Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

67

Една вечер, пет месеца след напрегнатото очакване в градината на улица Реноар, Лили Бар се върна на сцената, под режисурата на енергичната и щастлива Ребека. Тя свири с оркестъра Падслау в театъра на Шанз Елизе един нов концерт, композиран от един от младите композитори, идвали толкова често да смущават покоя в къщата на Лили. Те я наблюдаваха от всички кътчета на полутъмния просторен театър как минава бавно и тържествено между оркестрантите; и докато ги отминаваше един по един, всички музиканти извличаха от нея сякаш някакъв необясним плам, някаква нова, странна жизненост. Тя беше облечена така, както бе и при първия си концерт в Ню Йорк — в тъмночервена кадифена рокля, с бисери, с гладко причесани черни коси, които обкръжаваха красивото бледо лице.

Публиката зашумя тихо при появата й, след това се чу покорен, възхитен шепот. Белите лица на слушателите достигаха до най-далечните, тъмни кътчета на залата, дето се сливаха и замъгляваха. Всичко това надвишаваше и най-безумните й мечти от дните, когато свиреше намусено и буйно в бедната стаичка на Сикамор стрийт.

Диригентът се изправи — стройна черна фигура пред лампите на оркестъра. Той вдигна палката си и Лили Бар удари първите акорди на концерта. Съмнението изчезна. Тя покори тайнствено цялата зала. Беше по-величествена от всеки друг път, защото в това свирене нямаше вече никакво хитруване. То беше музика на велик артист.

Оркестърът се понесе в бурно, тържествуващо, непобедимо кресчендо, над което се извисяваше ясният и кристален звук на пианото…

* * *

След концерта, минала в голямата приемна зала с огледалата на балерините, тя чакаше тия, които биха искали да я поздравят за връщането в тяхната среда. Дойдоха артистки и милионери, топмодели и композитори, музиканти и художници, херцог Дьо Германт и господин Суан, покровители на изкуството и авантюристки, които влизаха и излизаха, придружавани винаги от светналия поглед и подвижните очички на Ребека. Последна влезе Терез, облечена небрежно, с потъмнелите си бисери и с приятелката си Ела Нанаторини, както и Сабин и Джени Чемпиън, която Елен бе видяла преди толкова години през процепа на лакирания параван в гостната на Колендърови. Джени беше задъхана, възбудена, с разчорлени коси. Сабин бе удържала обещанието си и Джени бе избягала за пръв път през своите четиридесет и шест безплодни години, за да види света.

Елен ги посрещна с някогашната си тържествуваща любезност, но обстановката не беше същата. Както дядо й бе разбрал отдавна, тя бе минала вече върха на своя живот. Този блясък, приказки и шум бяха започнали да й досаждат.

Когато ги изпрати, тя остана да дочака Лили, която бе отишла на Лионската гара, за да изпрати Хети, дядо Толивър, бебето, Августин, една дойка бретонка с чудноватото име Фредегонд за бялата вила в Ница, дето самата Лили бе отивала толкова често, докато Сезар бе жив. Защото Лили, търсила винаги слънце, не използваше вече бялата вила. Нейното място беше сега във влажния, студен Париж, до съпруга й.

Загъната в зибелиновото си сако, Елен се облегна на стола си, затвори очи и се унесе в новия, приятен покой, който я бе обзел след ужасната задушна нощ в белия павилион. Струваше й се, че никога досега не бе почивала истински в живота си. Всичко бе минало вече. Всичко бе свършено. Тя бе започнала да забравя какъв беше Колендър, да си спомня само това, което искаше да помни. Мислеше за него като за мъртвец; вярно беше, че онзи Колендър, който беше отишъл с нея в „Ръцете на Вавилон“, беше отдавна мъртъв. Тя бе изпълнила дълга си, единственото нещо, което би трябвало да стори и което щеше да остане. Родила бе дете и го бе дала на Хети, за да го отгледа като свое и да се радва, докато умре или докато детето порасне и й се изплъзне. Но Хети щеше да е толкова стара тогава, че нямаше да се огорчи особено много. Щеше да предпочита да си стои спокойно в голямата гостна, както правеше мадам Жигон.

Тя стана най-после, отметна палтото си и седна пред голямото пиано в ъгъла на стаята. Засвири тихо, чудно и безумният плам, преживял всичко, светна отново в погледа й. Градът, черните фабрики, Колендърови, нещастният Кларънс и зеленоокият господин Уик… всички бяха забравени. Освободила се бе най-после от всички тия стари връзки, обладана само от красотата на звуците, които се лееха под пръстите й. Но тя беше съвсем сама на тоя връх, който бе издигнала със собствените си ръце… такава, каквато Фергус я бе зърнал в минутно прозрение в навечерието на смъртта си.

Тя продължаваше да свири, когато Лили влезе безшумно и застана да я слуша в полумрака на един ъгъл…

* * *

Както бе казала някога мадам Жигон, бялата вила не беше в самата Ница, а в Симиез, високо на хълма, отдето се виждаше Вилфранш и Ла Бе Ованж. За да отиде дотам, човек трябваше да слезе от колата и да се изкачи покрай статуята на кралица Виктория, изваяна по маниера на Торвалдзен, със слънчобран в едната ръка и чанта в другата (с извезано със сърма кученце) — чанта, която дядо Толивър си припомняше, че бе видял в ръката й, когато бе дошла да подчертае признанието на Евгения в очите на европейските дворове. Зад статуята на кралицата имаше няколко стъпала, които водеха към вратичка, засенчена от влачещи се растения и мимози.

По тази именно екзотична пътечка мина малката група два дни след като Лили я изпрати на Лионската гара. Жан вървеше пръв, след него Хети, прегърнала внука си, последвана от Вечния дядо Толивър, огромната Фредегонд и детето й. Привечер се бяха вече настанили и Хети седна край мимозата с малкия Фергус, тържествуваща и доволна, като му пееше, за да го приспи, както бе приспивала някога и своя Фергус. Нищо не бе се променило, защото у Хети имаше нещо вечно, което се занимаваше само с любов, раждания и смърт.

Докато тя пееше тихичко на внука си, Вечния се появи на вратата с голяма книга под мишница и тръгна към нея. Когато мина покрай бебето, той се спря, намести очилата си и го погледна внимателно, без да продума; тънките старчески устни се свиха най-после в усмивка, която казваше: „Очакват те много страдания, но и много развлечения“. Една почти завистлива усмивка, колкото странно и да звучи това.

Докато стоеше така, той зърна отдалеко фигурата на една раздърпана, дебела старица, която се изкачваше с усилие покрай статуята на кралица Виктория. Беше Терез, променила изцяло програмата на пътуването си до Триест, за да може да види тоя несравним, скъпоценен внук. Тя седна плахо край люлката му, от страх да не пробуди детето. Но малкият Фергус не даваше никакви признаци, че ще заспи. Беше хубаво дете, което ги гледаше с непроницаеми сиви очи, наследени от Колендър. Но имаше и прекрасен нос, който щеше да получи сигурно красивото очертание, придало на Елен, а преди това на старата Джулия Шейн, надменно и властническо изражение. Най-после, в желанието си да го зарадва, Терез свали от пръста си изваяния изумруд, спасен от разграбването на Цариград, както твърдеше преданието. Бебето започна да го върти в ръчичките си и да го наблюдава с умните си сиви очи, докато го изпусна най-после от несръчните си ръце и заспа под ревнивото бдение на две властни жени, които го бяха създали просто с едно невероятно усилие на волите си. Те го гледаха в мълчаливо обожание, едната така безизкуствена, другата така стара и мъдра, че в края на краищата и двете бяха еднакви.

* * *

А в това време Вечния тръгна нагоре и седна най-после сред развалините на старата римска арена, пред която се разстилаше заливът. Един преобърнат камък заместваше стола люлка; старецът седна на него, разтвори книгата на коленете си и загледа Средиземно море. След малко извади от джоба си една ябълка и започна да я отхапва със зъби, които бяха още здрави, въпреки наближаването на стотния му рожден ден. Беше малка, кисела бретонска ябълка, която не струваше нищо в сравнение с ябълките от овощните градини в Охайо. Той изплю презрително хапките из устата си, намести отново очилата си и зачете пак с тържествуващо изражение „Упадъкът и падението на Римската империя“.

Край