Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

32

Между това Елен получаваше чрез седмичните писма на майка си различни, понякога интересни, обикновено безинтересни новини. Тя научи за венчавката на Мей и Херман Бигс в методистката черква, последвана от вечеря, на която скъперникът Сетън развързал кесията си в знак на победа и отмъщение, като си позволил дори да повика оркестър, който свирил цялата вечер зад параван от лилии и карамфили.

Херман приличаше на кукувица с луничките си, пишеше мисис Толивър, а роклята на Мей беше много тясна. Ушили я бяха в стил Принцес с дантели Дюшес. Имаше много скъп букет от бели рози. Панталоните на Херман били с колене. Така казва братовчедки ми Ева Бар, която беше на венчавката. Аз не бях поканена. Разправят, че Сетънови ядели оттогава само студени каши.

Меденият си месец прекараха във френските Лик Спингс, а сега се върнаха, и Херман постъпи вече във фабриката да изучава производството на корсети.

Мис Оджилви не била добре напоследък, а леля Джулия ставала все по-своенравна. Тя оставила отворена само една голяма стая в замъка Шейн и не приемала никого, освен доктора си и Хети Толивър.

Отивам при нея по три пъти седмично. Някой трябва да се грижи за тая голяма къща. И понеже няма никой друг, аз се заех с тази задача. Мис Оджилви идва да поседи при татко, докато ме няма. Тя се отказа от някои ученици. Казва, че не може вече да работи като някога.

Баща ти е добре в банката и аз успях да спестя нещичко, след като изплатихме дълговете. Тия пари ще са потребни, за да можем да изпратим Фергус на училище. Продадох пръстените, които леля Джулия ми бе подарила и сега сме пак в охолство. Ако баща ти ме слушаше, сега щяхме да бъдем богати, но той смята винаги, че знае повече от мен и се доверява прекалено много на хората. Не след много ще имаме достатъчно средства, за да можем да дойдем на Изток. Аз не искам да бъда далече от децата си.

Следваха въпроси за здравето им, за работите на Кларънс и нескончаемите съвети и предупреждения за поддържане на домакинството, защото разстоянието нямаше особено значение за Хети Толивър, когато трябваше да се грижи за интересите на любим човек. Би могло да се каже, че управлява отдалече и самото еленино домакинство. Тя се осмели дори да запита в едно писмо, дали няма изгледи да стане баба.

Всяко нейно писмо, колкото и да приличаше на другите, беше всъщност цял епос. Тези писма предаваха в ярки и подробни изрази всекидневния живот на един град. Те бяха крайно пристрастни и пропити с предразсъдъците на Хети Толивър. Тя не виждаше нищо добро у враговете си и нищо лошо у любимците си. Нейният свят беше свят от крайности, като света на скъперника Сетън — нарисуван само в бяло и черно.

Тя питаше често дали Кларънс няма да отиде към западните щати и настояваше да се отбие в такъв случай в града, да им погостува и да им разкаже лично всичко. Но тази доверчива жена бе измамена с твърдението, че Кларънс не пътува вече и няма да отиде скоро към западните щати. Елен измисли тази лъжа, за да го защити, защото той беше толкова плах и стеснителен, че не би дръзнал да се яви нейде, където би минал и за духовен похитител дори на мисис Бигс (родена Мей Сетън).

Най-после дойде вест за смъртта на дядо Бар.

Той издъхна спокойно, пишеше мисис Толивър. Аз бях в стаята, а той си лежеше и гледаше тавана, като тананикаше някаква песен, която пееше по времето, когато мама беше още жива, а аз бях малка. Пееха я двамата. Тази песен се казваше: „Ще си почина в орловото гнездо“; те я пееха в летните вечери, след като привършат всекидневната работа и седнат на хлад под някое дърво. Той си я тананикаше и се опита да се поизправи с думите „Значи идваш… да ме посрещнеш…, мамо… Ето, идвам при теб… ей сега, щом вкарам червената кравичка в обора“. След това легна и издъхна, без да добави нито дума. (Далече беше от починалия вече дядо Бар и спомените му от границата, до Терез Колендър и изваяния изумруд на пръстена й, спасен от разграбването на Цариград.)

Това бе щастие за него, защото той искаше отдавна да умре. Тежко е за толкова подвижен човек да лежи на едно място. Заприличал бе на дете. Отдавна не бе казал ни една разумна приказка. Сторих всичко, каквото можах за него и не съжалявам. Но това беше понякога доста тежко, защото имах толкова много други грижи, които ми отнемаха почти всичкото време.

Леля Джулия е все по-зле и по-зле. Тя не може вече да става от леглото си и може да се храни само с храни без захар. Всяка седмица й правя кексове, каквито обичаше да яде. Не мога да мръдна нийде, защото тя става много неспокойна и положението й се влошава, щом не ме вижда.

Следваше многозначителна забележка, подсилена от явно раздразнение:

Бащата на баща ти си е все същият… не е остарял нито с един ден и е все така бодър. Като че ще живее вечно. Не зная какво съм сторила, за да заслужа такова наказание!

* * *

Писмата от Елен ставаха все по-редки и незадоволителни. Тя пишеше както винаги само най-незначителни неща, вест за здравето на Кларънс, оплакване от горещините, прочетени във вестниците неща. Не споменаваше нито дума за нещастието си, при все че то поглъщаше целия й живот.

След студеното сбогуване в майския следобед Колендър като че изчезна. Кларънс се върна и те дадоха вечерята, на която бе поканил Бънсови; дойде и Уик, малко нахален и дълбоко огорчен, заедно с една госпожица от Бруклин. Играха карти и пиха бира, която сияещият Кларънс бе купил от един деликатесен магазин. Трябва да се признае, че Елен се държа великолепно и дори им посвири, за да танцуват, докато наемателката от по-долния стаж, бивша артистка с руси коси и бяло кученце, се оплака на домакина на сградата. Към Кларънс тя се държеше любезно и дори нежно, като че тази нежност успокояваше съвестта й.

През цялата вечер се случи само една неприятност, когато Уик я намери по едно време насаме в един ъгъл, погледна я със зелените си очи и каза:

— Чувам, че сте се прочули…, че свирите на публични концерти…, на приеми.

Елен го погледна остро, но след това, допускайки, че той не знае може би нищо определено, отговори:

— От време на време… това ми носи добри пари.

Той не й заговори вече; само се замисли почти сърдито, погълнат сякаш в преценяване цвета на бирата, която държеше в меките си ръце. Най-после, пробуждайки се от някакъв унес, забеляза:

— Жалко, че и Кларънс не може да присъства на тия приеми.

— Не би ги харесал — каза рязко Елен.

Уик започна да преповтаря в мисълта си тази забележка и когато заговори отново, в гласа му звучеше самоувереността на човек, който е решил да направи отстъпка.

— Да — каза той, — разбирам. Не би се чувствал удобно в тия домове. Там би бил най-нещастният човек.

А погледът и интонацията му казваха: „Вие и аз сме съвършено други. Създадени сме за висшето общество“.

Елен се засмя, но в гласа й имаше едва доловима горчивина. Тя побърза да защити съпруга си.

— Мисля, че няма да хареса тия приеми, но не поради причината, която подозирате.

Това беше изобщо най-приятелският разговор, който бяха водили някога и, при все че не й заговори вече през цялата вечер, Елен чувстваше понякога, че Уик я наблюдава. Този поглед я смущаваше, защото тя чувстваше смътно може би, че дребното, анемично човече има поразителна интуиция. Разбираше също, че под снизходителността, която съблюдаваше към останалите гости, се таеше някогашната враждебност, засилена сега от ново съзнание, придобито по някакъв тайнствен начин. Струваше й се, че има пред себе си някаква прозорлива и лукава неприятелка, с която се бори за мъж, когото няма желание да притежава. Безсмислено би било да се допусне, че някой би се борил за обладаване на Кларънс. Толкова лесно можеше да бъде завладян.

* * *

Тя не зърна Ричард и когато отиваше да свири у Колендърови. След като приятелите и приятелките на мисис Колендър се пръснаха едни след други из провинцията, гостите в салона й бяха намалели. През топлите месеци там беше само добродушната домакиня и понякога Сабин, която оставаше в града до заминаването на мисис Колендър. Когато Елен забеляза отсъствието на Ричард и двете жени го извиниха, като казаха, че е в Ню Порт, във Филаделфия, или изобщо някъде в провинцията; започнаха да разиграват помежду си комедия, при която Сабин и мисис Колендър разказваха измислици, а Елен ги слушаше без да възразява, макар и двете страни да знаеха, че противникът не вярва в тази измама. Всички бяха обгърнати от някаква сивота, която промени целия тон на дните им.

Сабин даваше най-малко признаци за промяна, но от нейното държание не можеше да се узнае нищо за чувствата й, нищо от това, което бе скрито зад бронята на страхотното й самообладание. Тя се бе издала за миг само веднъж. Човек можеше да отгатне само, че чака, чака… чака… с едно непобедимо търпение, убедена сякаш че законите на обществото, в което живее, ще й отредят най-после заслужена награда. Тя беше великолепна, когато седеше вечер в гостната с изящното си облекло, не хубава и все пак невероятно привлекателна, слушайки спокойно свиренето на една жена, към която имаше основание да храни искрена омраза.

Всички говореха едни и същи неща по един и същи начин, като отказваха да разберат, че нещо е променило приятния им и спокоен живот; и всяка от тях знаеше, че и другите изпитват чувствата, които изпитва и тя. След вечеря в тъмната библиотека настъпваха понякога продължителни мълчания, нарушавани само от звънтенето на тънките чашки за кафе върху чинийката. Всяка от трите жени наблюдаваше другите, и в тия дълги вечери двете по-възрастни и по-опитни жени признаха, че трябва да се отнасят с уважение към новодошлата, която умееше да играе не по-зле от тях.

* * *

Един-два дни преди заминаването на Терез Колендър за Европа, Елен вечеря сама с нея. През време на тази дълга вечеря, която гъркинята бе заповядала да им поднесат в библиотеката, двете жени продължаваха играта. Едва когато им донесоха цигари и кафе и след като прислужникът затвори вратата след себе си, Терез каза неочаквано:

— Искам да ви говоря за сина си.

Тия думи бяха така ненадейни, въпреки дългото очакване, че и Елен не каза нищо. Тя се изчерви, а очите й се напълниха със сълзи.

— Струва ми се, че зная какво се е случило — каза мисис Колендър. Тя не говореше сега с обикновения си цинизъм, минавайки бързо от един въпрос към друг. Цялата вечер се бе държала много сериозно, а към тази сериозност се примесваше сега и странна топлота и съчувствие, които трогнаха Елен. Терез бе разбрала, както изглежда, че работите бяха стигнали дотам, когато трябваше да се премахне тънката повърхност на преструвките им, че трябва да заговори прямо за въпроса, който бе по-силен от всички тях.

— Всички знаем това — каза кротко тя. — Всички играехме много добре ролята си. Но сега трябва вече да се предприеме нещо. И Сабин знае всичко. Знаеше го през цялото време и е страдала може би повече от всички ни, защото разбира, че у сина ми има чувства, които са извън нейния надзор… — Тя се изкашля. — В това отношение, мила, вие сте много по-защитена. Надявам се, че смятате Сабин за една необикновено културна жена… Човек може да я подложи на невероятни мъчения, без да я накара да заплаче.

Елен седеше с наведена глава, като обвиняем, и каза:

— Зная… зная това.

— Аз познавам сина си… — продължи мисис Колендър. — Познавам го много добре. Ние сме съвършено различни в известни отношения… Но аз го познавам все пак. — Тя помълча за миг и разбърка кафето си с малка сребърна лъжичка. — Виждала съм го, когато си въобразява, че е влюбен в някоя жена. — Тя вдигна пълничката си ръка и потъмнелите диаманти светнаха мрачно. — Това е било неведнъж. Случвало се е и по-рано. Но този път има известна разлика. — Тя се поизкашля и добави: — Този път, вместо да преследва обекта си, той избяга от него, а това е много сериозно…

Безмълвна и изплашена от откровеността на старицата, Елен я гледаше, чувствайки се стеснително като малко момиче. Никога досега не бе чувала някой да й говори така… така искрено и спокойно. Тя би могла да очаква в този случай гняв и дори укори и се бе подготвила да ги изслуша.

— Не зная какво може да се направи в случая… — продължи мисис Колендър, — защото не зная всичко… За да може да постъпи разумно в подобни случаи, човек трябва да знае всичко. Вие сте сторили нещо с него. Не ви укорявам… Такива неща се случват… Предполагам, че ако не бяхте се срещнали, както сте се срещали, бихте могли да се срещнете другояче… — Зелените й очи се свиха, както и устните, така че пълничкото лице се набръчка и повехна. Тя се състари като че изведнъж. — Да, сигурна съм, че сте се срещали. Нищо не би могло да ви раздели. — След това добави, като си възвърна обичайната любезност: — Не зная какво сте сторили с него. Предполагам, че и той не знае, но съм уверена, че страда… Злото е там, че той е наистина много романтичен, като мен…, а се преструва винаги на опитен и циничен светски човек. В това отношение е съвършено неискрен.

Тя протегна ръка и докосна неочаквано ръката на Елен, така че девойката, неочакваща подобно съчувствие, се разплака тихо.

— И аз съм романтична — каза кротко мисис Колендър, — при все че не бихте допуснали може би това. Слушайте! — Тя се наведе напред. — Слушайте! Ще ви разкажа нещо за себе си и вие ще ме разберете сама. Ще разберете може би тогава, че ви съчувствам достатъчно, за да мога да бъда полезна в тоя случай… Защото в такива дни човек се нуждае може би главно от съчувствие.

Тя се облегна отново назад и разказа постепенно, от начало до край, историята на бягството си с бащата на Ричард Колендър. Разказа я с цветисти ориенталски окраски, като възсъздаде пред погледа на Елен Цариград такъв, какъвто бе по времето на младостта й, вълшебството на летния им дворец и на лунните нощи край Босфора, студенината на гръцките лели, властното поведение на богатия старец Дикран Леопопулос и най-вече мрачното сияние на любовта й към прекрасния млад американец.

Унесена вече в собствения си разказ, тя започна да говори ту на френски, ту на английски, но Елен бе така погълната от разказа й, че разбираше всичко, и това дори, което Терез Колендър й предаваше на чуждия език. Този разказ успя да подпали у девойката топлота, останала досега неоткрита и само подозирана някога, когато унесена в свирене, тя я предаваше в красиви звуци. Милионерката гъркиня не изглеждаше вече стара, грозна, с елмази, които се нуждаят от почистване. Тя си възвърна сякаш за миг младостта и мимолетната си левантинска хубост.

Когато свърши, тя се облегна удобно и каза с циничен смях:

— Виждате, че съм погрозняла и напълняла. Но тогава не бях такава — след това въздъхна и погледна пръстените си. — Лошото е, че той умря… Удави се, преди да минат и две години от женитбата ни.

* * *

Елен продължаваше да мълчи. Каквото и да кажеше, би прозвучало глупаво и просташки. Тя чакаше, докато Терез каза отново:

— Виждате, че мога да разбера… Искам да знаете това… Човек би могъл да каже, че хиляди неща ме разделят от сина ми. Но нито едно от тях няма значение.

* * *

Най-после Елен прекъсна странното, напрегнато мълчание, което ги обгърна след края на Терезиния разказ, като промълви:

— Не съм имала каквото и да е намерение да сторя нещо… То се случи… Не зная как… Случи се, без който и да е от нас да продума каквото и да е. Като… — тя започна да търси думите си и изпадна в баналност, — като светкавична искра.

— Това е напълно възможно за него — каза Терез. — Сигурна съм, че и самият той не разбира станалото.

— Не съм го видяла нито веднъж оттогава.

— Той не е споменал и дума за това…, а винаги ми е казвал всичко.

Стеснителността на Елен бе поизчезнала малко. Между двете жени се чувстваше симпатия, несъществуваща досега. Държанието на две жени, свързани с обща тайна.

— Нищо не мога да направя — каза Елен, — нищо. Всичко е безнадеждно.

— Вие бяхте храбра девойка, когато дойдохте тук — каза Терез.

В съзнанието на Елен блесна искра от някогашната храброст:

— Какво бих могла да сторя? Неговото бягство не помогна, тежко е, защото няма с кого да поговоря… няма на кого да обясня. Виждате ли, аз съм в действителност съвсем сама… Но това… искам да кажа, самотата… нямаше досега никакво значение за мен.

* * *

Тук бяха една срещу друга две жени, и двете умни и искрени, и двете желаещи да открият изход от безизходицата, в която бяха попаднали. И двете разбираха безполезността на гнева и насилието. И двете чакаха, защото знаеха много добре, че в случая не се касае за обикновена романтичност. Терез разбираше, без съмнение, че младата жена, седнала плахо срещу нея и готова почти да се разплаче от разкриването на ревниво пазената тайна, не беше обикновена авантюристка, която се стреми да си спечели съпруг и богатство. Разбираше колко голямо значение имаха тия неща за девойката и знаеше, че попаднала в тая неочаквана безизходица, Елен нямаше необходимата опитност да се справи с нея.

Що се отнася до Елен, тя имаше чувството, че се намира пред необяснима тайна. Пълничката жена с потъмнелите бисери се държеше приятелски към нея, но въпреки любезността си беше далечна, отчуждена от различието в кръвта, традициите и хиляди други неща. Беше далечна и неразбираема като мургавия си син и в минутите, когато беше най-очарователен. Елен можеше да се бори и да победи сънародниците си, но тия хора бяха съвсем различни. Тя не можеше да разбере дори приятелското държание на тая жена.

— Аз не съм някаква жалка авантюристка — каза тя. — Не мислете така.

— Не съм толкова глупава, моето момиче… Не съм вчерашна… и съм имала възможност да се справям с авантюристки.

— Виждате ли — каза Елен като сгъваше кърпичката си, — аз съм съвсем сама… И виждах в негово лице само приятел…, както бих гледала на брат си… Не съм помислила нещо друго.

Мисис Колендър наведе замислено глава. Най-после каза:

— Там е злото, именно. И в това отношение сте сгрешили… Такова нещо е невъзможно за него… Щом сте се запознали, следвало е другото… Защото той не прилича никак на вашите американки.

Елен вдигна глава и престана да мачка кърпичката си.

— Мога да разбера това… — каза тя. — Много нещо научих. От седмици вече не мисля за нищо друго… Страхувам се, защото не мога да прогоня тази мисъл, когато пожелая… и нощем дори. Такова нещо не ми се е случвало досега. — Тя погледна мисис Колендър право в лицето. — Мога ли да ви говоря?… Мога ли да ви кажа истината?

— Само така бихме могли да стигнем донейде, мила.

— Трябва да кажа някому… Дълго обмислях всичко. Не зная какво иска той от мен. Защото не ми е казал нищо… Не сме и споменавали тоя въпрос — тя се усмихна едва уловимо. — Възможно е да съм глупачка. Но никога не сме споменавали този въпрос…

— Това именно е още по-опасното — прекъсна я мисис Колендър.

— Ние говорим може би сега за нещо несъществуващо.

— Не, за нещо, което съществува — Терез изтърси пепелта от цигарата си. — Бихте разбрали това, ако го видите. — Тя се обърна рязко към Елен: — Защо мислите, че ви отбягва? Защото ви смята за девойка, която не трябва да бъде измамена.

— Но няма какво да се направи в случая… Нищо не може да се направи!

— Обичате ли го?

Елен се усмихна отново.

— Отде да зная? Не съм се влюбвала. И не съм изпитвала никога такова чувство. Аз бях уредила живота си и бях предвидила всичко. А сега не зная какво ще се случи.

Мисис Колендър въздъхна преди да отговори.

— Всичко е възможно, когато има достатъчно любов — тя вдигна пълничката си ръка. — О, не говоря романтични глупости. Искам да кажа само, че ако се касае до достатъчно силно увлечение, ако вярвате, че то е най-важното, струващо колкото всичко друго на света, тогава можете да вземете това, което животът ви предлага. Не се спирайте пред нищо. Това увлечение ще свърши скоро и ще бъдете нещастни. Всичко навреме трябва да се предвижда. Изпитвайте угризенията предварително… Това е единственото правило за умните хора, които дръзват всъщност единствени да се придържат към него.

* * *

Елен седеше неподвижно, загледана замислено в пода, преценявайки казаното от събеседницата й. Странни и невероятно безнравствени думи. Сега или по-късно, тя щеше да помисли за огромното разстояние, което отделяше жената в гостната на мисис Колендър от онази, която седеше на коленете на Хети Толивър във вечерта, когато Джими Сетън позвъни и въведе в живота й Кларънс; а тя бе изминала съвсем малко път оттогава. Размисляйки за думите на мисис Колендър, тя почувства, че напомнят странно Лили. Тя чувстваше винаги присъствието на Лили, нейния чар, красота и странна независимост, мълвите и възмущението, които я обкръжаваха… Хети Толивър не знаеше, че влиянието на порочната Лили е сега много по-силно от всеки друг път; Лили изплува бавно от тайнствената бездна, която я бе погълнала сред разговорите, преживяванията и грижите.

— Невъзможно е… — каза бавно Елен, — защото не мога да се омъжа за него. — Тя се поколеба за миг, след това добави шепнешком: — Аз съм омъжена вече… Никому не съм казвала това.

Тя се разплака отново, тихо и уморено, докато далечната, спокойната мисис Колендър с черната копринена рокля и потъмнелите елмази я гледаше изненадано.

— Трябваше да ми кажете това — каза най-после старата жена. — Това променя всичко. Сабин ми каза, че сте имали любовник… че го била зърнала в жилището ви.

— Съпругът ми беше.

— Не сте споменавали никога за него, затова не можехме да допуснем нищо друго. — Тя се усмихна ненадейно и докосна отново ръката на Елен. — Права съм била, значи. И аз мисля, че е невъзможно.

Елен я погледна учудено и мълчаливо. Най-после каза:

— Но вие ме приемахте като приятелка у дома си. Как сте могла да постъпвате така, щом сте ме смятали за такава жена?

Мисис Колендър се изсмя от другия край на бездната, която ги разделяше, и каза:

— Това няма никакво значение. Отдавна съм свикнала да не се интересувам за морала на приятелите си. Вие сте такава, каквато сте, и аз ви обичам, мила, без да се интересувам дали имате един или петдесет любовника; само че ако имахте петдесет, бих сметнала, че сте жена с лош вкус. — Тя помълча и запали нова цигара от получената от Цариград кутия. — Нямах никаква представа — продължи замислено тя, — колко голяма разлика е имало в случая… Освен това вие сте музикантка… артистка. От артиста не може да се изисква еснафски морал. Тия неща се допускат. И се приемат. — Тя изпусна замислено и бавно няколко кълбенца дим, добавяйки най-сетне, като послепис: — Колко неща не знаете вие, клето девойче! Вие ще бъдете свободна само когато започнете да вършите това, което смятате подходящо за себе си… без да се интересувате от когото и да е.

Елен се озова отново там, отдето бе започнала. Те не бяха стигнали до нийде в разговора си, защото говореха през цялото време за две различни неща. Съзнавайки може би безнадеждността на положението, мисис Колендър стана и започна да се разхожда бавно из стаята — безсмислена и смешна фигура, пълна, прекалено стегната, но енергична и умна. След известно време тя се спря пред стола на Елен.

— Тогава трябва да се предположи — каза тя, — че не обичате съпруга си.

— Не зная — отговори мрачно Елен. — Не зная. Чувството ми към него не прилича никак на новото… никак. Аз го съжалявам. И само толкова.

— По желание на родителите си ли се омъжихте?

— Не… Напротив… — тя се поколеба за миг, после каза тихо: — Аз избягах с него…, но не защото го обичах. А защото трябваше да избягам. Исках да стана музикантка… да се прославя. Напоследък мисля понякога, че съм извършила просто глупост…, че само обърках и провалих всичко.

Мисис Колендър се замисли, седна пак на стола си и запали нова цигара преди да заговори.

— Защо го съжалявате? — запита най-после тя.

— Защото е много добър и смирен. Страхувам се да не го огорча. Той беше добър и великодушен към мен. А това чувство е по-лошо, отколкото ако бях влюбена в него… Разбирате, нали?

— Не бихте ли се развели? — попита мисис Колендър.

— Не — извика ненадейно Елен. — Не, не бих могла да сторя такова нещо… Не бих могла…

— И не бихте избягали от него?

— То би било всъщност едно и също… Ще го огорча. Ще го убия почти… Той е толкова добър… благ и безпомощен. Иска да го обичам завинаги… Прави всичко, каквото може за мен… и дори много повече отколкото му е възможно. Виждате, че ви казах истината, когато подчертах, че няма изход.

— Да — каза бавно мисис Колендър, — страхувам се, че наистина няма изход… — Тя стана отново и отиде към прозореца. — Ще трябва да помислите. — Тя се обърна и погледна Елен. — Ще говоря с Ричард. Няма да замина утре. Ще остана. Въпросът трябва да се уреди някак, за да се успокоим всички. Не съм забравила и Сабин. Защото трябва да се мисли и за нея.