Луис Бромфийлд
Пътят към славата (25)

25

Предсказанието на младия Колендър се оказа вярно, защото на другата сутрин, още докато Елен свиреше гами, загърната в яркочервена роба, звънецът позвъни ненадейно и в стаята се появи мисис Колендър, в тесен черен костюм, с преголяма за дребничката й пълничка фигура шапка и огромна сребърна лисица. Изкачването на двата етажа след асансьора се бе оказало едно прекалено усилие за нея и тя поздрави запъхтяно Елен.

— Добро утро, мила — каза тя. — Надявам се, че не ви е станало по-зле след снощния припадък.

Елен се усмихна почтително и покани гостенката да седне в креслото, което се заемаше обикновено от Кларънс.

— Много съм добре. Просто не мога да си обясня защо припаднах. Много съжалявам, сигурно съм провалила приема ви.

Сядайки в посоченото кресло, мисис Колендър се изсмя:

— Нищо подобно! Нищо подобно! Много има да разправят за този прием. Не бихте могли да постъпите по-добре. Това придаде драматизъм на цялото тържество.

— Аз съм много добре. Нямаше защо да идвате. Много е мило от ваша страна, че дойдохте.

— Възможно е корсетът ви да е бил много стегнат — каза мисис Колендър, като се върна отново към въпроса за припадането на Елен.

— Аз не се стягам никак — каза Елен. — Не мога да свиря, ако съм стегната.

Мисис Колендър отметна назад лисицата и кимна.

— Вие сте много благоразумна, мила, много благоразумна! Като девойка аз бях прочута с тънката си талия. Четиридесет и осем сантиметра!… Само четиридесет и осем сантиметра! — Тя събра пълничките си пръсти, за да покаже, че някога би могла да обгърне с две ръце талията си. — Но припадах всеки ден. Днес не се стягам вече. — И показа с пръст към талията си. — Зная, че имам ужасна фигура сега. Много закръглена, без никаква височина, но минах вече четиридесетте, така че този въпрос няма особено значение за мен.

Елен сравни сигурно тайно гостенката с майка си. Мисис Толивър беше десет години по-възрастна, но изглеждаше много по-млада от мисис Колендър. Левантинската кръв на последната проличаваше в това отношение. Тя беше наистина приятна жена, безкрайно самоуверена, с очевидното убеждение, че не може да сгреши.

— Не би трябвало да се качвате дотук, само за да се уверите, че съм добре.

— Трябва да ви кажа — отговори мисис Колендър, — че вие ме интересувате. Сансон ви предрича бляскаво бъдеще. А той не казва такива неща, ако не ги вярва… Но не трябва да се самозабравяте. Нищо не се постига без труд… Особено пък в изкуството.

Елен не отговори веднага. Най-после каза замислено:

— Зная.

— Изглеждате огорчена — забеляза мисис Колендър. — Може би нещастна — добави тя, поглеждайки втренчено Елен с късогледите си очи. — Това не е лошо. То доказва, че имате характер, а никой артист не може да съществува без характер. Характерът е нещо необходимо. — След като бе отдъхнала вече, тя стана, намести лорнета към очите си и отиде до прозореца. — Хубава гледка имате оттук. — И след минутно мълчание добави: — Но не толкова хубава, колкото изглежда на пръв поглед. Премного локомотиви и семафори. Виждате ли — добави тя, като се обърна към Елен, — дойдох и по друга причина. Аз съм собственица на „Ръцете на Вавилон“.

— Синът ви ми каза вече.

— Но не бях виждала досега този небостъргач. Аз не прекарвам никога повече от един-два месеца в Ню Йорк. Имам много имоти насам-нататък, но не се занимавам с тях. Имам добър и доверен управител, млад евреин, който познава отлично спадането и покачването на ценностите. Плащам му добре, а той знае, че ако ме изиграе някога, ще го изгоня незабавно. Затова мога да му се доверя. Освен това самата аз съм левантинка, а у всеки левантинец се крие по един евреин. Ние се разбираме много добре с Мински. Сградата е хубава, но асансьорът трябва да идва до най-горния етаж. Тогава ще мога да ви искам по-голям наем. Страхувам се само, че няма място за него. Архитектът е построил много своеобразно тия два етажа. Никакъв усет за удобство и здрав смисъл.

Като изказа тоя порой от най-различни мнения, тя се върна до кадифеното кресло и каза:

— Разкажете ми сега нещо за себе си. Аз съм ужасно любопитна що се отнася до хората. Американка сте, нали?

— Да — отговори Елен. Тази чудновата гостенка беше непобедима. Човек не можеше да каже харесва ли я или не, защото тя не оставяше време за размишление. Дори да си кажеше човек, че я харесва, това нямаше да има значение, защото тя връхлиташе с неудържимостта на планински порой… Властна жена, чието приятелско държание обезоръжаваше. В съзнанието на Елен премина за миг невероятната мисъл, че мисис Колендър може би пие прекалено много.

— Сигурна съм — забеляза гостенката, — че и тази още дива страна ще създаде един ден великолепно изкуство. Вие ще бъдете може би една от нейните първи артистки. — Тя отвори черната мънистена чантичка, извади малка ониксова табакера с елмазен надпис „Терез“, чудновата кутийка, която би изглеждала смешна в ръцете на друга жена. — Предполагам, че пушите?

— Не — каза Елен. — Никога не съм пушила.

— Един ден ще пропушите — тя прибра табакерата в чантичката си. — Позволявате ли да запуша?

— Разбира се — Елен донесе масичката с пепелника на съпруга й. Това беше нарушение на неговите принципи. Той бе казвал неведнъж на Елен: „Жени, които пушат, са от една определена пасмина“.

— Бихте ли пили чаша чай? — попита Елен. — Трябва да се подкрепите след изкачването на стълбите.

— Благодаря. Не пия нищо по това време, а отгоре на всичко трябва да се грижа за фигурата си. Истинско страдание е човек да е склонен към затлъстяване и да обича същевременно хубавата храна.

Тя помълча за миг, за да погълне дима на уханната си малка цигара. През това време подпомогнатите от лорнета късогледи очи разглеждаха стаята, като че можеха да открият по стените някакви нови следи от живота на Елен. Това смущаваше твърде много девойката, особено поради обстоятелството, че спуснатите клепки на гостенката не позволяваха да се разбере в каква посока или към кой предмет е насочен погледът й.

— Разкажете ми нещо повече за себе си — продължи тя. — Доволна ли сте от Сансон?

— Добър учител.

— Той не върши никакви маймунщини… никакви самохвалства и глупости. Отдавна го познавам. В Париж го виждам много по-често, отколкото тук. Там не е така зает.

Елен бе седнала на крайчеца на стола си, като ученичка в присъствието на възрастна леля. Възрастта и самоувереността на милионерката я караха да се чувства ужасно млада и неопитна.

— След една-две години ще отида да уча в Париж — каза скромно тя. Мисис Колендър имаше сякаш качеството да я кара да се преструва.

— Трябва да отидете, разбира се. Никой няма да отиде тук да слуша пианистка американка. Трябва да приемете и някое чуждо име. Това е много важно. Един ден няма да има значение може би, но засега има. Ние се страхуваме все още да имаме доверие в себе си. Хората плащат не само за музиката, но и за името. Трябва да си изберете интересно чуждестранно име, колкото е възможно по-чудновато, стига да не напомня мюзикхол. Имате ли приятелки в Париж?

— Имам братовчедка — Елен започна да се държи по-добре, малко по-сдържано и не така стеснително, защото невероятната дружелюбност на мисис Колендър бе започнала да упражнява неизбежното си въздействие. Тази вдовица беше може би първата жена в града, която се държеше дружелюбно към нея… Не така недоверчиво и почти враждебно, както се държаха останалите… съпругата на Банс, например. В държанието на мисис Колендър имаше нещо, което напомняше на Елен майка й… известна дързост, непризнаваща никакви прегради.

— Нима? — каза мисис Колендър. — Дали не я познавам?

— Казва се Шейн. Лили Шейн — поясни Елен.

Мисис Колендър погледа замислено синкавия дим на цигарата си.

— Шейн! — промълви тя. — Шейн! Струва ми се, че не познавам никоя Шейн. А познавам повечето американки в Париж. Отдавна ли живее там?

— От много години.

— Шейн! Шейн! — продължаваше да мърмори мисис Колендър, като се ровеше из невероятно живата си памет; и трепна ненадейно. — Шейн! Шейн! Разбира се! С червеникави коси. Висока, красива. Мадам Шейн! Не се познавам с нея, но съм я виждала нейде. Показаха ми я. На конните състезания… Или в операта. Мадам Шейн!… То се знае! Истинска красавица. Вдовица, нали?

Елен не избърза с отговора си. Тя помълча всъщност доста време, сякаш повтаряше многократно в мисълта си простия въпрос. Лили — вдовица! Неомъжена Лили! Тя не постъпи като майка си, която би дала без да мисли някакъв рязък отговор. В паметта й изникнаха може би отдавнашни мисли и мълви, късчета от предчувствия и вълнения, които възприеха най-после определен образ — нещо като родова гордост и семейно чувство, така силно развито в нейния род, спомен за приказките за някакво дете, изобщо всички тайни, окръжаващи живота на братовчедка й. Но когато отговори най-после, тя защити спокойно Лили.

— Да — каза тя. — Вдовица. Трябва да е същата.

В гласа й не се долавяше никаква изненада, като че не бе се случило нищо особено.

— Красива жена — продължи мисис Колендър, като изтърси пепелта от цигарата си в пепелничето на Кларънс. — А сега — добави тя, — да се върнем на въпроса. Аз дойдох да ви запитам дали бихте желали да свирите понякога у дома ми вечер… Не на приеми, а просто да свирите понякога за мен, сина ми, мис Кейн и един-двама близки гости… Спомняте си може би коя е мис Кейн? Тя ви придружи със сина ми дотук… Умна жена. Ще ви плащам много добре, разбира се. Бих желала да идвате веднъж-два пъти седмично. Аз не излизам често от къщи. Обичам музиката, но не обичам музикантите. Ще ме разберете, когато се опознаете повечко с тях.

За Елен това означаваше откриване на нов мир, в който можеше да бъде независима, мир, какъвто си представяше, че трябва да види в големия град. Цялото й съществуване се бе променило сякаш за една нощ. Пред нея се появяваха едва уловими, още скрити възможности, които тя предусещаше по вътрешен усет.

— Предполагам, че ще мога да изпълня желанието ви — отговори тя.

— Надявам се — каза мисис Колендър, — че ще мога да ви намеря и други ангажименти. — Тя бе станала вече и наместваше сребърната лисица около късия си пълен врат. — Ще ви съобщя кога бих желала да дойдете. Ще ви изпратя бележка, един вид договор помежду ни. Аз имам доверие в договорите. Но никога не се доверявам на хората… Довиждане, мис Толивър. Радвам се, че сте добре. Възможно е да ви е прилошало от уплаха. У мен имаше снощи такива глупци…, които биха изплашили и самия Рубинщайн.

Елен й благодари, сбогува се с нея и я изпрати до стълбите. Когато бе слязла вече почти половината стъпала, мисис Колендър се обърна към нея и каза:

— Предполагам, че живеете съвсем сама?

— Не — отговори Елен. Но това бе всичко и мисис Колендър изчезна усмихната, припомняйки си разказа на Сабин Кейн след завръщането й от „Ръцете на Вавилон“.

* * *

Щом затвори вратата, Елен се отпусна в един стол и загледа сивите облаци, които плуваха по небето над Северната река. Мина й през ума, че мисис Колендър си бе отишла с поразително много сведения… за самата нея, за семейството, бъдещето и плановете й, както и много подробности за самото й жилище. Гостенката й като че я бе погълнала заедно с живота й, както гъба поглъща вода. Мисис Колендър би могла вече да опише и жилището, и обитателката му. Едва не въвлече и Лили в една нещастна откровеност… за Лили и чудноватия й живот в чужбина. Лили вдовица! Какъв бе нейният морал? Как живееше в Париж? Никой в града нямаше и най-слабото понятие за тоя живот. Мадам Шейн! Мисис Колендър се мамеше навярно. Грешката можеше да е и напълно естествена. Но все пак Лили беше сякаш предопределена да играе някаква роля в живота на Елен. Тя се явяваше винаги — тя, или споменът за нея. И Кларънс дори говореше за нея така, както не говореше за никоя друга жена. А никой не познаваше Лили.

Елен стана с тъжна усмивка и преди да се върне към пианото, взе месинговия пепелник с пепелта от уханната цигара на мисис Колендър и го изчисти грижливо, за да не останат следи, които Кларънс би могъл да открие. Тя не постъпи така от страх пред него, а от желание за потайност. Сякаш между нея и гостенката й съществуваше вече заговор. Нещо като мигновено разбирателство, което блясва ненадейно между хората със силни характери.