Алехо Карпентиер
Загубените следи (37)

XXXVII

8 декември

Когато момчето, което ме водеше, посочи къщата и каза, че там е новата странноприемница, аз спрях, обзет от мъчителна изненада: зад тези дебели стени, под този покрив, покрит с разрошени от вятъра треви, една нощ будувахме край ковчега на бащата на Росарио. Там, в огромната кухня, се доближих за първи път до Твоята жена със смътното предусещане какво голямо значение ще придобие тя за мен по-късно. Сега излиза да ни посрещне някакъв дон Мелисио, чиято „доня“, дребничка негърка, грабва три куфара от ръцете на момчетата зад мен, слага ги един върху друг на главата си, сякаш никак не тежат хартиите и книгите, натъпкани в тях до скъсване на каишите, и се отдалечава към вътрешния двор, с изпъкнали от напрежение очи. Стаите са както преди, макар и без наивната украса на старите гравюри. В двора растат същите храсти; ето я кухнята с онази тумбеста делва, в която гласовете ни звучаха като под сводовете на катедрала. Но широкото помещение отпред е превърнато в трапезария и в дюкян за всичко: с големи рула въжета в ъглите и няколко рафта, на които има тенекиени кутии с барут, с балсами и с масла, лекарства в шишета с остаряла форма, предназначени сякаш за болести от друг век. Дон Мелисио ми обяснява, че купил къщата от майката на Росарио, а тя с всичките си неомъжени дъщери отишла да живее при своя сестра отвъд Андите, на единадесет или дванадесет денонощия път. За сетен път се възхищавам от естествеността, с която хората от тези земи гледат на широкия свят, впускат се да плават или да пътуват с кола цели седмици, с навития хамак на рамо, без да познават страховете на цивилизования човек пред разстояния, които несигурните транспортни средства правят огромни. Освен това, да си създадеш дом на друго място, да минеш от устието към изворите на една река, да преместиш жилището си на другия край на една долина, през която се пътува цели дни — това е част от вроденото схващане за свобода на едни същества, пред чиито очи се е ширнала земя без огради, без погранични стълбове и граници. Земята тук е на онзи, който поиска да я вземе. С огън и мачете се разчиства участък по брега на някоя река, стъкмява се покрив върху четири кола и това вече е стопанство; то носи името на онзи, който се обяви за негов стопанин, като прочете един „татко наш“ и хвърли клонки на вятъра, както са правили древните конкистадори. Хората може би не стават по-богати от това, но в Пуерто Анунсиасион всеки, който не притежава тайната на някое златно находище, се смята за земевладелец.

Миризмата на сарапия и на ванилия в цялата къща ми създава добро настроение. И този огън в камината — отново огън! — където пращи с обилната си мазнина един бут от тапир и вече разнася миризмата на неизвестно какви жълъди. И това завръщане към огъня, към живата светлина, към танцуващия пламък, към искрата, която отскача и среща в горещата мъдрост на жаравата една сияеща старост под сивите бръчки на пепелта. Поръчвам на дребничката черна доня Касилда една бутилка и чаши и моята маса вече ми говори — аз искам да си спомня, че съм бил тук преди седем месеца. Това скоро ми довежда сътрапезници. Тук са — с новини от горното или от долното течение на реката — Ловецът на делфини, Майсторът на бързеите, Дърводелецът, който толкова точно измерва ковчезите на око, и един момък с бавни движения, с индиански профил, когото наричат Симон. Омръзнало му да бъде обущар в Сантяго де лос Агиналдос и сега плава нагоре по най-трудните реки с една пирога, пълна със стоки за размяна. В отговор на моите първи въпроси те потвърждават смъртта на брат Педро: един от братята на Янес намерил трупа му, пронизан от стрели и с разтворен гръден кош. Като страхотно предупреждение към всеки, който поиска да нагази в техните владения, свирепите индианци сложили обезобразеното му тяло в една пирога и водите я отнесли до мястото, където се намирал гъркът, на брега на един проток, покрита с лешояди.

— Той е вторият, когото постига същата смърт — казва Дърводелецът и добавя, че между тези, брадатите, има и много смели хора.

После ми казват, че Аделантадо бил в Пуерто Анунсиасион само преди петнадесет дни — нямам късмет. И отново се повтарят разни легенди за това, кой какво имал или кой какво търсел в джунглата. Симон ми доверява, че за голяма своя изненада видял при изворите на неизследваните реки заседнали там хора: строели си къщи и засявали земята, не търсели злато. Друг знаел някакъв човек, който основал три града и ги нарекъл Света Инес, Света Клара и Света Сесилия — светици, чиито имена носели трите му по-големи дъщери. Когато дребничката негърка доня Касилда ни донася третото шише с лешникова ракия, Симон вече си предлага услугите да ме отведе до селището, където намерих инструментите за Пазителя. За да не обяснявам каква е истинската цел на моето пътуване, казвам му, че ще търся друга колекция от тъпани и свирки. Оттам ще продължа по-нататък с гребците-индианци от миналия път; те знаят посоката. Момъкът не е плавал по онези места, само бил видял някога, много отдалеч, първите склонове на Големите плата. Но аз обещавам, че ще го водя от старата мина на гърците нататък. След три часа гребане нагоре по реката трябва да стигнем онази преграда от дървета — онази стена от стволове, сякаш построена с отвес, — където се влиза в протока. Ще потърся издълбания знак при входа под свод от клони. По-нататък ще се движим все на изток с помощта на компаса и трябва да минем в другата река, където ни настигна бурята в онази паметна за мен вечер. Като стигнем до мястото, където намерих инструментите, ще видя как да се откопча от своя другар по пътя, за да продължа с хора от селището…

Сигурен, че на другия ден тръгвам, аз си лягам с чувство на облекчение. Тези паяци, оплели паяжините си между гредите на тавана, вече няма да бъдат за мен лошо предзнаменование. Когато всичко изглеждаше загубено там — колко далечно ми се струва всичко сега! — законната ми връзка бе разтрогната, а една сполучлива композиция на псевдоромантичен концерт за киното ми отвори вратата на лабиринта. Най-сетне съм на прага на моята избрана земя, с всичко необходимо, за да мога да работя дълго време. От предпазливост пред самия себе си, от някакво смътно суеверие, което ни кара да допуснем най-лошото, за да го отдалечим от себе си, аз се опитвам да си представя, че някой ден ще ми омръзне това, което идвам да търся тук; мисля си, че някоя моя творба може би ще породи в мен желанието да се върна там за известно време, докато я издадат. Но макар да знам, че допускам това предположение, без всъщност да го допускам, наляга ме истински страх: страх от всичко, което неотдавна видях, престрадах и почувствувах да тегне над моя живот. Страх от клещите, страх от bolge^[1]. Не искам отново да съчинявам лоша музика със съзнанието, че съчинявам лоша музика. Бягам от безполезните занятия, от онези, които говорят, за да се забравят, за да заглушат мислите си; бягам от празните дни, от безсмислените движения и от Апокалипсиса, който е надвиснал над всичко това. Жадувам отново да усетя полъха на ветреца между нозете си; бързам час по-скоро да се гмурна в студените буйни води на Големите плата и да се преобръщам под водата, за да гледам как живият кристал край мен се обагря в бледозелено от новородената светлина. А най-много жадувам да се притисна до Росарио с цялото си тяло, да почувствувам със своята туптяща плът нейната очакваща топлина и когато ръцете ми си спомнят извивките на нейната снага, на раменете й, напорът на желанието става почти болезнен. Усмихвам се, като си помисля, че се отскубнах от Хидрата, качих се на кораба „Аргос“, а жената, изобразена с косите на Вероника, трябва да е в подножието на Знаците, останали от Потопа, и сега, когато са минали дъждовете, събира билки, накисва ги в пръстени гърнета и облагородява тези тупнали в мехурчета лековити настойки под спокойната светлина на луната или в прохладното сияние на пробуждащата се зора. Връщам се при нея още по-убеден от преди, че я обичам, защото минах през нови Изпитания, защото видях театър и притворство навсякъде. Освен това тук се поставя един въпрос от много по-голямо значение за моя път през Царството на този свят — единственият въпрос в крайна сметка, по който аз не се колебая: да знам дали искам да разполагам със своето време, или други трябва да разполагат с него, превръщайки ме в преден или в заден гребец на галера — според усърдието, което ще вложа, за да не живея, за да им служа. В Света Моника, закрилница на елените, докато съм жив, моите часове ще ми принадлежат. Господар съм на стъпките си и ги насочвам, накъдето поискам.