Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

45

Леля Лина не промени плановете, защото остана само две седмици в Париж и си замина, като заяви, че градът е станал много по-жалък през последните двадесет и пет години, изминали от последното й идване тук. Новите къщи приличали напълно на виенските. Приятелките й били починали или напуснали града; тя не виждала дори никакъв смисъл в посещението си. Така че Ребека замина да се погрижи за приготовленията в Лондон, а Шнайдерман остана да направи каквото може в Париж.

Те раздвижиха невидимите пружини на мълвата, която стигна до Берлин, Мюнхен, Лондон, Рим и Ню Йорк. Новината за тази нова (и толкова забележителна) пианистка се разнасяше понякога устно, а понякога се съобщаваше писмено на членове от рода на Ребека, пръснат из цяла Европа. След едно съвещание на улица Реноар между Лили, Шнайдерман, Ребека, Елен и Сезар (който участваше намръщено в тия приготовления, докато се сети най-после, че щом се прочуе Елен ще го освободи завинаги от присъствието си) бе решено, че Елен трябва да си избере ново име — Елен Толивър беше много обикновено, с еснафска почтеност. Името, избрано след тричасови бурни разисквания, бе Лили Бар — съставено от собственото име на Лили Шейн и презимето на стария Джакоб Бар… едно име, което можеше да мине за унгарско и за какво ли още не. Една пианистка, именувана Лили Бар, не можеше да няма блестящо, романтично минало; Ребека и Шнайдерман се заеха да го създадат, измисляйки най-невероятни събития.

Сред това суетене и подготовки Сабин бе забравена, но споменът за Колендър не напускаше Елен, понастоящем Лили Бар, която се молеше да го види отново, поне за една вечер.

Успехът на концерта на Уигмор стрийт е вече част от историята на музиката. Ребека използва в Лондон услугите на широките си роднински връзки; половината места бяха заети от разни Бетелхаймовци, Раконицовци, Шеловаровци, Шьонберговци и Абрамсоновци; в една ложа имаше дори един-двама Ротшилдовци. Шнайдерман доведе друга, по-малобройна, но по-неприязнена и нахална група от музикалния свят. Снимки на Лили Бар (която беше винаги великолепна на снимки) се появиха във всички илюстровани вестници и музикалните критици се явиха лично, вместо да изпратят свои второ- и третостепенни помощници.

Всичко бе уредено отлично. Съобразителната Ребека не бе забравила нищо. В тия решителни дни приятелски настроената, дребничка, червенокоса еврейка с остър поглед се прояви за пръв път във всичкия си блясък в ролята на импресарио; и след концерта, когато прочетоха отзивите, стана ясно, че тя е имала верен усет, когато бе заговорила преди пет години на бледата, неприветлива дама в черно, която се разхождаше по палубата на Ла Вил дьо Пари. Ребека бе обичала винаги музиката; тя бе желала пламенно цял живот да се посвети на едно или друго изкуство; скиташе от години от една столица в друга, търсейки занимание или развлечение и намери най-после призванието си. Намерила си бе мястото като импресарио на Лили Бар, новата звезда на музикалния кръгозор.

Имаше все пак нещо, което Ребека не подозираше, защото Елен не го съобщаваше никому, убедена, че то засяга само нея. След като изсвири първата част на програмата и излезе на сцената в отговор на нестихващите ръкопляскания, тя зърна в дъното на залата сянката на едно познато мургаво лице. Тя се изненада, че бе могла изобщо да го забележи; но след като го зърна, останалата публика не я интересуваше; просто бе престанала да съществува за нея. Отсега нататък в музиката й прозвуча безумен екстаз, който повлече всички. Тя свиреше вече само за един човек. В сянката, в дъното на залата, Колендър слушаше с наведена глава. Беше сам.

През следващите месеци Ребека се грижеше Елен да се явява навред, където трябва да я видят, облечена с едва уловимо кокетство, само за да привлече внимание, без да бъде сметната за манекенка. Ребека се погрижи красотата на тъмнооката Елен (така самоуверена и безочлива след своята победа) да бъде запазена за потомството в портрет на най-модния английски художник, един човек с много романтична слава, чието име лекомисленото общество щеше да свърже един ден в някаква несъществуваща любовна връзка с Лили Бар. Ребека се грижеше Елен да бъде фотографирана с този или онзи композитор и снимките, приготвени изкусно с оглед да привлекат вниманието на обществото, попадаха в съответни ръце, за да стигнат до Америка, където поглеждаха от страниците на списанията и неделните притурки на вестниците към учудените и горди лица на Чарлс и Хети Толивър, на Фергус и Робърт. Тези вестници и списания се озоваваха дори след като цялото семейство им се бе нарадвало и в стаята на дядо Толивър, който се усмихваше с лукаво задоволство на непоколебимата си внучка, успяла най-после да избяга.

Те стигнаха и до града, където мисис Херман Бигс (родена Сетън и майка на три деца) ги изрязваше и показваше на съседите и на брат си Джими, слаб и нервен деветнадесетгодишен момък, удостояван навсякъде като дете с плесници от ръцете на Лили Бар, застраховани (както казваха вестниците) за сто хиляди долара.

Братовчедката на Ева Бар, останала сама в града, оживяваше цяла седмица трапезата на евтиния пансион, където живееше с разкази от детинството на Лили Бар. Под очарованието на тази отразена слава тя забрави всичко — и благотворителните дела, които ръководеше мрачно — за да прекарва по-голямата част от времето си в събрания и разходки по улиците, където се надяваше да срещне хора, които биха я разпитвали за братовчедка й. Защото сред това вълнение й се струваше, че самата тя е успяла да се спаси от традицията, която превръщаше всяка силна неомъжена жена в някакво мрачно противно страшилище.

Мис Оджилви споделяше също радостта, макар и по съвършено различен начин. Защото тя именно бе открила най-напред Лили Бар; но сърцето й се вълнуваше не толкова от тази мисъл, колкото от и досега несподелената тайна за петте часа при бягството на Елен. Мис Оджилви именно — бедната, плаха мис Оджилви — окована безвъзвратно като Ева Бар в традициите на миналото поколение, бе помогнала на Лили Бар да избяга. За тази сантиментална жена (която не бе узнала никога истината) гостната й имаше сега ново, романтично сияние. Понякога, когато й се струваше почти непоносимо да пази повече тайната, тя си представяше, че някой ден, много години след смъртта й може би, на фасадата на малкия й дом ще се появи плоча с надпис за деня и годината на бягството на Лили Бар (именувана по онова време Елен Толивър) и така нататък…

* * *

В първите години на славата си Елен се чувстваше малко замаяна. Винаги изплашена в навечерието на своите концерти, тя продължаваше да води между тях своя прилежен и потаен живот, така че, независимо от всички чудни измислици на Ребека, животът й се превърна постепенно в тайнствена легенда. Малцина я познаваха или знаеха нещо действително вярно за живота й. Хората вярваха и същевременно не вярваха в забавните разкази на Ребека, защото те бяха прекалено много и твърде често противоречиви. Вместо студенината и сдържаността, които се разтапяха само когато пръстите на Елен докосваха клавишите на някой роял Бахщейн или Щайнвей, Ребека успя да създаде такава картина от блясък и безнравственост, че и вестниците започнаха най-после, както бе сторил някога старият Сансон, да я наричат „втора Тереза Кареньо“.

Тя придоби донейде и заразителната склонност на Ребека към показност, разбирайки най-после, че ако иска да има сензационни успехи, не е достатъчно да бъде съвършена пианистка, трябва да бъде същевременно и шарлатанка. Тя се научи не да излиза, а да се появява на сцената. В Париж, където Ребека бе успяла да подкупи повечето вестници, тя имаше винаги многобройна публика. Жените идваха на концертите й само за да видят дрехите й и да проучат младежкото съвършенство на фигурата й.

Където и да се обърнеше сега, тя виждаше по пътя си само пари, успех и тържество; и все пак настъпваха минути, когато я обземаха отново някогашните съмнения и горчиви самоукорявания.

Една вечер, когато чакаше с Ребека автомобила на Шнайдерман пред зала Гаво, тя видя афиш с името Лили Бар, напечатано с огромни букви, и се ужаси. Тя го погледна мълчаливо, без да може да откъсне поглед от името и програмата, напечатани със ситни букви под него… Бах, Шуман, Мусоргски, Дебюси… всички велики имена се бяха смалили пред исполинското име Лили Бар. Тя знаеше, че съвсем близо до входа стоят гладни и дрипави студенти, с надежда да я зърнат на излизане от залата. Знаеше, че тази Лили Бар, чието име бе напечатано с такива едри букви, имаше всички основания да е доволна. Лили Бар… Лили Бар… Тя гледаше това име със странно чувство на равнодушие и отчужденост. Тя самата сега беше Лили Бар; Елен Толивър беше мъртва, погълната от измисленото създание, сътворено от Ребека и Шнайдерман. Елен Толивър не съществуваше за света; тя не беше съществувала никога; и Лили Бар трябваше сега да играе роля — да се представя пред хората за такава, каквато не е — за да не открият, че са били измамени. Тя беше сега и циркаджийка, която забавлява срещу заплащане хората, както бе и в онази паметна вечер в дома на Мърей Хил, когато чакаше реда си зад рисувания параван, заедно с руския тенор и яванската танцьорка. Тя почувства за миг дълбока ненавист към Лили Бар. Загубила бе завинаги Елен Толивър. В сегашния й блясък имаше зрънце унижение, грижливо скрито от света, който я бе направил въпреки всичко артистка.

Гласът на Ребека, възхитена от успеха си като импресарио, прозвуча в ушите й:

— Ето и колата… ще закъснеем, и другите ще стигнат без вас.

(Тази Ребека бързаше винаги… винаги я тласкаше от едно място на друго.)

Въпреки всичките си надежди, Сезар не бе се отървал още от нея. И в този миг дори домът на улица Реноар беше пълен с гости, поканени от Ребека и Шнайдерман — артистки, писатели, богати банкери, меценати, музикантки, може би дори и една-две манекенки… цяла паплач, довлечена от всички европейски градове. Какво търсеше между тия хора? Тя, Елен Толивър? Загубила ли бе властта над себе си — над тази скъпоценна личност, която пазеше винаги така грижливо?

Но на тоя шумен прием щеше да присъства не Елен Толивър, а Лили Бар, една измислена личност. Елен Толивър би отишла сега в стаята си и би поплакала там от самотата си.

Ребека се обади пак:

— Тази вечер пристига Равел. Той иска да поговори с теб за новата си сюита… а това е много важно. Бъди любезна към него.

Много път бе изминат от Уокърс Понд до тук.

* * *

Тя живя така цели две години, почти винаги заобиколена с хора, поддържана само от жизнеността, наследена от Хети Толивър и ръководена от Ребека, която не й позволяваше да изпусне нито един изгоден случай. Тя беше неуморна. Явяваше се навред. И все пак беше далечна и чужда, с отчужденост, която никой не отгатваше може би, с изключение на Колендър, чието мургаво лице се мяркаше от време на време в дъното на концертните зали в Париж, Лондон или Рим, когато пътят му се пресичаше с този на Лили Бар. Тя го зърваше понякога от сцената да я наблюдава както бе я наблюдавал в първата вечер на Уигмор стрийт. Беше винаги сам.

През второто лято тя уреди с Ребека едно посещение във Виена, където трябваше да използват леля Лина и връзките й, както и в Залцбург; но не можаха да отидат, защото в деня на заминаването им от Париж в Сараево бе убит ерцхерцогът Франц Фердинанд.

В същия ден Фергус замина за Лондон.