пак се озовавам на същите тротоари, почервенели от светлинните реклами. Моят адвокат вече ме посреща намръщено, отегчен от нетърпението ми, и същевременно опитното му око забелязва, че на мен ми става все по-трудно да посрещам разноските по развода. И наистина от големия хотел се преместих в един студентски, а оттам — в странноприемницата на четиринадесета улица. Там килимите миришат на маргарин и на разлети мазнини. Моето предприятие за реклами също не ми прощава закъснението, с което се завърнах; пък и Уго, бившият ми помощник, е станал началник на студиото. Напразно търсих някаква работа в този град, където за всяка служба има по стотина кандидати. Ще избягам оттук, независимо дали ще се разведа, или не. Но за да стигна до Пуерто Анунсиасион, са ми необходими пари — пари, чиято сума расте, колкото повече време минава. Намирам само малки поръчки за инструментация и ги изпълнявам с неохота, защото още когато ми плащат, знам, че след седмица ще бъда отново без средства.

Градът не ме пуска. Неговите улици се заплитат около мен като мрежа, като серкме, с което са ме захлупили. Седмица след седмица, постепенно се приближавам към света на онези, които вечер изпират единствената си риза, тъпчат снега с продупчени подметки и пушат угарки. Още не съм стигнал до такива крайности, но газената лампа, алуминиевата тенджера и кесията овес вече са част от обстановката в стаята ми и предвещават нещо, което аз с ужас очаквам. Прекарвам цели дни в леглото и се опитвам да забравя заплахата, четейки с възторг „Попол-Вух“, инката Гарсиласо[1], пътешествията на монаха Сервандо Кастилиехос. Понякога отварям книгата „Жития на светии“, подвързана в мораво кадифе, със златните инициали на майка ми, и търся житието на света Роса — по някаква загадъчна случайност на това място се беше отворила книгата в деня, когато Рут замина, оня ден, в който толкова пътища безшумно се пресякоха по силата на някакво удивително съвпадение на случайности. И с все по-голяма горчивина препрочитам нежния стих, който сякаш ме шиба с жестоки упреци:

О, нещастна — аз!

Любимият ми кой ще върне?

Закъснява; пладне е,

а той не идва.

Когато споменът за Росарио се впива в плътта ми като непоносима болка, аз тръгвам на безкрайни разходки, които ме отвеждат винаги в Централния парк. Там мирисът на дърветата, покрити с ръждата на есента, задрямали вече в мъглите, ми носи успокоение. Някои стволове с мокри от дъжда кори ми припомнят, като ги пипам, мокрите дървета в нашето огнище напоследък, които с острия си дим караха Твоята жена да плаче и да се смее и да подава глава през прозореца, за да си поеме въздух. Наблюдавам Танца на елхите и търся в движението на техните игли някакво добро предзнаменование. Ставам толкова неспособен да мисля за нещо друго освен за връщането си там, че всяка сутрин виждам някакво предзнаменование в първите предмети и животни, които се изпречат на пътя ми: паякът предвещава лошо бъдеще, както и змийската кожа, изложена на някоя витрина; но кучето, което се приближава до мен и се оставя да го погаля, е великолепен признак. Чета хороскопите по вестниците и списанията. Във всичко търся предсказание. Снощи сънувах, че се намирам в затвор с високи като корабите на катедрала стени, между чиито колони се люлееха въжета, приготвени за мъчения; имаше и дебели сводове, които се умножаваха в далечината и леко се издигаха нагоре — както става, когато гледаш един предмет в две огледала, сложени едно срещу друго. Накрая ми се присъни подземен мрак, в който глухо отекваха копитата на галопиращ кон. Целият ми сън беше в цветове на офорт, затова, като се събудих, помислих, че моите впечатления от музеите ме бяха върнали към „Invenzioni di Carceri“ на Пиранези. През целия ден не мислих повече за това. Но сега, когато се спуска нощта, влизам в една книжарница и прелиствам някакъв трактат за тълкуване на сънищата: „Затвор. В Египет: утвърждаване на положението. Според окултните науки: в бъдеще време любов към лице, от което не се очаква или желае никаква обич. Според психоанализата: нещо свързано с обстоятелства, вещи и хора, от които човек трябва да се освободи.“ Сепва ме познат парфюм и в близкото огледало една женска фигура застава до мен. Муш се е приближила и лукаво наднича в книгата. А после чувам гласа й:

— Ако е за съвет, ще ти взема като на приятел.

Улицата е близко. Седем, осем, девет стъпки и ще бъда навън. Не искам да й говоря. Не искам да я слушам. Не искам да споря. Тя е виновна за всичко, което сега тегне върху мен. Но чувствувам същевременно позната слабост в мускулите, в слабините и едно изтръпване, което се изкачва в коленете ми. Това не е някакво определено желание, нито ясно изразена възбуда, а по-скоро чувство на готовност в мускулите, чувство на слабост пред изкушението. Подобно чувство в юношеството ми много пъти бе отвеждало тялото ми в публичния дом, макар че духът ми се бореше да го възпре. В такива случаи усещах вътрешно раздвояване, споменът за което ми причиняваше после неизразими страдания: докато съзнанието ми ужасено правеше опити да се вкопчи за бога, за паметта на майка ми, заплашваше тялото с болести и мълвеше „татко наш“, нозете ми крачеха бавно, твърдо към стаята с ажурна покривка от червени ленти на леглото, знаейки, че щом усетя миризмата на разни мазила и одеколони, разлети върху мраморната плоча на една тоалетна масичка, волята ми ще отстъпи пред пола и ще изостави душата навън, беззащитна в мрака. После духът ми се гневеше на тялото, ругаеше го, докато падне нощта, когато задължителната необходимост да почиваме заедно ни съединяваше в една молитва — подготвяше се разкаянието на следващите дни, когато живеех в очакването на душевните мъки и язвите, изпращани да наказват греха на сладострастието. Разбрах, че отново се връщам към тези вътрешни борби на юношеството ми, когато се видях да вървя до Муш покрай червеникавата стена на църквата „Свети Никола“. Тя говореше бързо, сякаш за да не си даде възможност да мисли; твърдеше, че не е виновна за скандала в печата, че журналистът злоупотребил с нейното доверие и тъй нататък. Очевидно не беше загубила способността си да лъже и да те гледа открито, с чисти очи. Не ме обвиняваше за стореното с нея, когато заболя от малария; великодушно си го обясняваше със стремежа ми да стигна до истинските инструменти. Тогава тя наистина беше под въздействието на треската — когато за първи път се отдадохме с Росарио един на друг в колибата на гърците — затова се съмнявах дали всъщност ни беше видяла. С тягост понасях нейната компания тази вечер — само за да разговарям с някого, за да не се озова сам в моята едва осветена стая и да закрача от едната стена до другата по вонята на маргарин. Бях твърдо решил да осуетя нейните намерения да ме съблазни и се оставил да ме отведе във „Венусберг“, където отдавна имах кредит. Така нямаше да се наложи да й призная, че сега съм беден, но ще внимавам все пак да не пия прекалено. Въпреки всичко алкохолът с коварството си трябва да е успял да подкопае моята решителност, защото твърде скоро се видях в салона за астрологически съвети, чиито стенописи бяха завършени. Муш налива чашата ми няколко пъти, поиска ми разрешение да си облече нещо по-свободно, а когато се преоблече, каза, че съм глупак да се лишавам от едно удоволствие без никакви последствия; заяви, че това не би ме злепоставило с нищо, и тъй умело ме подхвана, че аз отстъпих пред желанието й с безволие, което до голяма степен се дължеше на необичайно за мен въздържание в продължение на седмици.

След няколко минути познах умората и разочарованието от връщането към една плът без изненади, след раздяла, която е могла да бъде окончателна, защото вече нищо не ме свързваше със съществото, скрито в тази плът. Бях тъжен, ядосвах се на себе си, бях още по-самотен от преди — до едно тяло, което гледах отново с презрение. Всяка проститутка, намерена в някой бар, обладана срещу заплащане, би била за предпочитане. През отворената врата виждах стенописите в салона за съвети. „Това пътуване е изписано на стената“ — беше казала Муш в навечерието на нашето заминаване, търсейки някакво предзнаменование в Стрелеца, Кораба Аргос и Косите на Вероника, които участвуваха в общата украса, мислейки си, че самата тя олицетворява третото изображение. Сега предсказателният смисъл на всичко това — ако изобщо имаше такъв смисъл — придобиваше удивителна яснота в съзнанието ми: Косите на Вероника беше Росарио, с нейните девствени, никога неподстригвани коси, а Рут приличаше на Хидрата, завършваща композицията и застрашително надвиснала над пианото, което би могло да се приеме за инструмент, изобразяващ моята професия.

Муш почувствува, че мълчанието ми, безразличието ми към отново преживяното не бяха в нейна полза. За да ме откъсне от моите размишления, взе някакво списание от нощното шкафче. Беше малко религиозно издание. Записала я за него на връщане в самолета някаква монахиня негърка, с която седели една до друга няколко часа. Муш ми обясни, смеейки се, че времето започнало силно да се влошава и тя се съгласила да я абонират, защото я обзело съмнение дали Йехова е истинският бог. Отвори скромния мисионерски бюлетин, напечатан на евтина хартия, и ми го пъхна в ръцете:

— Мисля, че тук се разказва за монаха капуцин, с когото се запознахме. Има негова снимка.

Наистина в дебела черна рамка бе поместена снимка на брат Педро де Енестроса, направена сигурно преди много години, защото лицето му изглеждаше още младо, въпреки прошарената брада. Прочетох с растящо вълнение, че монахът бе предприел пътешествието към земята на свирепите индианци, която ми беше показал веднъж от върха на Хълма с петроглифите. От някакъв златотърсач, пристигнал неотдавна в Пуерто Анунсиасион — пишеше в списанието, — узнали, че тялото на брат Педро де Енестроса било намерено жестоко обезобразено в едно кану, пуснато в реката от убийците, за да стигне до земите на белите като ужасяващо предупреждение.

Облякох се бързо, без да отговарям на въпросите на Муш, и избягах от този дом със съзнанието, че никога няма да се върна в него. До зазоряване вървях между пустите търговски учреждения, банки, мълчаливи погребални кантори, заспали болници. Не бях в състояние да легна да почивам, затова, когато разсъмна, взех ферибота, пресякох реката и продължих да вървя между магазините и митниците на Обокен. Мисля си, че убийците навярно са съблекли брат Педро, след като са го пронизали със стрелите си, разтворили са с кремък слабите му ребра и сигурно са изтръгнали сърцето му, повтаряйки един прастар обред. Може би са го кастрирали; може би са го одрали, отрязали са крайниците му, нарязали са го на парчета като дивеч. Мога да си представя, че неговото старо тяло е било подложено на най-големи жестокости, на най-кървава гавра, на най-страшно обезобразяване. Но не мога да открия в неговата страшна смърт ужаса, който е събуждала у мен смъртта на други хора, умирали, без да знаят за какво, призовавайки на помощ майка си или опитвайки се да предотвратят с длани обезобразяването на лицето си, останало вече без нос, без бузи. Брат Педро де Енестроса бе имал върховната милост, която един човек може да си даде сам: да излезе срещу собствената си смърт, да я предизвика и да падне сразен в борба, която за победения е победа — победата на пронизания със стрели Себастиян[2], — а за смъртта — объркване и окончателно поражение.

Бележки

[1] Авторът има пред вид известния перуански писател от XVI в. Гарсиласо де ла Вега, чиято майка била инка. — Б.пр.

[2] Един от войниците на римския император Диоклетиан (III в.). Заради предаността си към християнската вяра, разказва преданието, бил осъден на смърт и пронизан с много стрели. — Б.пр.