Алехо Карпентиер
Загубените следи (16)

XVI

Събота през нощта

В начина, по който построява жилището си, човек разкрива своя произход. Къщата на гърците е направена от същите материали, които служат на индианците за техните колиби — същото дърво, същите палмови листа, същият прът от тръстикови стъбла и пръст бяха наложили своите норми в зависимост от устойчивостта си както е ставало с всички архитектури в света. Но достатъчно е било стрехите да се направят по-малко отвесни, подпорните греди да бъдат по-широки, за да придобие предната част вид на фронтон и да се получи архитрав. За пиластри бяха избрали по-широки в основата стволове — израз на инстинктивната воля да се възроди дорийската колона. Камъните наоколо също добавят нещо към този неочакван елинизъм в обстановката.

А тримата братя на Янес, които сега вече познавам, имат същия профил на образи от барелеф на триумфална арка, само са различни по възраст. Казват ми, че в някаква колиба наблизо, която служела за подслон на козите през нощта, се намира доктор Монтсалватхе — за него предния ден ми беше говорил вече Аделантадо, — там подреждал и подновявал колекциите си от редки растения. И ето го, че идва към нас, жестикулира, говори гърлено този учен-авантюрист, събирач на кураре, на йопо, на пейотлес и на колко ли още отрови и наркотици, растящи в джунглата, чието не добре познато въздействие иска да проучи и да изпробва. Без да се интересува особено много кои сме, колекционерът на растения ни отрупва с някаква латинска терминология, с която класифицира едни съвсем непознати досега гъби; стрива между пръстите си една от тях и ми обяснява защо мисли, че им е дал точно название. Изведнъж се досеща, че не сме ботаници, надсмива се сам на себе си, като се нарича Господар на отровите, и започва да ни разпитва за света, откъдето идваме. Започвам да разказвам нещо в отговор, но забелязвам по невниманието на хората, че моите вести очевидно не интересуват никого тук. Доктор Монтсалватхе искал всъщност да знае разни неща, свързани с живота край реката. Той глътва хапче хинин, което поиска от брат Педро де Енестроса. В понеделник щял да слезе в Пуерто Анунсиасион със своите хербарии и много скоро щял да се върне, защото намерил някаква непозната клавария, чийто мирис предизвиква зрителни халюцинации, и едно кръстоцветно растение, при чиято близост някои метали се покриват с ръжда. Гърците опират показалец до слепоочието си, за да покажат, че на стареца дъската му хлопа. Аделантадо се шегува със странния начин, по който звучат в устата на Монтсалватхе някои думи на местните племена. Търсачите на каучук, напротив, твърдят, че той е голям лечител и веднъж излекувал цирей с върха на един нащърбен нож. Росарио го познава и смята, че неговото неизчерпаемо желание да говори, след дълги периоди на мълчание, е присъщо на всеки човек. Муш, която му сложи прякора сеньор Макбет и се разбира с него на френски, накрая се изморява от неговите разкази за растения и помолва Янес да й закачи хамака вътре в къщата. Брат Педро ми обяснява, че колекционерът на растения съвсем не е луд, но е много склонен да фантазира. За да си почине от продължаващата цели месеци самота в гъстака, той си бил измислил забавен произход — от алхимици и еретици; разправял, че бил пряк потомък на Раймундо Лулио — когото упорито наричал Рамон Лул — и твърдял, че живият интерес към растителния свят в трактатите на вдъхновения доктор още от времето на „Ars Magna“^[1] бил обща родова черта.

Но глъчката около пристигането и първите срещи стихва край грубите паници, в които миньорите донасят сирене от своите кози, репи и домати от една мъничка зеленчукова градина и касабе^[2], сол и ракия, които поднасят най-напред — в памет, може би неволна, на вековния обред гостите да се посрещат с хляб, сол и вино. И ние седим около огнището, обединени от древната необходимост да знаем, че огънят гори през нощта. Едни облегнати на лакът, други подпрели брадичка с две ръце, капуцинът коленичил в привичната си поза, жените полегнали върху едно одеяло, Гавилан с изплезен език до едноокия пес на гърците Полифем — ние всички гледаме пламъците, които растат и подскачат между влажните клони; умират жълти и се раждат отново сини върху някоя главня, а отдолу първите дървета, постепенно се превръщат в жарава. Големите камъни, спрели по черния склон, на който се намираме, приемат приказни очертания на надгробни плочи, стълбове, монолити, стърчащи като стълба, чиито горни стъпала се губят в мрака. Пътуването беше уморително. И въпреки това никой не се решава да заспи. Седим там като омагьосани от огъня, малко замаяни от топлината му, всеки затворен в себе си, замислен, без да мисли, свързан с останалите от едно първично чувство на благополучие, което споделяме и на което се наслаждаваме. След малко на хоризонта от странствуващи каменни късове се появява студена светлина и луната се подава иззад едно кичесто дърво с много лиани, което запява с всичките си щурци. Две бели птици прелитат с грак, припадайки към земята.

Щом се разгоря огънят, приказките се развързаха. Един от гърците се оплаква, че находището, изглежда, е изчерпано. Но Монтсалватхе свива рамене и казва, че по-нататък, към Големите плата, във всяко русло имало диаманти. Със своите очила с дебели рамки, с плешивото си, загоряло от слънцето теме, с покритите си с лунички къси ръце с месести пръсти, които малко приличат на морски звезди, билкосъбирачът се превръща във въображението ми, разпалено от неговите думи, в някакъв дух на земята, в гном-пазител на пещерите. Той разказва за златото и накрая всички млъкват, защото човек обича да му разказват за съкровища. Разказвачът — разказвач край огън, както си му е редът! — е проучил в далечни библиотеки всичко написано за златото в този край на света. И скоро се появява миражът на Елдорадо — далечен, окъпан в лунна светлина. Брат Педро се усмихва лукаво. Аделантадо слуша с тайнствено, застинало лице и хвърля клонки в огъня. За билкосъбирача самият мит е отражение на някаква действителност. Там, където са търсили град Маноа, по-нагоре и по-надолу, из цялата местност на неговата обширна и призрачна провинция, имало диаманти в тинята покрай бреговете на реките и злато в дълбините на водите.

— Наноси — отбелязва Янес.

— Освен това — продължава Монтсалватхе — има едно централно плато, което не познаваме. Истинска лаборатория за земна алхимия. Намира се сред огромния, стъпаловидно разположен масив от планини с чудновати форми, целите във водопади, като обкичени със знамена — в тази зона, на чийто праг се намираме, най-слабо проучена в цялата ни планета. Там е „жилата-майка“, както я нарича Уолтър Рали^[3], майка на жилите, която ражда неизчерпаемия чакъл със скъпоценния метал, разхвърлян из стотици реки.

Името на Уолтър Рали, когото испанците наричат Сергуатерале^[4], кара билкосъбирача да припомни за доказателство разказите на славни пътешественици и те се появяват от сенките, извикани по име, да стоплят ризници и брони на пламъците на нашия огън: федермановци, белалкасаровци, еспировци, ореляновци^[5], следвани от своите капелани, барабанчици и тръбачи; придружавани от спиритическата орда на знахарите и заклинателите на духове. Идват руси немци с къдрави бради и суховати естрамадурци с остри като на яре брадички — под плющящи знамена, яхнали коне, които те — както и Гонсало Писаро^[6] — подковали с тежки златни подкови, веднага щом стъпили върху ронливата земя на Елдорадо. Тук е, разбира се, и Филип фон Хутен^[7] — Уре, както го наричали кастилците, — комуто в една паметна вечер от едно възвишение се привидял град Маноа^[8] с неговите могъщи крепости и той, онемял от изумление, го съзерцавал заедно със своите хора. Оттогава се разнесла вестта за мястото на този град и цял век продължило страхотното претърсване на джунглата. Загивали трагично много експедиции, които се загубвали, въртели се на едно и съща място, изяждали ездитните си животни, изпивали кръвта на конете си и умирали безчет като пронизания със стрели Себастиян. Това са само известните опити да се проникне в джунглата — защото летописците са забравили имената на онези, които на малки групи изгорели в огъня на легендарните измислици, оставяйки костите си, затворени в железните ризници, в подножието на някоя непреодолима стена от скали.

Сянката на Аделантадо се надигна пред пламъците и той донесе до огъня една брадва, която вече бе привлякла вниманието ми със странния си профил: това беше топор, кастилска изработка, с дръжка от маслиново дърво, почерняла, без да се изхлузи от метала. На дървото личеше някаква дата, издълбана с върха на нож от някой селянин-войник — дата от времето на конкистадорите. Докато предавахме от ръка на ръка, това сечиво — смълчани, обзети от необяснимо вълнение. — Аделантадо ни разказа, че го бил намерил в най-гъстата част от джунглата, покрито с човешки кости, сред печален безпорядък от шлемове, саби, аркебузи, обхванати от корените на едно дърво, които крепели една алебарда на височината на човешки ръст — сякаш още я придържали невидими ръце. Хладината на топора върху дланите ни създаваше у нас чувството, че сами сме се докоснали до това чудо. И ние се оставяхме да ни обгърне приказното, жадни за още по-необикновени неща. Извикани от Монтсалватхе, край огнището вече се нареждаха знахарите, които лекували раните, като им четели боготските заклинания; гигантската кралица Сиканьокохора, хората-амфибии, които се прибирали да спят на дъното на езерата, и онези, които се хранели само с мириса на цветята. Ние вече възприемахме като действителни Кучетата-Рубини, с блестящ камък между очите; Хидрата, забелязана от хората на Федерман, и чудодейните свойства на бесоаровия камък^[9], който откривали във вътрешностите на елените; татуначите, под чиито уши се събирали до петима души, или онези диви същества, чиито ходила били като краката на камилска птица — според достоверния разказ на един свят игумен. Два века възпявали слепите по пътя към Сантяго чудотворните свойства на една американска харпия, изложена в Константинопол, където и умряла, след като дълго бесняла и ръмжала…

Брат Педро де Енестроса сметна, че е длъжен да обяснява тези небивалици с делата на нечестивия — когато уж очевидци били монаси и поради това в разказите се вмъкваше нотка на сериозност; или със стремежа да се разнасят лъжи — когато се преразказваха разкази на войници. Но тогава Монтсалватхе започна да защищава чудесата и настояваше, че съществуването на кралството Маноа било потвърдено от мисионери, тръгнали да го търсят в самия разцвет на Века на просвещението. Седемдесет години преди това в някакво научно съчинение един изтъкнат географ твърдял, че различил сред Големите плата призрачния град, съзерцаван някога от Уре. И амазонките са съществували: това били жените на убитите от карибите^[10] по време на тяхното необяснимо преселение към Империята на царевицата. В джунглата на маите се издигаха стъпаловидни пирамиди, пристанища, паметници, храмове, покрити с необичайни рисунки, изобразяващи обреди на свещеници-риби и свещеници-раци. Някакви огромни глави се появявали изведнъж зад повалените дървета и гледали добралите се до тях хора със своите очи със спуснати клепачи — по-страшни от вторачени зеници, защото вътре в себе си те съзерцавали Смъртта. На друго място имало дълги улици с божества, изправени едно срещу друго, едно до друго, чиито имена ще останат завинаги неизвестни — божества развенчани, мъртви, след като векове наред са били олицетворение на безсмъртие, отказано на човеците. По брега на Тихия океан са открити някакви гигантски рисунки — толкова големи, че открай време хората минавали по тях, без да знаят, че те съществуват под стъпките им; нарисувани сякаш за да бъдат гледани от друга планета от племена, които пишели с йероглифи и наказвали с най-тежко наказание изобретателите на азбуки. Всеки ден в джунглата се появявали нови камъни с издялани на тях изображения; на далечни крайморски скали била изписана змия с пера; никой не е успял да разчете хилядите петроглифи по бреговете на големите реки, които говорят чрез изображенията на животни, на съзвездия, на тайнствени знаци.

Изправен до огнището, доктор Монтсалватхе сочеше далечните плата. Те се очертаваха гъсто сини там, накъдето клонеше луната.

— Никой не знае какво има зад тях — каза той с глас, който ни възвърна забравено от детството вълнение.

Всички имахме желание да станем и да тръгнем, да стигнем преди зазоряване до вратата на чудесата. Отново заблестяха водите на езерото Парима. Пред нашите очи отново се издигаха крепостните стени на Маноа. Отново ни се струваше възможно той да съществува, щом като легендата за него живееше във въображението на всички, които се намираха в преддверието на джунглите, на Непознатото. И просто не можех да не си помисля, че Аделантадо, миньорите-гърци, двамата търсачи на каучук и всички, които всяка година, щом свършеха дъждовете, поемаха дълбоко навътре в джунглите, не бяха нищо друго, а само търсачи на Елдорадо — както и онези, първите, водени от обаянието на това име. Докторът отпуши една стъклена тубичка, пълна с тъмни камъчета, които на светлината от огъня веднага зажълтяха на дланите ни. Докосвахме златото. Приближавахме го към очите си, за да изглежда по-голямо. Преценявахме теглото му с жеста на алхимици. Муш го близна, за да опита вкуса му. А когато трошиците злато се върнаха обратно в стъклената тубичка, стори ни се, че огънят свети по-слабо и че нощта бе станала по-студена. Изведнъж брат Педро стовари тоягата си край огъня и тоягата се превърна в Мойсеев жезъл, когато той издигна на нея убитата змия^[11].