Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

51

Звукът на същия часовник, който отмери с дванадесетте си удара настъпването на полунощ, не можа да проникне през дебелите старинни завеси на библиотеката в Мърей Хил. Елен и Терез разговаряха тук така, като че нищо не бе се случило от деня, когато Елен бе минала за последен път през бронзовата врата, за да отиде в „Ръцете на Вавилон“. Раздразнението й се бе изпарило постепенно под приятния поток от приказки, с който я посрещна Терез; Терез изглеждаше остаряла, уморена, малко по-небрежна, но все същата — съобразителна, приказлива, с остра мисъл, която се опитваше да проникне зад лъскавата повърхност, представяна от хората за техен нрав. Тя откри, без съмнение, че Елен е открила тази хитрост; разбираше, че не е лесно вече да се проникне до съкровените й мисли. Елен се бе научила да се пази; нищо не би могло да я засегне, ако не прояви сама някое слабо място в бронята си. Терез разбра веднага, че за да успее, планът й трябва да се насочи направо към волята на Елен; девойката (тя не беше вече девойка, но в очите на Терез продължаваше да е младо момиче) не можеше да бъде изиграна. Сигурно съзнаваше, че Ричард е опасен, че може да й причини страдание.

Докато разговаряха късно през нощта, на Терез й се стори, че Елен — седнала срещу нея в дългата тъмночервена рокля, недостижима зад лъскавата повърхност, която показваше пред света — обмисляше може би въпроса дали ще го види отново. Те не споменаха този въпрос направо; Терез разправяше надълго, по измамническия си навик, хиляди неща, които нямаха нищо общо с целта й.

— Вие сте виждали понякога Сабин — каза предпазливо тя.

— Два-три пъти. Тя идва при мен.

Терез се засмя тихо.

— Сигурно се възхищава от вас. Защото тя няма навика да прави посещения.

Тази забележка предизвика очаквания отговор, който Елен не закъсня да даде, смятайки може би, че ще е най-добре всичко да се изясни веднага.

— Не беше само възхищение — каза тя. — А по-скоро страх. Тя си бе съчинила чудна история…, че синът ви ме е довел в Париж, че съм негова любовница.

Елен почувства за миг угризение, че издава тайната на Сабин. Но трябваше да използва оръжието, което имаше под ръка. Тя разбираше много добре, че тия хора искат нещо от нея. Разбираше, че всички (с изключение на самия Колендър може би) са готови да я пожертват за целите си. Той би я пожертвал само за себе си.

— Струва ми се, че тя не беше съвсем с ума си… доста време след раждането на Терез. Страдаше от мисълта, че няма да може вече да има второ дете. А искаше да даде наследник на Ричард… Тя беше наистина влюбена в него… тогава.

Мисис Колендър прибави последната дума като послепис.

Елен й отговори с нов коз, научен пак от Сабин.

— Той я е изоставил съвсем, нали?

Терез сви устни и се намръщи, сякаш играта се бе изплъзнала за миг от ръцете й.

— Не предполагам, че я изоставя…, но те са просто нещастни. Защото, виждате ли?… — Тя се усмихна виновно. — Да бъда ли съвсем откровена? Защото бракът им беше още отначало брак не по любов… а по разум.

— Да. Той самият ми каза това… преди женитбата.

В погледа на Елен имаше някакво лукаво пламъче, като че тази игра я забавляваше безкрайно, като че изпитваше вероломна радост да напада тази прозорлива старица с новини, които й показаха колко малко е знаела изобщо какво става около нея.

— Разбира се — продължи Терез, — тя се влюби след известно време в него… Но за Ричард бе невъзможно да се влюби…, защото той е бил влюбен в действителност само в една-единствена жена. Като омагьосан…

Елен не запита коя е тази жена, защото знаеше с положителност това. Тя изпитваше странно чувство, че е преживяла вече тази случка, че предимството й се дължи на усета й за драматизъм; то я бе спасило някога, когато спасителната й воля едва-що не бе сразена. Това бе много отдавна… в смешното жилище в „Ръцете на Вавилон“, толкова величествено за Кларънс, крадеца…

— Той ми подари едно куче — каза тя така, че да подскаже на мисис Колендър, че знае коя е тази тайнствена жена. — Точно преди заминаването ми за Виена… То е с мен тук, в Риц. Прилича на Ричард…

Мисис Колендър наля още шери. Чувстваше нужда от подкрепа. След това нападна открито, по отдавнашната си тактика:

— Трябва да ви кажа, мила, че вие сте именно жената, която го е омагьосала.

— Той не изглежда много пламенно влюбен — усмихна се студено Елен.

— Но е верен.

Усмивката на Елен се превърна в тих смях.

— Това може да се нарече, струва ми се, духовна вярност… душевна… възвишена вярност.

В гласа й прозвуча едва неуловима насмешка, пробудена може би от спомена за признанията на Сабин.

Терез вдигна пълните си рамене и потъмнелите елмази на гърдите й блеснаха наведнъж от това движение.

— Именно — каза тя. — Вие го познавате така добре, както го зная и аз.

„Познавам го много по-добре, помисли си Елен, защото зная колко е опасен.“ Но предпочете да замълчи.

— Мисля, че той би бил готов да се ожени още утре за вас… ако пожелаете.

Елен едва не се издаде. Почувства, че всичката кръв нахлува в главата й. Почувства, че я обзема внезапна слабост при спомена за очарователния, изискан, мургав мъж, пробудил някога такава дълбока страст у нея.

— Той ли ви изпрати да ми съобщите това? — попита тихо тя.

— Не… Но зная все пак. Говорих с него; не явно, разбира се.

„Не, каза си Елен, не явно, а така, както разговаряш с мен.“ Това подсказване беше нещо много опасно.

— Забележително е, че това чувство е траяло толкова дълго… толкова години — продължи Терез. — Нищо подобно не се е случвало, с която и да е друга жена. Предполагам, че е омагьосан от вашата воля, сила и решителност.

— Вие създавате от мен една велика личност — забеляла насмешливо Елен, — но не много привлекателна.

— Има разни видове привлекателност. Това, което може да привлече един мъж, минава съвсем незабелязано за друг.

— Подобна привлекателност би била донейде извратена…

— Може би… като повечето привлекателности.

Терез бе забелязала внезапната промяна при споменаването името на сина й, както бе забелязала и промяната у сина си при споменаване името на Елен. Тя помълча известно време и най-после забеляза:

— Изглеждате уморена тази вечер.

Под очите на Елен имаше тъмни кръгове, бледо доказателство за напрежението и възбудата, които не я напускаха още от времето, когато бе заминала за Виена.

— Уморена съм — каза тя, — много съм уморена.

— Трябва да си отпочинете — продължи Терез. — Можете да отидете в моя дом на Лонг Айлънд. Там може да бъдете съвсем сама, ако желаете. Аз няма да ви безпокоя. Ще остана в града, докато се оправи бъркотията около парите ми.

— Не, невъзможно — каза Елен като се раздвижи и въздъхна. — Предложението ви е много мило, но не мога да го приема… Не мога да се спра вече. Видяхте, че публиката бе замаяна. Човек трябва да се възползва от успеха си докато го има. Да не пропуска никога удобния случай. Зная това… от опит. Госпожица Шьонберг, моето импресарио, е уредила вече няколко ангажимента.

— Обадете ми се все пак — продължи Терез, — когато ви е потребно място за почивка.

Вярно бе, че Елен е дълбоко изморена; но много по-обезпокоително и тежко от изтощението бе смътното съзнание, че е минала от един период от живота си към друг, че през тези три неспокойни години е сложила нейде камък, посочващ границата на отминалата младост, на първата свежа, буйна младост, която бе всъщност източникът на всичките й успехи. Тя й се бе изплъзнала неусетно. Елен знаеше, че е все още силна, изпълнена с енергия, но нещо бе изчезнало сега, може би някаква лека розова мъгла, която покриваше целия й живот, и най-горчивите минути дори, със сияние, което обгръщаше всичко с лъчезарна недействителност и придаваше на всеки нов завой вида на безумно приключение. Всичко това бе минало. Животът се плъзгаше край нея. Тя беше минала вече тридесетте, а какво бе спечелила в замяна? Слава може би? И богатство. Но нещо й се бе изплъзнало; нещо, което съзнанието й свързваше неясно с Лили и със спомена за посребрения от луната павилион.

Тя трепна ненадейно.

— Трябва да си вървя. Майка ми и мис Оджилви ме чакат в Риц.

Тя стана, а Терез се изтръгна с героично усилие от стола си. Те минаха през мрачния, слабо осветен хол, където мисис Колендър каза на раздяла:

— Ще дойдете да вечеряме някой ден заедно, нали? Ще ви позвъня утре — и добави, докато Елен слизаше по стълбите: — Помнете, че не трябва да се преуморявате… Трябва да се пазите. Не сте вече млада както някога.

Последните думи: „Не сте вече млада както някога“, се забиха като стрела в съзнанието й и звънтяха там докато пътуваше с Колендъровия автомобил за Риц, където намери майка си и мис Оджилви, седнали сънливо и недоволно пред трапезата, докато Сансон, Ребека и чичо й Раул пиеха шампанско и се стараеха да бъдат весели в чест на победата.

По същото време любовната песен на котарака заглъхна завинаги в ушите на господин Уик.

* * *

На другия ден вестниците напечатаха следната бележка в колоната, посветена на убийства, самоубийства и престъпления:

Херберт Уик, четиридесет и три годишен, неженен, се е самоубил миналата нощ в стаята си със светилен газ, в един семеен пансион на Тридесет и пета западна улица. Единствената му жива сродница е госпожица Софрония Уик, живуща на Йонкерс. Узнава се, че семейството на покойника е вземало видно участие в живота на Ню Йорк през последните години на миналия век.

Но никой не прочете тази вест… нито Хети Толивър, нито съпругът й, нито Робърт, нито Елен… Всички бяха улисани в четене на подробностите за концерта, който, пак по мнението на не един критик, беше същинска проява на нова Тереза Кареньо.

Така загина Уик, чието единствено щастие бе помрачено, защото Лили Шейн бе срещнала някога Кларънс Мърдок във вагон-ресторанта на трансконтиненталния влак. „Такива жени…“, бе казал Харви Сетън…

* * *

Елен отиде да вечеря неведнъж, а много пъти в грозната трапезария, копие от тая на херцог Дьо Морни, и срещаше там същите хора — мисис Мелинсън, нейно благородно Ема, Езическия апостол, Уикхъм Чеиз и десетки други — които бяха някога от другата страна на лакирания параван, очаквайки появата на руския тенор, яванската танцьорка и неизвестната млада американка. Тя седеше на трапезата между банкери и епископи; между модни младежи и възрастни милионери. Имаше невероятен успех, защото притежаваше граничещо със суровост равнодушие, което позволяваше на сътрапезниците й да говорят колкото желаят за своите пари и изискваше от тях необикновени усилия, за да зърнат искрица интерес в светлите й очи. Тя научи, че много нещо се е променило от времето на последната й вечеря в дома на мисис Колендър. Научи, че мисис Сигурни не е вече модна дама, а може да дава материал само за вестниците; че мисис Чемпиън и целомъдрените й дъщери бяха изпаднали в забрава в новото общество, което не ценеше особено високо целомъдрието; че никаква вечеря не можеше да се смята за успешна, ако на нея не са поканени артисти, музиканти и писатели. Странно бе все пак колко малко я интересуваше всичко това. Тя знаеше, че тия вечери се уреждат с определена цел; защото въпреки умората и грижите си, неуморната Терез подготвяше своята следваща стъпка. Тия вечери осигуряваха на Лили Бар място в света на нейно благородие Ема и епископа на езичниците; те й даваха ранг.