Луис Бромфийлд
Пътят към славата (10)

10

Същата вечер бе изпълнена за мисис Толивър с рядък мир и щастие, защото затоплена от пламъка на откритата камина, тя беше заобиколена от цялото си семейство, докато бурята виеше навън, навеждайки клоните на старата ябълка до самите заскрежени прозорци. В такива минути тя имаше величествена външност; седеше в голямото си кресло като тържествуваща Ниобея, като олицетворение на царствено майчинство, чиито владения завършват в стените на Толивъровата всекидневна.

Тази всекидневна беше просторна четвъртита стая, безкрайно чиста, макар и извехтяла, защото господстващото правило в домакинството на Толивър беше чистотата и удобството. Тази стая беше сърцето на Толивъровото съществуване, нещо като римските лари и пенати, стая, каквато има във всяко поколение по света още от началото на човешкия род. Седнала сред своето семейство, мисис Толивър чувстваше как дневните грижи и тревоги се смъкват бавно и грациозно от раменете й в пълна забрава. Тя си почиваше, като кърпеше чорапите на семейството.

Недалеко от нея седеше Елен и свиреше непрекъснато на пианото с увлечение, което караше понякога всички да се унесат, майката да прекъсне за миг кърпенето, младият Фергус да вдигне глава от книгата си и самият Чарлс Толивър дори да се размърда сънливо и да забрави в тая музика грижите, които се стремеше да удави всяка вечер в съня. Негово владение беше големият извехтял диван. Там лежеше всяка вечер с часове, докато най-после енергичната му съпруга го отвеждаше до леглото. Той обичаше да спи, защото намираше в съня утеха за несполуките в живота.

По-малкият брат, Робърт, лежеше по корем край огнището, свил късото си носле в усилието да разгадае тайната на някакъв ребус. Той имаше страст към ребусите и постоянство, което бе наследил от майка си.

Човек можеше да се гордее с такова семейство. Какво значение имаха парите в сравнение с такъв добър съпруг и прекрасни деца? Така мислеше мисис Толивър, а лицето й се набръчка най-после от несъзнателна усмивка. Ако би се видяла в този миг в огледало, тя би се изненадала, защото в такива минути щастието й преставаше да бъде съзнателно чувство.

Вятърът виеше навън, а снегът, разнасян от първата буря през тази зима, се удряше в скърцащите прозорци.

Огънят пламтеше и най-после съпругът се размърда бавно под плътното одеяло, за да промълви:

— Елен, изсвири ми любимото парче… Не зная кое беше, но ти го знаеш.

Елен засвири бавно една от мелодиите на Либестройме — за влюбените, загубени сред буря в някакво езеро.

Девойката обичаше най-много баща си, може би, затова че този кротък и безличен човек не предявяваше към нея сурови искания, каквито майка й налагаше непрестанно с безмилостната си обич. За мисис Толивър любовта изискваше нежности и непрестанни прояви на сърдечност. Тя не можеше да си представи любов между хора, разделени със стотици мили. Любовта беше за нея нещо, което трябва да се докосва, милва и пази. Тия, които обичаше, трябваше да са винаги пред нея и да проявяват непрестанно обичта си. Тя беше права може би в това отношение, защото беше жена, вярваща в инстинкта си. Не беше жена на разума. А любовта съществува може би в живота само в непосредствения и задъхан допир.

Господин Толивър беше съвършено различен. У него имаше нещо от баща му, следа от ужасната философска отчужденост на мършавия старик, който живееше над кухнята в другото крило на къщата; но той нямаше силата на дядо Толивър, както и неумолимата съпротива на стареца срещу всички пристъпи на вълнението; докато старецът беше отчужден, силен и независим чрез равнодушието си, синът пропадаше поради слабоволие. Той беше прекалено човечен. Хората го обичаха. Земеделците спираха по нивите конете си, за да поговорят с Чарли Толивър. Те го поддържаха до един при всеки избор, но бяха малко на брой. Градът беше много по-силен.

Чарлс Толивър не бе успял в светския живот именно поради добротата си. Той имаше навика да гледа живота с верен усет за съразмерност и точна преценка за съотношенията. Като че бе застанал вече в края на съществуването си и поглеждаше към него през дълъг тунел, виждайки, че това, което другите смятат за планини, е всъщност само къртичини дупки, а това, което е за другите незначително, има в действителност най-голямо значение. Това качество беше слабост, защото водеше към философско примирение; слабост, която никой в Америка не разбираше по-остро от собствената му пряма и енергична жена.

„Ах — мислеше тя, — да би могъл да види нещата в истинската им светлина! Да бих могла да го накарам да се бори, както бих се борила аз на негово място. Но той не е виновен. Виновен е онзи дъртак горе, дяволът, който не се е погрижил никога, никога за децата си.“ Вълнувана от такива мисли, снахата чувстваше, че я обзема непреодолима ярост към дядо Толивър. Тя не притежаваше никаква изтънчена възможност да се бори с дяволиите му, защото равнодушието е една непреодолима преграда срещу жена с такъв буен нрав. Дядо Толивър водеше своя „зловещ“ живот в един свят, който тя не можеше не само да разбере, но и да си представи.

Елен престана внезапно да свири; музиката й заглъхна бавно в слаба, замираща въздишка под прекрасните й пръсти. Девойката се наведе към пианото и закри мълчаливо лице. Тя не плачеше, но явно бе, че страда. В мълчанието й имаше нещо много по-тъжно от сълзи. То се разля из цялата стая, така че и мисис Толивър дори, унесена в гневните си размишления за стареца в самотната стая, го почувства и престана неочаквано да кърпи. Това неизвестно вълнение смущаваше много често напоследък щастливия им живот. То беше диво, ненаситно чудовище. Нещо по-силно от всички тук.

Тя погледа известно време дъщеря си и по лицето й се разля загриженост и изненада. Това изражение се срещаше напоследък толкова често у мисис Толивър, че бе започнало да оставя следи в тънките бръчки край очите и ъглите на устата й. В такива минути сърцето й като че преставаше изведнъж да тупти и студена тръпка пронизваше цялото й тяло. Защото любовта беше за нея едно действително дълбоко физическо преживяване.

Съпругът й спеше тихо на дивана, успокоен най-после от мелодията на Либестройме и тя се възмути отново от неговото равнодушие, от готовността му да се примири с живота, от отказа му да се бори със съдбата, да спечели отново отнякъде пари.

— Работите се оправят винаги накрая — отговаряше той на всичките й укори. — Няма смисъл да се борим.

„Има смисъл да се борим — мислеше си горчиво тя. — Защото борбата задоволява духа.“ Но съпругът й нямаше да разбере никога това.

* * *

— Елен — промълви тя — Елен! — Девойката вдигна глава с поглед, който изплаши майка й. — Уморена ли си?

— Не.

Настъпи ново кратко мълчание.

— Защо си нещастна?

Изражението на девойката се смекчи изведнъж. Имаше признаци на внезапно отпадане, опасност от разплакване. Ако то би настъпило в този миг — като внезапно разкъсване на всяка сдържаност — животът на всички хора в топлата и удобна стая би се променил може би. Но то не настъпи, защото толкова младо същество не отстъпва лесно. Девойката въздъхна и се поизправи на стола.

— Не зная — отвърна мрачно тя.

И излъга, защото знаеше много добре. Животът беше в този миг за нея нещо ужасно, задушаващо, непоносимо. Но тя не можеше да каже това, защото майка й не би я разбрала. Би постъпила така, както постъпваше мисис Толивър, когато казваше: „Свириш прекрасно, много хубаво“, без да разбира нищо от музика, казвайки това само защото обичаше дъщеря си и се гордееше с умението й.

Бурята навън продължаваше да се засилва. Елен каза най-после:

— Лили пристига тази вечер, нали?

Майка й я погледна остро и отговори, като прекъсна работата си:

— Да. Защо питаш? Напоследък говориш само за Лили.

— Не зная — отвърна пак Елен. — Просто искам да я видя.

* * *

В гордите размишления на мисис Толивър имаше от време на време най-дълбоко задоволство от участието, което вземаше в живота на децата си. От самото начало, още преди раждането им дори, тя им бе определила поприща, които трябваше да следват строго определени линии. Като младоженка, след като бе отгледала осемте си братя и сестри и се бе омъжила най-после за търпеливия Чарлс Толивър, тя бе отишла, подтиквана от съзнание за дълга си, на лекцията на един възрастен мъж с брада, върху въпросите, които трябва да се знаят от всяка майка. Този лекар бе казал, че за майката е възможно да започне още преди раждането на децата си да влияе върху техния характер, и тя бе започнала още същата вечер да планира живота им.

Тя реши, че първото й дете трябва да е музикант. Обяснението на това желание би ни отвело към времето на собствената й младост, когато самата Хети Толивър мечтаеше пламенно да стане музикантка. Но все се явяваха пречки — най-напред болната майка, а след смъртта й, грижите за братята и сестрите, както и управлението на бащиното стопанство, една не особено лека задача в ранните дни на просторните имения. Въпреки това тя бе успяла с вродената си настойчивост да понаучи нещо от тайните на клавишите, изпълвайки старата къща със звуците на „Деветдесет и девет“ и „Синия Дунав“. Затова преди раждането на Елен тези откъси бяха съживени и свирени непрекъснато на рояла, купен в първите години от благоденствието на съпруга й. По този начин, с подкрепата на своята огромна енергия и непобедим оптимизъм, тя бе започнала да чертае бъдещето на Елен много преди раждането й.

* * *

Двете момчета бяха отишли да спят много време преди полунощ, след кроткото настояване на майката. Елен продължаваше да свири почти тъжно, с трогателно, трагично отчаяние. Вятърът виеше все така яростно зад заскрежените прозорци, а снегът се трупаше до стената на къщата. Мисис Толивър кърпеше също така яростно, защото това, от което се страхуваше постоянно, бе застанало отново между нейната душа и тази на Елен.

Съпругът й хъркаше тихо на дивана.

Към полунощ тя стана, прибра пепелта в огнището и каза на Елен:

— Време е за спане. Иди да заключиш, а аз ще отведа татко до леглото.

Преместването на господин Толивър от дивана до леглото му беше всяка нощ операция, която траеше по няколко минути. Когато Елен се върна, майка й беше още до дивана, като настояваше тихо пред съпруга си да стане.

— Хайде, татко — казваше тя, — ела да спим. Минава полунощ.

След редица последни оплаквания кроткият господин Толивър се изправи бавно, стъпи на пода, прозина се и тръгна сънливо към стълбата. Майката загаси лампата и стаята потъна изведнъж в топлия, мек светлик на угасващия огън. Елен духна по стъклото на прозореца и си откри око, през което погледна навън. Външният свят се разстилаше пред нея, бял, тайнствен, примамлив и необозрим. Тя видя неочаквано по улицата очертанието на файтон с мършаво конче, който се чернееше в снега, осветен от далечна улична лампа.

Майка й отиде към нея, погледна файтона и продума:

— Кой ли може да е по това време?

— Зная кой е — каза тихо Елен. — Господин Мърдок. Той пристига тази вечер с експреса, на гости у Сетънови. Трябва да е пътувал със същия влак, с който ще дойде и Лили.

Майката отвърна глава при споменаването на Лили. Елен тръгна след нея; пред прага мисис Толивър се спря ненадейно и прегърна дъщеря си така силно, като че искаше да я задържи завинаги. Те останаха прегърнати в топлия мрак, докато най-после мисис Толивър промълви:

— Слушай, миличка… Ако имаш някакви тайни, сподели ги с мен. Аз съм ти майка. Каквото и да ти се случи, засяга и мен.

Елен не отговори веднага… Тя помълча замислено известно време, а когато заговори, каза мрачно:

— Нямам тайни.

Сините й очи се просълзиха ненадейно. Тя лъжеше, защото имаше тайни. Тайни, каквито младите смятат за невъзможно да споделят, защото ги намират прекалено ценни. През цялата вечер тя не беше в удобната топла стая. Беше нейде далече, в неизвестна голяма зала, където хората слушаха задъхано как свири трогателна, прекрасна музика. Лицата се очертаваха неясно пред нея в полусветлината на първите редици, а в последните бяха съвсем слети и неразличими. Тя бе завършила концерта сред ръкопляскания и бе излязла гордо, за да се върне много пъти да се поклони на зрителите, струпани до самата огромна сцена.

* * *

Като се изкачиха по скърцащите стълби и майката, и дъщерята лежаха дълго будни в стаите си, едната унесена в сияйните си мечти, другата ужасена от невидимата опасност, която отгатваше положително с дълбокия си инстинкт. Тази опасност не можеше да се види, нито да се разбере, но все пак съществуваше, неотклонна и непобедима.

В най-отдалечения край на къщата светлината угасна изведнъж и дядо Толивър зави с одеяла мършавите си нозе. Той бе седял досега буден, за да слуша музиката, която достигаше неясно до него, заглушавана от яростния рев на бурята. Уверен бе сега, че знае тайната. И би могъл да каже на Хети Толивър какво се крие в затворената душа на нейната скъпоценна дъщеря. Това щеше да осъди девойката на самота до края на живота й. Дядо Толивър разбираше тия неща.

Най-после цялата къща заспа. Навън се разстилаше просторна бяла пустиня, започваща като че от самите стени на топлата бедна къща и стигаща до края на света. Снегът бе покрил вече и следите на файтона, отнесъл Кларънс Мърдок в бурната нощ. Никой не би познал, че по тия места е минала кола.