Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

18

Мисис Толивър започна да се безпокои едва към десет часа. Нямаше за какво да се тревожи всъщност. Елен се бе върнала от пързалката един час преди вечеря, свежа и почти щастлива. Вярно е, че дядо Толивър се бе върнал късно от своята обиколка — втора през тоя ден — и беше по-неспокоен и нетърпелив в стаята си от всеки друг път. Шумът там продължаваше и след като се бе нахранил и след като Елен заяви, че ще прекара вечерта у Сетънови и излезе във ветровитата вечер. Мисис Толивър се тревожеше всъщност от тътнежа на вулкана горе, неговите прояви бяха толкова разнообразни, че тя намери за уместно да предупреди съпруга си.

— Знаеш ли — каза тя, — баща ти е пак неспокоен… Повече от всеки друг път… Повече, отколкото бе и по време на изборите дори.

От своето убежище на изтъркания диван съпругът й промърмори някакъв неразбираем и все пак разбран от нея отговор, защото повтаряше толкова често тия думи, при всеки опит на жена му да поведат разговор:

— Пак си започнала да се тревожиш… А няма за какво…

Но тя знаеше, че е права. Знаеше това по някакъв вътрешен усет, какъвто съпругът й, като всички бащи (които са в най-добрия случай твърде жалки създания), не притежаваше. Той правеше заключенията си по логичен път, с помощта на своеобразна лична мъдрост, пропускайки човешкия елемент в уравнението и по този начин даваше много често на жена си случай да му каже: „Нали ти казах?“. При все че мисис Толивър кърпеше наглед спокойно, тя не можеше да мълчи дори от уважение към желанието на съпруга си да си подремне. Щом Елен не бе вкъщи, за да изпълва с музиката си вечерта, трябваше да разговарят; иначе спокойствието се превръщаше в непоносима тишина, в задоволство, в явна скука. Защото мисис Толивър се нуждаеше от непрекъснати доказателства за щастие или сърдечност. А тия неща трябваше да се проявяват; иначе не разбираше съществуването им.

— Баща ти се държеше по същия начин, дори малко по-добре, когато съдията Вайсман — онзи мръсен мошеник — си купи последните избори.

Отговорът откъм дивана беше този път абсолютно мълчание, прекъсвано от време на време само от засилващия се звук на тежкото дишане.

— Защо не кажеш нещо? — каза най-после раздразнено тя. — Защо не приказваш? Аз работя по цял ден, а вечер трябва да те гледам само как спиш.

Одеялото на дивана се поразмърда и Чарли Толивър промени положението си, като мърмореше същевременно:

— Какво да ти кажа? Какво искаш да ти кажа? — после добави след многозначително мълчание: — Не виждам какво можем да сторим, ако е започнал да скита нагоре-надолу.

Той говореше съвсем естествено по тоя начин за баща си. Като че старецът му беше чужд човек, някакъв неясен образ, вън от семейния кръг.

— Часът наближава единадесет — забеляза мисис Толивър след много продължително мълчание, — а Елен не се е върнала още. — След това се наведе към синовете си, легнали на пода, дето по-големият четеше както винаги, а малкият се бе прострял на гръб и гледаше намръщено тавана. — Вие трябва да спите вече, деца. Ще дойда да видя как сте се завили. Тази нощ ще е студено.

Тя излезе със синовете си и след известно време, през което часовникът в хола удари единадесет, слезе от спретнатия горен етаж и отиде да провери дали е заключена кухненската врата, дали кучето е на постелката си, дали не е забравена чешмата — да провери всички подробности, които бяха същността на живота й. Когато най-после се върна във всекидневната, в държанието й имаше явни признаци на вълнение. Тя се приближи до съпруга си и наруши приятния му унес.

— Не разбирам какво става с Елен — каза тя. — Много е късно вече. Не би било зле да отидеш у Сетънови и да провериш какво се е случило.

Но съпругът й само изохка и промълви:

— Почакай още малко… Не е чудно да си е легнала вече.

— Невъзможно… без да я усетя.

Можем само да предположим как би постъпила по-нататък, но преди да й се удаде подобна възможност, в мълчаливия дом отекна силен звън от входните врати. Той прозвуча в цял низ резки звуци, прекъсвани от време на време от продължителен силен звън. Мисис Толивър изтича, като извика, когато наближи вратата:

— Ида!… Ида!… Ще скъсаш батерията!

Когато отвори, тя видя навън източника на всички злини, Джими Сетън. И след като я видя дори, той не се отказа от удоволствието да звъни. Напротив, не сне ръка от копчето на звънеца, докато мисис Толивър не го плесна по китката.

— Защо звъниш така?

Джими я погледна без да се смути. И започна с пискливото си гласче:

— Мама иска да знае тук ли е господин Мърдок. Той не се е връщал у нас откакто дойде преди вечеря. Каза, че отива до бръснаря, а не се върна.

Мисис Толивър задържа благоразумно езика си. Майчиното чувство й подсказа веднага, че трябва да защити Елен. Ясно бе, че дъщеря й не е отишла у Сетънови. Къде можеше да е? И къде можеше да е самият господин Мърдок? Неизразими катастрофи се оформиха за миг в съзнанието й, но тя успя все пак да отговори:

— Няма го. И не е идвал тук. Не зная нищо за него.

— Добре — каза Джими. — Ще й кажа.

Той се опита да вдигне отново ръка към копчето на звънеца, но мисис Толивър застана между него и обекта на изкушението му, така че Джими трябваше да се обърне засрамено и да тръгне в тъмнината. След като той изчезна, мисис Толивър затвори бавно вратата и се облегна за миг на нея. След това, преди да тръгне, извика гръмко:

— Татко, татко, Елен не е била у Сетънови! И господин Мърдок също!

* * *

През тия две минути, които прекара тук, сложила ръка на дръжката на вратата, в съзнанието й минаха като редица отделни представи всички събития и предчувствия от последните няколко седмици, за да съставят постепенно определен образ. Тя разбра много добре какво се е случило; разбра, че Елен е избягала. И все пак отказваше да признае това, сякаш отказвайки да приеме съществуването на този факт, той би могъл постепенно да изчезне. Разбираше сега знаменателното вълнение на дядо Толивър, странното, тържествуващо изражение на Елен, почти щастливия й вид. Само едно не можеше да разбере — Кларънс Мърдок. Елен го бе осмивала като човек, който не заслужава никакво внимание. Защо бе избрала именно него?

В този кратък миг тя бе наранена по-дълбоко от всеки друг път. Последвалите събития не бяха така жестоки, защото бе успяла с време да свикне с тях. Но това… беше така неочаквано, така жестоко! Тя не бе си приготвила никаква защита, и най-обикновената дори — способността да застане на мястото на другия, за да разбере защо е постъпил по този начин. Не. В случая изпитваше само едно дълбоко физическо страдание и — нещо по-силно — страх за детето, което бе избягало неочаквано от нейната закрила.

* * *

Когато влезе отново в топлата всекидневна, тя намери съпруга си седнал на дивана. Той не бе съвсем буден, защото обичаше да спи и се разделяше с неудоволствие от съня си.

— Значи — промълви сънливо той — Елен е избягала с Мърдок?

— И двамата са избягали… Значи, трябва да са избягали заедно.

Съпругът й се позамисли. Надценявайки глупаво своята логика пред нейния инстинкт, той запита:

— Отде знаеш?

— Отде знаеш, отде знаеш — възрази жена му. — Зная, защото зная. Сигурна съм… Какво ще правим сега? — Тя се наведе внезапно и го разтърси. — Ами че те не са и женени дори! Не са имали време да се оженят, а са избягали заедно. Всичко може да стане!

Из глъбините на едно познание, което се дължеше не на вътрешен усет или на дълбока любов, а само на продължителни размишления за човешкия род, съпругът й отговори:

— Не се безпокой за това. Елен не е глупачка. Не е дори влюбена в него.

— Когато заприказваш така, приличаш на баща си.

Нищо не би подчертало по-ясно сериозността на положението, защото мисис Толивър правеше подобна забележка само при най-големи нещастия. Това беше, според нея, най-жестокият укор, който можеше да нанесе на съпруга си. Този път не дочака и отговора му.

— С кой ли влак са заминали? Трябва да отпътуват на изток. Ще можем да ги спрем може би. Хайде, ставай!… Ако не тръгнеш ти, аз ще изляза сама.

Съпругът й се изправи с отчайваща бавност.

— Има един влак след единадесет часа — той погледна часовника си. — Може би ще можем да ги спрем, макар и да не смятам, че аз мога да го сторя.

Жена му бе застанала вече пред него с палтото, което бе извадила от гардероба във всекидневната.

— Хайде — каза тя. — И увий добре гърлото си. Защото е много студено.

Тя му помогна да се облече и завърза грижливо шалчето му. През това време той запита:

— Каква личност е тоя Мърдок?

— Няма време за питане… Хайде, бързо!

Едва бе изрекла тия думи, когато от горния етаж достигна страхотен трясък, като че част от къщата се бе съборила внезапно. Звукът идваше откъм задната част на постройката. Вулканът бе изригнал най-после.

Съпрузите се спогледаха, без да си поемат дъх.

— Какво ли направи? — След това добави с рязка настойчивост: — Струва ми се, че самият сатана е влязъл в него. — После се съвзе. — Хайде, върви да настигнеш Елен! А аз ще се погрижа за… баща ти.

Господин Толивър се опита да спори за миг — един скъпоценен миг! — И, загубвайки, както винаги, спора, бе изтласкан навън от властната си съпруга.

* * *

След като съпругът й изчезна сънливо в тъмнината, мисис Толивър тръгна по задната стълба към стаята под ламаринения покрив. Когато отвори вратата, пред погледа й се разкри в мигащото осветление на петролната лампа една стая, напомняща място, опустошено от циклон. Една от големите етажерки бе паднала, томовете с извехтяла кожена подвързия лежаха безразборно на пода. Късчета хартия, покрити с птичи знаци, бяха пръснати на една страна като отбрулени листа, а малко настрани от тях бе простряно едрото тяло на дядо Толивър, който беше неподвижен и, както изглежда, в безсъзнание. В тази неподвижност имаше нещо призрачно. Той се бе спасил само по чудо от нещастието да бъде заровен под книгите си, да бъде ударен и може би дори убит от любимото „Падение и упадък“.

Прескачайки отломките, мисис Толивър се наведе, за да вдигне омразния старик. Така се сключи примирие, в което единият противник се убеди, че другият е още жив, слезе, наметна се с шал и отиде да повика лекар.